През 2023 година ще се навършат 80 години от спасяването на евреите в България по време на Втората световна война. Светла годишнина, която би трябвало повече от всяка друга да ни обедини и да ни накара заслужено и с гордост да вдигнем глава. Но какво се случва в действителност. Колкото повече наближава тази дата, а и като цяло в последните години, все повече се засилва тенденцията да се говори за 11 000 от Вардарска Македония, изпратени на смърт. И за вината на Царство България, лично на цар Борис III, на българите.
Съвсем наскоро беше представена и книгата на изследователката Надеж Рагару „И българските евреи бяха спасени”, в която Рагару обяснява как депортациите са останали на втори план. С две думи, макар тази основна теза е попаднала във водовъртежа от разни архиви, документи, интерпретации, теории и прочее, целта е една – да се натърти вината ни. Каква вина, ще попита някой. И описанието на книгата веднага ни дава отговор – „недепортирането на евреите от „старите“ предели, разбирано като „спасяване“ – е станало обект на приоритетен разказ и препредаване в България“, за разлика от изпращането на смъртта на 11 000 други евреи, за които не се говори достатъчно. Не просто не се говори достатъчно, ами не се говори през призмата на вината. Да, пак за нея става дума.
И по-интересното е, че тази книга се появява именно сега, в навечерието от годишнината от героичния акт на Царство България, лично на цар Борис III, на Димитър Пешев, на стотици общественици, на Българската православна църква, на българския народ,и се прави представяне, на което (разбира се) присъстват апологети, отдавна ръчкащи ни да си посипем главата с пепел. Заради вината ни. А още по-интересното е, че Рагару, която в момента се опитват да представят като безпристрастен анализатор и изследовател, още през 2013г ни размаха пръст, че „отказът от дискусия за антиеврейските политики ще очерни най-хубавите страници на българската история“.
За вината пак става дума, защото месец по-рано – през ноември, в Израел се проведе 17-тата Световна среща на българските медии, чийто надслов беше „Медии и спасение, а в третия панел „Медиите и спасението на българските евреи“, акцентът бяха убитите в концентрационните лагери 11 000 евреи, които, по думите на много от изказалите се, тежали на съвестта на българското правителство и лично на тази на цар Борис III. Вина…
Колкото повече наближава годишнината, толкова по-сериозно медийно отразяване имат тези антилица, антибългари, непрекъснато говорещи за вината на страната ни.
Случващото се в момента ни напомня и 2000г. когато Комисията към израелския национален фонд реши да махне четирите персонални паметни плочи от гората на България в Ерусалим и да вдигне на тяхно място нов паметник, носещ имената на 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини, погубени в концентрационните лагери на Хитлер. Като забележете, инициативата и яростната атака срещу паметните плочи на цар Борис III и царица Йоанна дойде основно от българи и от български евреи, сред които тогавашният председателя на “Шалом” Емил Кало, както и Благовест Сендов, Анжел Вагенщайн, Велко Вълканов, Илчо Димитров, които чак написаха писмо до тогавашния израелски президент Езар Вайцман, в което натъртваха спорния характер на царските заслуги. Самото решение за свалянето на четирите мемориала (освен на царицата и царя, и на митрополит Стефан и на зам.-председателя на 45-ото Народно събрание Димитър Пешев) беше взето от неправителствени организации. „Цар Борис е заповядал депортирането на 11 343 евреи в нацистки лагери на смъртта”, се казваше в доклада на комисията, която трябваше да реши дали българският владетел има вина.
Тогава и покойният вече президент Желю Желев застана зад това премахване, защото според него, спасител на евреите не е монархът, а българският народ. Надали някой си спомня, но това безумие, в което ни поставиха наши сънародници, тогава предизвика критики дори от страна на ДП, които се възпротивиха на случващото се, заявявайки по адрес на Сендов, че “Не прави чест на никой български политик да съдейства за разрушаването на българския паметник, за който знае целият свят”. Как ви звучи – партията, която защитава предимно правата на етническите турци, партията, която е обвинявана, че е създадена на етническа основа, тази партия да оспори действията на българи, искащи да омаскарят родината си.
Аз лично не се сещам за друга страна, в която шепа хора да се съберат, за да напишат протестно писмо до президента на друга страна, в която оспорват героизма на техни съграждани и настояват да се премахне паметна плоча, която признателната страна им е сложила. Осмисляте ли го въобще? Вследствие на вътрешни полемики и негативна кампания срещу ролята на цар Борис III, този конфликт е нарочно изнесен към Израел и към местната диаспора, която всъщност хич не беше единодушна за взетото решение за премахването на този паметник. Напротив, на хората им трябваше време да проумеят какво въобще се случва и защо именно от България идва такова искане, по дяволите. Но тогава наши Кириак Стефчовци усърдно не пестиха време и слова, за да ги убедят, че всъщност България, българите, лично цар Борис III имат вина за депортираните към концентрационните лагери 11 000 евреи от Беломорска Тракия.
Абсурдна и срамна ситуация, която сами си създадохме. И някъде по това време именно започна и активната антибългарска кампания, повтарям – водена от българи, която кампания вече 22 години цели да ни убеди, че ние трябва да чувстваме предимно вина.
Има ли въобще смисъл да повтаряме нещо, което е отдавна документално, исторически и по разказите на оцелелите изяснено – че въпросните земи са ни били обещани чак след края на Втората световна война, че всъщност управниците ни са се противопоставили на Хитлер, умело лавирайки между формално приетото антиеврейско законодателството, че лично царят ни е подписал отмяната на депортацията на 50 000, че към момента на изселването, евреите по македонските и тракийски земи не са били смятани за български поданици. И макар да сме имали войска на македонска територия, тя е била под германско командване. Нали правите разлика между администриране и анексиране?
Но колко пъти още трябва да натъртваме тази азбучна истина? И защо близо 80 години след чудото, което сътворихме, все още се дискутира темата за вината ни. Ясна е целта – чрез вменяването на вина да се омаловажи героичният акт за спасяването на евреите от България. Каква вина? Стига вече, бе!
снимка: Етюд-и-те на София
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram