Допреди две седмици нямах представа каква се явява Диана Димитрова. Мой роднина има навика да коментира снимките ѝ във „Фейсбук”, поради което същите се появяват в новинарския ми поток, и аз бях останала с впечатлението, че е жена от приятелския му списък. До 28 ноември, когато узнах, че дамата, чиито публикации алгоритъмът на социалната мрежа държи да виждам, всъщност била художничка и актриса. Допускам, че не съм единствената, открила артистката Диана Димитрова, благодарение на признанието ѝ, че преди пет години е станала жертва на насилие от страна на свой колега.
Различни медии уличиха като извършител на побоя над актрисата колегите ѝ Емил Марков и Юлиан Вергов. И в двата случая прочетохме идентична история, но с различен главен герой. Според медийния разказ Димитрова се е опитала да разтури семейството на въпросния мъж и е склонявала непълнолетната му по онова време дъщеря към блудствени действия, което предизвикало гнева му. Самата Диана отказа да разкрие името на насилника си, защото не искала да „разравя трупове”, но затова пък заплаши гореспоменатите издания със съд, като заяви, че те са олицетворение на това защо „Европа се пази от нас” и не ни допуска в Шенгенското пространство. По този повод ми идва да напомня на дамата, че западната жълта преса е в пъти по-пошла и долнопробна от нашата, така че едва ли родните клюкари са причина „Европа да се пази от нас”, но явно на НПО тружениците, стоящи зад нея, не им стига интелектът да формулират сериозни аргументи срещу разпространената информация, затова ѝ подават подобни евтини манипулации.
Иначе през последните две седмици Диана Димитрова би Шенген и се превърна във водеща тема за медиите и за социалните мрежи, разделяйки обществото на две – едната половина я поздравява за смелостта да сподели преживяното, докато другата половина си има едно на ум и се отнася по-скоро скептично към признанието ѝ. Общественото недоверие беше допълнително подхранено от интервюто на актрисата в „120 минути”, изпълнено с намеци, недомлъвки, закодирани послания и твърдения, противоречащи на елементарната логика. Разговорът остави у неотровения от левичарска пропаганда зрител горчив привкус, заради който аз лично не бих подкрепила Диана, независимо че съм склонна да вярвам на разказа ѝ, но за това след малко.
Шикалкавенето продължи и на 6 декември, когато в нова публикация актрисата сподели, че е била жертва на тормоз в НАТФИЗ от страна на някой си агент Василев. Проверка показва, че с този агентурен псевдоним е известен режисьорът проф. Здравко Митков. В статуса Димитрова разказва, че отишла в НАТФИЗ с адвокат, но ѝ „липсвало желание” да стигне до съд.
Междувременно прокуратурата се самосезира по случая, като районният прокурор на София Невена Зартова заяви, че няма опасност да изтече давността за разследване, ако се установи, че става дума за тежка телесна повреда.
Защо съм склонна да вярвам на Диана Димитрова, макар и с едно на ум?
Защото познавам психическия тормоз от първо лице и също като в нейния случай свидетели прикриват насилника, а на физическо насилие (домашно) съм била непряк свидетел, т.е. виждала съм последствията, и знам колко е трудно да осъзнаеш в каква токсична среда си попаднал, да признаеш пред себе си, че д-р Джекил всъщност е г-н Хайд, да превъзмогнеш страха и да подадеш жалба в полицията, но това е единственият правилен път – или подаваш жалба и се доверяваш на компетентните органи, като им съдействаш с всички възможни средства, или мълчиш и търпиш, докато не платиш за малодушието си със здравето или с живота си.
Ако избереш да проговориш, страхливците и подлеците около теб ще ти обърнат гръб или ще се обърнат срещу теб, но ти ще бъдеш в мир със себе си и ще разкриеш истинското им лице. Ако избереш мълчанието, поемаш върху плещите си цялата отговорност за последствията от него и нямаш право да я прехвърляш върху други хора въз основа на хипотези какво биха направили, ако знаеха. За мен лично оправдание за този избор не съществува.
Какво обаче се е случило между Диана Димитрова и нападателя ѝ предстои да установят компетентните органи. Добре е постоянно да напомняме на себе си, че социалните мрежи не са съд, а ние не сме нито съдебни заседатели, нито съдии, за да произнасяме категорични присъди въз основа на „Фейсбук” статуси и медийни публикации. Още по-малко имаме право да призоваваме за линч на Димитрова или на Вергов, без да сме запознати с подробностите по случая. Нито това, че някой анонимен представя Димитрова като героинята от „Фатално привличане”, я прави психически нестабилна, лъжкиня и разбивачка на семейства, нито нейните недомлъвки и шикалкавения превръщат Вергов в изверг.
Защо не подкрепям Диана Димитрова?
Защото не страдам от криворазбрана женска солидарност и се опитвам да не реагирам първосигнално, а да разгледам случая разумно, без емоции.
В първата си публикация актрисата признава, че не си е извадила медицинско и не е подала жалба, защото е избрала „кариерата си в зародиш пред достойнството си”. Друга причина за мълчанието ѝ е, че по онова време е била никоя и медиите са щели да я смачкат.
Надявам се Диана да си дава сметка, че последното не е валиден аргумент, тъй като подаването на жалба в полицията не предполага публично разгласяване на случая. Дори да предположим, че насилникът подеме очерняща медийна кампания срещу жертвата, подобна мерзост е осъществима основно през жълтите медии, които трудно могат да повлияят на мнението на полицаи, прокурори и съдии. Освен това на него също ще му се наложи да даде показания, а да не забравяме, че полицията всекидневно си има работа с всевъзможен човешки отпадък и да манипулираш и сплашиш разследващ полицай е доста по-трудно от това да манипулираш и сплашиш близък, съсед, колега или случаен свидетел от улицата.
Смятам и че „мълчах, защото бях никоя” е изключително лош сигнал към анонимните жертви на насилие – с тези думи Димитрова им внушава, че ако не са популярни и сред силните на деня, са обречени да бъдат тормозени доживот без възможност за спасение, което противоречи на твърдението ѝ, че „мълчанието не е решение”, и на призива ѝ да не допускат нейната грешка.
Не по-малко лош пример представлява аргументът, че е предпочела кариерата пред достойнството си. Той разкрива един от най-уродливите недъзи на обществото ни – мълчанието и прикриването на нередности и престъпления, включително срещу собствената ти личност, в името на комфорта и професионалното израстване. Стотици хора всеки ден стават жертва на психически тормоз на работното място, но малцина са осмелилите се да си потърсят правата дори с риск да сложат край на кариерата си. Изявлението на Димитрова не допринася с нищо подобен вреден навик да бъде изкоренен и хората да бъдат насърчени да разобличават властимащите насилници. Сред тормозените на работното си място са твърде малко тези, които с времето ще се издигнат до позиция, от която да могат да потърсят сметка на агресорите си, без да се страхуват, затова е важно работещите да бъдат научени да реагират адекватно при първите признаци на тормоз и да се обръщат към всички възможни органи – от прекия началник през „Инспекцията по труда” до МВР.
Причина да не подкрепям Димитрова е и горчивият привкус, който остави у мен интервюто ѝ в „120 минути”. Целта му със сигурност е била актрисата да предизвика съчувствие у зрителите и да спечели подкрепата им, но ми се струва, че се получи обратен ефект.
По време на разговора Диана сподели, че вечерта преди побоя насилникът ѝ се е обадил по телефона, крещейки нецензурни думи. Водещият попита дали това означава, че са имали напрежение в отношенията, но Димитрова отрече, дори сподели, че са били близки и тя е мислила, че познава човека. Не стана ясно обаче защо някой, с когото сте в уж добри отношения, би ти звънял да те обижда и би те нападнал. Впоследствие актрисата заяви, че има образувано досъдебно производство и няма право да каже името на нападателя, но все пак щяла да го разкрие между редовете, което се предполага, че стана в последните минути, когато Димитрова заговори за Дядо Коледа и Дядо Мраз, като думите ѝ вероятно са препратка към интервю на Юлиан Вергов, дадено дни по-рано, в което актьорът споделя, че вярва в Дядо Мраз и го чака. Тя добави, че целия юли (Юли) месец е рисувала и кани хората на изложба през март (месеца, в който е станал побоят). В допълнение на 7 декември Диана сподели в профила си във „Фейсбук” клип от участие на Вергов в „Шоуто на Николаос Цитиридис” с коментар „Много вълнуващо”, с което на практика призна, че актьорът от „Петя на моята Петя” е човекът, който ѝ е посегнал.
Но да се върнем на интервюто. След като Димитрова разказа как е станал побоят, Светослав Иванов отново я попита имало ли е напрежение между нея и въпросния мъж и тя отново отрече. Водещият попита и защо не си е извадила медицинско, на което актрисата отговори, че е смятала да го направи, но друг човек я „изманипулирал” с думите „Какво ще постигнеш?”. Тук е добре да отбележим, че по онова време Диана е била пълнолетна и се предполага, че е била способна да разсъждава и да взима решения сама и би трябвало да си е давала сметка, че няма как да знае какъв ще е изходът, ако подаде жалба, но със сигурност няма да постигне нищо, ако си замълчи.
В края на разговора дойде развръзката – на въпроса на водещия защо проговаря чак сега Димитрова отговори, че причината е, че е лице на кампания за превенция на насилието. Не знам кой я е посъветвал да даде точно такъв отговор, но струва ми се, че именно той предизвика обществения гняв, който се разрази срещу нея през последната седмица. НПО-то зад Диана е планирало да ѝ изпише вежди с участието ѝ в предаването, но буквално ѝ извади очите, и то не само на нея, защото окончателно компрометира цялата си кампания.
Нека повторим. Диана Димитрова е станала жертва на насилие преди пет години. През цялото това време е мълчала с изключение на интервюто ѝ пред Мон Дьо през 2018 г., в което споделя накратко за преживяното и в което определя случката като „момент, в който два свята се сблъскаха”, като изтъква, че не се възприема като жертва. Не си е извадила медицинско. Не е подала жалба в полицията, независимо че си е дала сметка, че си има работа с човек с психически отклонения, както твърди преди четири години. Избрала е „кариерата пред достойнството си”. Пред Светослав Иванов два пъти заяви, че между нея и нападателя ѝ не е имало напрежение. И след всичко това актрисата решава да проговори… защото е лице на кампания. Това идва ли да рече, че в противен случай би продължила да си мълчи?
А за каква кампания става дума? Повече от разкошна. Димитрова е лице на кампанията #РаноБудна на НПО-то EMPROVE на Олга Минева. Посетих сайта на организацията с надеждата да се запозная с дейността на едни човеколюбиви хора искрено загрижени за жертвите на насилие у нас, но не би. Няма как да повярвам в чистите намерения на някого, сред чиито партньори фигурира възхитителният „Български фонд за жените”, подкрепян от… фондация „Асоциация Анимус”, „София прайд”, „Джендър алтернативи” и Българския хелзинкски комитет, да се свети името му, иззад които наднича уродливата физиономия на Джордж Сорос.
Ако логиката не ви куца, вероятно бързо ще направите връзката, като се сетите, че през последните месеци беше подновен натискът над България да приеме човеконенавистната Истанбулска конвенция, която под прикритието на благородната кауза за борба с насилието над жени и деца цели да прокара всевъзможни джендър политики. За това свидетелстват скорошна резолюция на Европейския парламент и речта на председателя на ПЕС Стефан Льовен в Берлин, в която Льовен посочва приемането на ИК от всички страни членове на Европейския съюз като основен приоритет.
За капак на 8 декември в „Лице в лице” Корнелия Нинова сподели, че ѝ е оказван по-силен от всякога натиск… за ИК, като описа подробно в какво се изразява той.
Медийната истерия по темата също се засилва, както е видно от големия брой публикации на обслужващите „демократичната” общност медии, инфлуенсъри и обикновени полезни идиоти.
Предвид гореизложеното, здравият разум не ми позволява да подкрепя Диана Димитрова, тъй като цялата ситуация създава усещането не за търсене на справедливост, а за опит за създаване на българска #MeToo кампания, в която известни мъже да бъдат изправяни на позорния стълб без съд и присъда с цел прокарването на извратени левичарски политики. Някои медии вече нарекоха Димитрова българската Амабър Хърд, но българските манталитет и закони не позволяват у нас да бъде спретнат циркът, който Хърд спретна на Джони Деп, поради което нашенският сериал е обречен скоро да бъде свален от ефир.
Ако актрисата действително е била жертва на насилие, то аз ѝ съчувствам искрено и я съветвам да съдейства на прокуратурата. Ако Вергов действително ѝ е нанесъл побой, то той трябва да бъде съден и наказан с цялата строгост на закона. Повтарям, с цялата строгост на закона, а не на медиите и на социалните мрежи, подстрекавани от соросоидни НПО-та. Ако…
Ако някой от вас, драги читатели, е жертва на психическо и/или на физическо насилие, не мълчете, не търпете и не се примирявайте. Подайте жалби в полицията и в прокуратурата – безплатно е. България има закони, които ви закрилят, а органите на реда работят, макар и бавно, от опит го казвам. За да възтържествува справедливостта, е необходимо да извървите правилния път до нея, а той със сигурност не включва това да продадете душата си на Дявола (или на Сорос, което е едно и също) и да се превърнете в оръдие за постигане на пъклените му цели.
В „120 минути” Димитрова спомена Мариана Андонова – жената, опълчила се на прокурорския син от Перник. Припомняме, че Андонова поде битката си за справедливост незабавно от позицията си на никому неизвестна жена и без НПО-та зад гърба си. Дамата от Перник даде пример как трябва да се действа в подобни случаи и закономерно спечели симпатиите на цяла България. Затова завършваме с призив да не се страхувате и да не чакате. Бъдете Мариана, а не Диана!
Изображение: bTV
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
