Уродливото лице на обществото има най-различни проявления. През последните месеци са особено актуални две от тях: убиецът от „Черни връх” Георги Семерджиев и прокурорският син от Перник Васил Михайлов. Семерджиев и Михайлов са продукт на повсеместния упадък и на пълния провал във възпитанието на подрастващите, за който сме писали и преди.
Прокурорският син влезе за пръв път в новините през месец юни тази година, след като семейството на пернишкия треньор по футбол Румен Андонов съобщи във „Фейсбук”, че треньорът е станал жертва на жесток побой и се намира в „Пирогов” с множество травми. По този повод с близките се свързват голям брой хора, споделящи за още подобни случаи с един и същ извършител, а бТВ прави престъпленията публично достояние. В резултат е задържан 18-годишният Михайлов, който обаче е разпитан и по-късно е освободен, а всички прокурори в Перник си правят самоотвод, тъй като младежът е син на заместник-окръжния прокурор на града Бисер Михайлов, арестуван за изнудване и лихварство през 2010 г.
Пред екипа на БТВ Васил Михайлов отрече обвиненията, но благодарение на социалните мрежи и на телевизионния екип, стана ясно, че насилието е продължавало с години, без компетентните органи да вземат мерки. С потресаващо безочие и цинизъм окръжният прокурор на Перник Галина Антова заяви, че това, че насилникът е син на прокурор, няма нищо общо с факта, че години наред е тормозил и се е гаврил безнаказано с хората. В крайна сметка Софийският градски съд (СГС) остави Михайлов в ареста с обвинения за причиняване на средна телесна повреда и закана за убийство.
Преди дни обаче побойникът излезе от ареста, след като СГС намали мярката му за неотклонение в домашен арест. В редакцията на БТВ скоро постъпват сигнали, че той излиза навън. Пред камерата Михайлов заяви, че още след излизането от ареста е ходил на дискотека. Също така узнахме, че младежът не е имал гривна за проследяване около денонощие, но полицията няма данни мярката за неотклонение да е била нарушена. Михайлов заяви също, че не изпитва вина и че пребитите от него граждани са криминално проявени.
Вследствие на репортажите служебният министър на правосъдието Крум Зарков разпореди подробна проверка, която установи, че са налице нарушения в изпълненията на електронното наблюдение на лицето.
Разказът за Семерджиев и Михайлов – тези „герои” на нашето време – е разказ за семействата, които смятат, че е достатъчно да осигуриш на детето си покрив, храна, дрехи, образование и забавления, докато обичта, вниманието, грижата, възпитанието и напътстването са занемарени до степен, че израснаха цели поколения самотни и нещастни млади хора, възпитани от улицата и от интернет, с родители, изкупващи абдикирането от родителските си задължения с финансова подкрепа и материални придобивки и с омаловажаване и прикриване на простъпките на децата си – оттук и епидемията от нарцистично личностно разстройство, нестихващата агресия и насилие, зависимостите, както и „модерните” заболявания, като хиперактивност, дефицит на вниманието и прочее.
От години медиите изобилстват от доказателства – а много от нас са се уверили и по емпиричен път, – че все по-често корените, от които избуява чудовището, са правата без задължения и отговорности, привилегиите, благодарение на които на подрастващия не се налага да полага труд и да се бори за нищо, защото всичко му се поднася на тепсия, и един personal Jesus, който да му спасява кожата, когато се наложи. На този профил отговарят и Кристиан Николов – убиецът на Милен Цветков, и Семерджиев, и Михайлов.
Тези три чудовища, но и дълбоко нещастни същества, са продукт на гнилата среда, в която са се пръкнали – среда без ценности, без морал, без съвест, среда на себични, безотговорни, нагли, арогантни и самозабравили се „безсмъртни” злодеи, за които законите и правилата не важат и които си мислят, че могат да купят всичко с пари. Злодеянията им са толкова разнообразни, че е невъзможно да бъдат обхванати и описани – от денонощен терор над съседите със силна музика, през всевъзможни злоупотреби, та до убийство.
Това са произведенията на родителите, които се хвалят, че отрочетата им, които не са изкарали с труд два лева през живота си, не носят ризи под 500 лв., които ги уреждат с връзки и с подкупи на работа, въпреки че нямат елементарни знания и умения, които финансират и прикриват всичките им безобразия и дори престъпления.
Разказът за тези двама „герои” на нашето време е разказ за привилегиите и безнаказаността, произтичащи от непотизма и корупцията в МВР, в прокуратурата и в съда, но най-вече от моралното и духовното ни разложение, плод на страха, каращ душите в окови да се примиряват със злото и да мълчат, докато то, злото, се разпространява дифузно, прониква в обществения организъм и разяжда тъканта му като ръжда. Страхът, от своя страна, има два източника: страхът у жертвата е рожба на пълната липса на доверие в държавността и в правораздавателните органи; страхът у свидетеля пък най-често произхожда от нежеланието му да нарушава спокойствието и комфорта си. И жертви, и свидетели обаче са обединени от усещането за безсилие пред ширещата се несправедливост и за безсмислието от воденето на според тях обречени битки. Слава Богу, изключения се намират и на това място сме длъжни да отдадем заслуженото и да поздравим двете жени, проявили смелост и обявили война на Васил Михайлов – подвиг, на какъвто не са били способни мъжете, станали жертви на насилника.
Разказът за тези двама „герои” на нашето време е разказ за скъсаната ни връзка с Бог и за нуждата вероучението спешно да бъде възстановено като задължителен предмет в българското училище. След като родителите не са способни да изваят човеци от децата си и да изградят у тях стабилна ценностна система, все някой трябва да се заеме с тази задача и по-добре това да бъде Българската православна църква, отколкото зловредно творение, като „Тикток” например, един час в което за човешката душа се равнява на една седмица в град Припят през 1986 г. за човешкото тяло. Семерджиев убива, защото преди това ние убихме Бог в сърцата си и доброволно издигнахме Дявола на пиедестал.
Разказът за тези двама „герои” на нашето време е разказ за моралния упадък на обществото ни, водещ до надмощие на грозното, уродливото и извратеното и до нормализирането на всевъзможни патологии, вследствие на материалната презадоволеност, съчетана с интелектуален мързел и духовна нищета. Ако не ги използваме, мозъкът и духът ни атрофират, както атрофираха краката ни от продължителното обездвижване по време на пандемията. Парадоксално е, че във времена, предлагащи ни безброй удобства и улесняващи максимално живота ни, хората, вместо през свободното си време да работят над себе си, стават все по-мързеливи и безхаберни, а оттам – по-глупави, елементарни и повърхностни. Неслучайно сред днешните ценности фигурират евтините и пошли забавления и материалните придобивки – все неща, които по никакъв начин не удовлетворяват човешката нужда от доказване, поради което, за да получат признание и да задоволят тази своя потребност, много младежи, а и по-възрастни хора, прибягват до нелепи изпълнения в социалните мрежи, до фанатично следване на човеконенавистни идеологии, създаващи у тях фалшивото усещане, че служат на обществото, до безразсъдно шофиране или до насилие над по-слабите. Всички тези прояви по същество са вик за внимание и за близост, опит за запълване на празнини и за компенсиране на липси, желание да оставиш следа, да покажеш, че си жив, защото колкото и примитивен да е човек, дълбоко у себе си той усеща, че на този свят се живее с хора, а не с вещи.
Разказът за тези двама „герои” на нашето време е разказ за криворазбрана доброта, налагана ни агресивно години наред от НПО-та с чуждо финансиране, отричаща човешката природа, от която са част както доброто, така и злото, или както ни учи Елин Пелин, човек е и бяло, и черно зърно. Според сбърканата философия на НПО-тата злото не съществува (освен в лицето на белия хетеросексуален мъж християнин, който работи и плаща данъци), а престъпниците дълбоко у себе си са бели и добри, затова имат право на втори шанс и на реинтеграция. Така по вина на слабите и несправедливи закони, изготвени под натиска на НПО-тата и включващи нелепи и неефективни наказания, като обществено порицание, по улиците ни необезпокоявано шестват рецидивисти, докато гражданите остават незащитени, а гаврата с жертвите става още по-голяма. Практиката показва, че рецидивистите нямат навика да се реинтегрират, поради което е необходимо законите за тях да са безмилостни. Да, първото престъпление трудно може да бъде предотвратено, но зад всяко следващо надничат уродливите физиономии на токсични НПО активисти.
Не на последно място, разказът за тези двама „герои” на нашето време е разказ за силата на медиите (ах, тези медии!) и за една от най-важните им функции – да дават гласност на престъпленията, да изобличават и да стигматизират престъпниците, да им показват, че са отвратителни, да нарушават безметежността им, да оказват помощ и подкрепа на жертвите, да следят отблизо действията на правораздавателните органи, да бият камбаната и да не ги оставят на мира, докато не бъде въздадена справедливост.
Далеч сме от мисълта, че прокурор Бисер Михайлов мисли лошото на сина си, но с отношението си към него определено му прави мечешка услуга. Васил Михайлов е учил в спортно училище и е имал възможността да се занимава професионално със спорт, да постига успехи, да печели медали и да се превърне в национална гордост. За целта обаче се изискват дисциплина, постоянство и трудолюбие – все качества, които се възпитават най-напред в семейството. В семейството се възпитават и уважението към околните, и умението да решаваме проблемите чрез диалог, а не с юмруци.
Ако родителите на Васил бяха работили с него сериозно и отговорно, днес вероятно щяхме да се радваме на поредния български шампион. Те обаче са предпочели по-лесния за тях път – да научат сина си да получава всичко наготово, без да полага усилия, да смята, че всички са му длъжни, и да се доказва не чрез съзидание, а чрез поведение на квартална мутра. В резултат имаме младеж в началото на самостоятелния си житейски път с асоциално поведение, който нито учи, нито работи, младеж, който очевидно никога не е имал задължения, нито е носил отговорност, младеж, който не е постигнал нищо в живота си, но показва чувство за превъзходство и усещане за недосегаемост, на които би завидял и кралят на Великобритания, младеж, изпитващ патологична наслада да наранява и да унижава околните, като снима „подвизите” си и ги споделя в социалните мрежи, младеж, който уверено върви по стъпките на „батко” си Семерджиев.
Ако прокурор Михайлов наистина иска да помогне на сина си, би трябвало най-напред да го остави да излежи присъдата си при равни условия с останалите задържани, а впоследствие да спре финансирането му и да го покани да излезе на пазара на труда, да си наеме квартира и да си проправи път в живота сам. В противен случай рискува да спаси сина си, за да го погуби.
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
