България ще изпрати военна и военно-техническа помощ на Украйна след като мнозинство от 175 народни представители от ГЕРБ, ПП, ДПС, ДБ и „Български възход” подкрепиха с гласа си решението в тази посока на парламентарно заседание в четвъртък. Това обаче е само половината от историята. Другата е, че естеството на българската подкрепа ще бъде предложено от Министерство на отбраната, ръководено от служебния министър Димитър Стоянов. Той пък вече каза, че препоръката на ръководеното от него ведомство ще бъде „крайно консервативна”, поради което няма да включва тежко въоръжение (комплекси С-300, С-125, самолети Су-25, МиГ-29 и др).
Линията на служебния министър не е изненадваща, доколкото тя се обуславя от две съображения (едното като че ли служещо за параван на другото) .
Официалното такова са цитираните от него чл.9 от Конституцията („Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост) и чл.3 от Вашингтонския договор (държавите, „като развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна помощ, ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение”). Защо и как въпросният министър смята, че пълнотата на двата цитирани от него члена може да бъде изпълнена със старо и несъвместимо със стандартите на НАТО оръжие, каквото преобладава в арсенала на България, е друг въпрос.
Но неофициалното съображение като че ли е по-важно: Димитър Стоянов просто продължава резервираната линия на държавния глава, чийто главен секретар бе служебният министър преди да бъде „командирован” от своя началник във военното министерство. След като президентът Радев отказа да се присъедини към девет негови колеги от Централна и Източна Европа, които подкрепиха членството на Украйна в НАТО, едва ли може да очакваме различно поведение от назначения от него служебен министър. Апропо, за неуважението на последния към парламента пък бе показателно това, че Стоянов напусна пленарната зала преди още да се е състояло гласуването на военната помощ за Украйна. А думите на същия, произнесени в участието му този петък по „Панорама“ по БНТ, че „ние няма да чакаме повече политиците, няма смисъл да чакаме повече“, са несъвместими с парламентаризма и предполагат светоглед, който е в абсолютен разрез с демократичните принципи на държавността, и като такъв трябва да представлява интерес за специализирани институции.
Всеки министър, предполага се, е компетентен в неговия ресор и като такъв е редно да бъде отправна точка в изпълнението на политика, свързана със съответния сектор. Но като част от изпълнителната власт на този министър му бива възлагано (както и Народното събрание разпореди на Министерски съвет до месец да внесе в парламента проект на решение за предоставяне на военна и военно-техническа подкрепа за Украйна). Тоест Димитър Стоянов трябва да се адаптира към реалността, в която има вече действащ Законодателен орган, а служебният министър не е фриволна птица, която де юре е отговорна пред Гълъб Донев, а де факто – пред президента Радев. Именно парламентът – чрез нормотворческите си и контролни функции – трябва да си върне инициативата в политическия процес, включително по отношението на позицията на България спрямо войната в Украйна, след като президентството започна да свиква да се подпира на назначаваните от него служебни кабинети. Всичко, различно от това, би означавало външно-политическите решения, касаещи страната, да продължават да бъдат вземани от „натовски офицери“ като Димитър Стоянов, Румен Радев и сие.
За да се стигне до това „евроатлантическо мнозинство” от 175 народни представители в НС обаче, трябваше да се случат няколко неща.
Преди всичко се наложи на ПП да се еманципира едновременно от своя политически настойник Румен Радев и от доскорошния им (евентуално и бъдещ) коалиционен партньор Корнелия Нинова. Все пак и двамата – било от Дондуков 2, било от парламента, скърцаха със зъби на Петков и Василев – винаги когато станеше дума за Украйна. Символен пример за тази скопена политика на харвардските двама братя бе посещението на украинския министър на външните работи Дмитро Кулеба в България по-рано тази година, когато той поиска директно и официално военна помощ от страната, но получи евроатлантическо потупване по рамото (поне към онзи момент). Дори и приетото в НС този петък решение за закупуване на нови осем самолета F-16C/D Block 70 не бе одобрено от предишното правителство на Кирил Петков (а сега мина в пленарна зала с 10 народни представители от ПП, които гласуваха „въздържали се”, водени от бившия финансов министър Асен Василев, който дори бе „против“ това решение).
За това сериозно проевропейско мнозинство допринесе и упоритото желание на ГЕРБ да се представят като изрядни и образцови евроатлантици. Толкова прах се вдига от това комсомолско усърдие, че човек би си помислил, че от въпросната партия са гузни за нещо (докато Русия милитаризираше допълнително Кримския полуостров, от ГЕРБ привиждаха в Черно море „платноходи, яхти, туристи – мир и любов”). Откакто загубиха властта обаче от Борисовата партия са по-католици от папата, но зад тяхното евроатлантическо брандиране прозират две неща. Едното е неистовото желание да се харесат на ПП, пък белким Петков и Василев направят коалиция с тях. Другото е да поизчистят имиджа си пред Вашингтон (доколкото подкрепа, поне частична такава, покрай ЕНП, все още имат от Европа), който евентуално да мотивира харвардския тандем да бъде по-сговорчив с Бойко Борисов.
И при все, че е трудно да си представим „Български възход” на Стефан Янев като евроатлантическа партия, то подкрепата на въпросната формация за оказването на военна и военно-техническа помощ на Украйна в пленарна зала (след като преди това бяха „против“ в ресорна комисия) също допринесе за високия резултат на гласуването в родния парламент. Наистина забележително е извъртането на бившия служебен премиер, който – като друга инкарнация на президентското лоби в тогавашната изпълнителна власт – беше сред противниците на предоставянето на подобна помощ. Дали с поведението си в залата на Народното събрание Янев не иска да демонстрира, че може да бъде сговорчив партньор на бъдеща управленска формула?
И ако здравият разум не предполага да имаме ползотворни очаквания от военния министър и другите протежета на държавния глава в служебното правителство, то какво да кажем за субектите, етикиращи се като евроатлантически? За ПП Румен Радев бе „нашият президент”, ГЕРБ построиха „Турски поток“, а от „Български възход” – нали все пак подкрепиха военната подкрепа за Киев – предаваха като радиоточка всяка руска пропаганда спрямо конфликта в Украйна. Изобщо такива са ни евроатлантиците, леко рециклирани, но иначе – на всеки километър, с цели 175 гласа в парламента.
Какво искат украинците?
Киев има нужда най-вече от зенитно-ракетни комплекси и бойни самолети. Особено когато тези бойни платформи са съветски, те биват познавани от Украйна и тя може да ги операционализира веднага, за разлика от въоръжението, което получава от западни страни. В същото време от украинското посолство в София бяха поискали от страната ни тежки гаубици, миномети от 120 мм и ракетни системи за залпов огън. Киев няма да откаже каквито и да е бойни платформи или боеприпаси (артилерийски снаряди, мини, снаряди за залпов огън).
Какво може да предложи България?
Това, което България притежава и е от интерес за Украйна, са зенитно-ракетният комплекс С-300, тактически ПВО системи 9К33 „Оса”, оперативно-тактически ракети Точка – У и изтребители (МиГ-29). София може да предостави артилерийски боеприпаси и леко стрелково оръжие. Особено когато те са съветски, утилизацията на боеприпасите предстои до няколко години.
В крайна сметка въпросът за предоставянето на военна подкрепа за Украйна има няколко страни. Но най-важно е моралното измерение на ситуацията, в която една държава приема себе си за физически по-силна и поради това напада свой съсед. Да си неутрален между агресора и жертвата всъщност е подкрепа за първия за сметка на втория. Най-тъмните места в ада са запазени за тези, които поддържат неутралност във времена на морална криза, пише Данте.
Но този казус е и възможност за България: както да реабилитира имиджа си на държава, която, за разлика от съюзниците си от ЕС и НАТО, създава впечатление за неразбираемо поведение, което наскоро бе определено като „близко до предателството” от друга държава-членка на Алианса, така и да използва ситуацията, за да размени съветското си въоръжение за съвместимо с НАТО такова (по примера на Словения, Словакия и Гърция). Поради това на служебния кабинет му бе възложено както да внесе в НС проект на решение за предоставяне на военна и военно-техническа подкрепа за Украйна, така и „да проведе преговори с правителствата на съюзниците в НАТО за придобиване, предоставяне или разполагане на заместващ или усилващ отбранителните ни способности капацитет, което да позволи ускорено освобождаване от остарялото съветско въоръжение и техника”. Колкото по-продуктивни са тези разговори с нашите съюзници от НАТО, толкова по-щедра може да бъде България спрямо Украйна.
Но в условията на служебен кабинет, назначен от президента, и парламент, избран от хората, автоматично се получава един луфт между изпълнителната и законодателната власт (просто защото кабинетът е съставен не оттам, откъдето трябва). Точно в тази ситуация ролята на медиите става по-значима, понеже именно средствата за масова информация могат да извършват контрол – задавайки въпроси – върху това как гласуваните от законодателния орган актове се реализират като политика от служебния кабинет. Още повече, че това не се случваше обезателно дори и когато Министерски съвет бе избиран от НС. Така например, през месец май тази година, по време на Кирил-Петковото правителство, 200 народни представители гласуваха за предоставянето на „военно-техническа подкрепа” на Украйна. Е, колко медии се заинтересоваха по отношение на това каква украинска военна техника бе ремонтирана в България и какво количество украински житни култури бяха изнесени от пристанището във Варна (както бе постановено в тогавашното решение на парламента)? Именно медиите, заедно с народните представители, трябва да проследят в какъв обем ще се изпълни и гласуването за предоставяне на военна и военно-техническа помощ на Украйна, доколкото ресорният служебен министър не изглежда, че има особено желание да си напише домашното.
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram