Вчера в Израел приключи 17-ата Световна среща на българските медии, чийто надслов беше „Медии и спасение”. Организатор на срещата беше Българската телеграфна агенция (БТА), като сред участниците бяха вицепрезидентът Илияна Йотова, служебните министри на културата и на туризма, посланикът на България в Израел Румяна Бъчварова.
Програмата включваше три панела – първата дискусия беше на тема „Медии и спасение на човека”, втората – „Медии и спасението им в света на интернет”, а третата дискусия засегна спасяването на българските евреи. Именно третият панел обаче направи доста неприятно впечатление. Акцент в него бе спасяването на българските евреи от „българския народ, държава и Българската Православна църква“. Забелязвате ли липсата на нещо, на някого в това изречение? Това ли са единствените, които заслужават да бъдат споменати в едно изречение с евреите ни, спасените от лагерите на смъртта по време на Втората световна война?
През 2023 година се навършват 80 години от този героичен акт. Символичното начало на отбелязване на предстоящата годишнина бе положено след поднасяне на венци и цветя на Паметника на спасението в Тел Авив, предхождащо именно този форум.
Какво обаче се случи? На тази среща за пореден път се противопоставиха две позиции, касаещи спасяването на българските евреи. По-точно, в противовес на българските интереси, сред поканените преобладаваха застъпници на тезата, че българската държава, в частност цар Борис III, нямат никакви заслуги за спасяването на 50 000-те хиляди български евреи. Напротив, те носят вина и за убитите в концентрационните лагери 11 000 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот.
Това е един измислен, срамен и безумен спор, който обаче през последните години бива съзнателно подклаждан от някои българи, опитващи се да обвинят България, както и цар Борис III, за убитите евреи от македонските и тракийски земи. Тези апологети на комунистическата версия удобно пропускат отдавна изяснения факт, че въпросните земи са ни били обещани, но чак след края на Втората световна война. А към момента на изселването, евреите по македонските и тракийски земи никога не са били смятани за български поданици. Районът не е бил административно български, а макар да сме имали войска на македонска територия, тя е била под германско командване. Простичко, ясно и документално подкрепено.
Застъпници на тезата, че нито държавата ни, нито цар Борис III имат заслуга за спасяването на българските евреи, бяха директорът на българския офис на Американския еврейски комитет Виктор Меламед, главният редактор на вестник „Еврейски вести“ Михайлина Павлова, Ели Анави – председател на регионалната организация на евреите „Шалом“ – София и заместник – председател на организацията в България, а пък Иво Инджов – доцент по журналистика във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ обясни, че във вестниците на Царство България, независимо от това дали са дистанцирани от правителството, дали са проправителствени или казионни, няма почти нищо за всички акции за спасяване на евреите, което според него така медиите ни създали политико-административен образ на антисемитизма.
Според Меламед, „Държавата не е спасител на българските евреи, защото онази държава е измислила системата за тормоз на българските евреи, но отделни хора от нея са помагали”. „Отделни хора” е много интересна формулировка, която кара читателя искрено да се зачуди как пък така някакви си отделни хора, единици, са успели да спрат депортацията на 50 000 евреи. Явно са притежавали свръхестествени способности, по друг начин няма как да си го обясним. Той допълни и че „Ако има спасител, това са обикновените хора – тези, които по някакъв генетичен път са приели тази добрина, защото българите без всякакво съмнение са изключително добри, толерантни и мъдри хора“, с което все пак великодушно каза, че българите са добри и толерантни, но началото на изречението поражда още въпроса – какво означава „ако има спасител“? 50 000-те самоспасили ли са се, някаква свръхестествена сила ли им е помогнала?
По думите на Михайлина Попова, „Честванията от спасяването на българските евреи вървят ръка за ръка с почитането на паметта на онези над 11 000 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. Ако не мислим за тях със сведени глави, значи има опасност да попаднем в графата на онези, които искат да бъде пренаписана историята – световна тенденция”.
Отново акцентът беше 11 000-те евреи, които не са били български поданици, като този път вече ни беше казано, че трябва да си посипем главите с пепел.
Прави ви ли впечатление, че дори и изяснявайки това, че решението за техните съдби не е било в ръцете на страната ни, ние пак поставяме в светлината на прожекторите този „въпрос”, каквато всъщност е и целта на повдигащите го – непрекъснато да доказваме обективната истина. Ако си мълчим – те стават все по-гласовити и нахални, ако им опонираме – те получават възможност срещу всеки наш аргумент и факт, дори подкрепен с документи, да натрупат фантасмагориите си, които в един момент затрупват всяка логика и истина.
Ели Анави заяви, че „Историята на спасяването на българските евреи е една вълшебна приказка” – красиви думи, но завършващи с една неистина – „Кой е наредил на министър-председателя да отмени заповедта за депортация? Магия е, не знаем, няма подпис, никой не е видял. Ето я вълшебната приказка“.
Явно новият наратив е, съдейки и по думите на Меламед, че спасяването на българските евреи е чудо, в което няма замесени хора от плът и кръв. Ами не, не е никаква магия – без разрешението на царя, тази приказка нямаше да завърши красиво, а щеше да се превърне в хорор филм за 50 000 човека.
И ето как, скрити зад формално благородна тема „Медиите и спасението на българските евреи”, всъщност за пореден път се отрече ролята на Негово Величество Цар Борис III в спасяването на българските евреи. Роля, за която и без това не се говори много – по-точно, непрекъснато се правят опити тя да бъде принизена, забравена или омаловажена.
Добре, че все пак организаторите бяха поканили и проф. Михаел Бар-Зоар, който винаги е отстоявал истината, а именно, че „И до днес по цял свят има спорове добър ли е бил Борис III, или не е бил. За всяко решение обаче е важно кой се подписва отдолу. Ако царят не беше казал да не заминават, щяха да заминат. Фактът е, че и при двата опита за депортация той е казал „Не”.
И на тази среща той потвърди думите си: „Имаше три важни фактора – църквата – те се бореха като лъвове, второто – профашисткото мнозинство в парламента, това трябва да се изследва – хем казваха, ние сме фашисти, ние сме за Хитлер, хем – не пипайте българските евреи. Третият фактор е бил царят, понеже трябваше някой да подпише това решение”. Според Зоар, царят отлично е разбирал, че не може да бъде цар на българите, ако не подкрепи народа, който иска да бъдат спасени евреите. „Тогава царят отменя тази депортация. Просто на 9 март той разбира, че това нещо няма как да продължи. Същото нещо се повтаря на 24 май, втората депортация. Така бяхме спасени от България”, допълвайки: „Сега чета книги за тези истории и чета фалшиви новини. Четох една книга, в която един човек казва, че българските евреи са били спасени заради натиска на гражданското общество върху царя. Имаше само един човек, който можеше да оказва натиск върху царя извън църквата”, с което напълно отрича опитите да се изкара, че едва ли не царят против волята си е спрял депортацията на евреите. Опити, които са все по-активни през последните години, за съжаление. И които биват подкрепени именно от нашите медии – нещо, което всъщност се случи и на тази среща.
Силно се съмнявам, че с този подбор на участници, дори да беше жив, щеше да бъде поканен и Самуел Ардити, който винаги на висок глас е заявявал, че именно цар Борис III е спасил българските евреи, а след 9 септември 1944 г. е трябвало да бъде очернена паметта на царя, защото народът го е обичал, поради което комунистите му приписват вината за депортирането на беломорските и македонските евреи.
И днес, близо 80 години по-късно, вместо държавата, обществениците и медиите ни категорично и отдавна да бяха отхвърлили тези опити, се случва точно обратното. Къде негласно, къде съвсем явно, се появяват статии, провеждат се дискусии, тече грозна кампания, имаща за цел отново, по комунистически почин, да бъде повторно очернен цар Борис III, а страната ни да бъде анатемосана за 11 000-те евреи, изпратени в концентрационни лагери.
Интересен е и въпросът защо на срещата не присъства например Яков Джераси, благодарение на когото преди години в Израел по пътя към Йерусалим беше посадена гора на името на България. Малко отклонение – около тази гора се водеха спорове години, защото български евреи протестираха срещу поставянето на паметна плоча на цар Борис III и на царица Йоанна. И за съжаление клеветническата им кампания успя – махнаха се паметниците в началото на горичката, защото, видите ли, на един от камъните бяха гравирани имената на царя и на царицата, което било срамота според немного, но шумни, активни и злостни хора.
Може би не беше поканен, защото двамата с Виктор Меламед не са в добри отношения. Или пък защото Джераси нееднократно е заявявал, че „Цар Борис III е основната фигура, спасила българските евреи” – нещо, което категорично отричат от „Шалом”, които от доста години сякаш са си присвоили правото винаги да се изказват от името на цялата еврейска общност в България.
А това им право пък поддържат именно медиите ни, които редовно дават думата по темата за спасението на българските евреи на хора, свързани предимно с „Шалом”, които категорично отричат ролята на царя, нещо повече – в писанията им често можем да прочетем обвинения, че управлението на страната ни е било профашистко, обслужващо интересите на Хитлер. Макар че според редица учени и историци, живели в онези години, дори т.нар. антиеврейско законодателство, въведено през 1941г., е било формално – всички покръстени евреи са били изключени от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване; други пет хиляди от общо петдесет хиляди евреи са получили специални привилегии; за евреите – лекари и стопански дейци, е било въведено ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е бил висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо.
Но тези истини не бяха чути на „Световната среща на българските медии”, протекла под гръмкия надслов „Медии и спасение”. Нямаше кой да ги изрече. А догодина, когато предстои да отбележим 80-ата годишнина от спасяването на българските евреи, дали поне една медия (ах, тези медии), поне един журналист би се осмелил да изрече на висок глас истината, че ако не е бил царят, 50 000 български евреи са щели да бъдат убити. Ролята на Църквата, на обществените фигури, на народа е неоспорима, но постановлението на правителството за депортация е отменено именно от цар Борис III.
Дали поне другата година медиите ни ще спрат да бъдат рупор на комунистическата пропаганда, която би трябвало да е отдавна заглушена – за сметка на истината, разбира се. В зората на демокрацията, по време на протестите, които заливаха площадите в дните след 10 ноември 1989, имаше една песен „Времето е наше”, в която се пееше „45 години стигат”. 45 години комунизъм. А 33 години не са ли достатъчно, не стигат ли, за да можем най-накрая да отдадем заслуженото на цар Борис III за спасяването на българските евреи. Явно не, ако питаме нашите медии.
снимка: Bulgarian News Agency
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
