Представяте ли си една вечер да се приберете от работа – омърлушени и раздразнителни, да се позиционирате както обикновено пред скълцаните домати и краставици, да гаврътнете набързо една „Мускатова”, сетне да включите отегчено телевизора и хоп – вместо обичайната новинарска емисия, преизпълнена с кървища, убийства и тротинетки, родните телевизионери водят оживена дискусия върху жанровите модели и литературния генезис на романа „Гаргантюа и Пантагрюел”? Ама каква е тази глупост! Превключвате с досада нататък, нетърпелив вашето без-мислено блажено зяпане към блещукащия екран най-сетне да започне, както си му е редът, и какво да видите – две жени, професорки някакви, представят изчерпателен доклад върху творчеството на Ян Кохановски. Е, това вече е пълен абсурд! Салатата започва да привършва, ракийката се е стоплила, жена ви някак си е станала по-досадна от обикновено, а телевизорът, тази безценна домашна светиня, служеща за националния ни интелектуален цъфтеж, сега бълва само някакви глупости! Пълно безобразие!
Разбира се, гневът на този въображаем (а въображем ли е наистина?) герой е съвсем оправдан. Телевизорът, тази наша отколешна семейна реликва, освен като неоспорим източник на правда, истина и морал, служи и за необходимата след всеки работен ден разтуха. Но възможно ли е да се окаже, че зад паравана на забавлението, отмората и смеха се крие всъщност разковничето на общонационалната ни духовна и културна кастрация, по пътя на която вече десетилетия наред гордо крачим?
Макар многочасовото някога съществуване пред телевизионните екрани да бе изместено от „сърфирането” из необятните високодуховни вселени на YouTube и Тик-Ток, все пак още има хора, запазили своето вероподаничество към телевизора и всичко, бълващо от него. И там, сред злощастната съдба на Мелек и кахърите на Зейнеп, регулярно се въртят едни предавания – наблъскани с до втръсване познати физиономии, прелитащи като пчелички ту в една, ту в друга българска телевизия и служещи като основен източник на възпитание за целокупното ни Отечество.
И без значение дали от екрана ще ни се ухили Рачков, Иван и Андрей или Софка, послевкусът на всички тези продукции е един и същ – нещо не е както трябва. Усеща се – за онези, които имат необходимата сетивност, разбира се – гнилият дъх на една съвсем незабележимо пълзяща антиутопия. Защото там, извън телевизионната кутия, светът, благодарение на всеобщата ни „помощ”, е застанал на ръба на саморазрухата и абсолютното забвение; създали сме общество, което нито Оруел, нито Хъксли са могли дори да си представят; унищожили сме и с уверена крачка продължаваме да унищожаваме природата, ценностите и самите себе си, но сякаш нищо от това няма значение. Всичко е наред, хора! Важното е да придържаме умовете и душите си в ниското, в плитчините на битието, където обикновено пълзят безгръбначните, и по възможност да се отскубнем от външния свят, колкото се може повече. Защото – на кого му пука, че образователната ни система превръща усилено децата ни във фолк поклонници и мързели; да не би да е от значение и това, че бабите и дядовците ни умират по улиците от глад и студ или пък че здравеопазването се е трансформирало в касапска схема за алъш-вериш – не! Единственото, което има значение е колко точно пластични операции си е направила Джаферович и дали Фънки ще е сред журито на „Капките” и през новия сезон!
От патетичните житейски драми на участниците в „Гласът на България”, през напъните за смешки в „Звездите в нас” до наръчника по интригантство и клюки в „Игри на волята” – така изглежда делникът на българина. Отчаяни предпенсионерски опити на набедени за звезди едно време лица да блеснат на екрана за последно, незабелязано побутване на разни западни тенденции, фино промушващи се в сценариите на продукциите, превръщане на морално кастрирани хлапаци в идоли за подражание и всеобщо отвличане на вниманието – това са телевизионните предавания, които гледаме.
Мнозина от феновете на споменатите тв продукции вероятно ще бъдат крайно възмутени и несъгласни с написаното. Разбира се, съвсем нормално е да имаме нужда от почивка след дългия работен ден. Напълно естествено е да искаме да се откъснем за миг от тревожния външен свят и за малко да се посмеем. Но, уви, нищо не е толкова просто и безобидно, колкото привидно изглежда.
Според научно изследване, проведено миналата година, при хората, които прекарват с до час-два повече време пред телевизорите, в сравнение със своите връстници, се забелязва смаляване на мозъчния обем с приблизително 5%. Наред с това, редица проучвания, проведени през последните десетилетия, успешно доказват, че гледането на телевизия води до редица психологични и дори физиологични проблем, сред които: липса на критично мислене, пристрастяване, напълняване, редуциране на мозъчните функции и др.
Същевременно, според Американската академия на семейните лекари един американски младеж става свидетел на 200 000 (!) насилствени сцени, излъчени по телевизията и то преди да навърши 18-годишна възраст. Съобщава се още, че в анимационните филмчета, в които също се използва насилие, в 67% от случаите то е представено хумористично. Психологът Алберт Бендура установява, че насилието, показвано по телевизията, прави децата по-малко емпатични, както и по-агресивни. В изследването е посочено още, че тъй като ценностната система, поведение и светоглед на младите са все още в процес на оформяне, те нерядко имитират и възприемат като свои вярвания нещата, на които стават свидетели по телевизията. След като това стана ясно, да упоменем ли тук кръвопролитните масови стрелби в Щатите, прогресивно увеличаващи се като брой през последните десетилетия, извършвани нерядко от младежи, или паралелът дори не е необходим?
Истината е, че предаванията, на които всяка вечер се наслаждаваме, разплути по диваните и с отнесен в небитието поглед, не възпитават общество от критично мислещи граждани, ангажирани с проблемите на света, в който живеят. Възпитават се обаче нови ценности, нови тенденции, бездуховност, мързел и безразличие. И, сега сигурно ще се шокирате – нищо от това не е случайно. Разбира се, че е необходимо съзнанието ни да се държи в клопките на „телекраните”, казано по оруеловски, измамено от обещанията за забавление и почивка. Съвсем естествено е в свят, който повече от всякога се нуждае от пробуждане, от лидери и просветители, ние да отглеждаме духовно кастрирани псевдозвезди – върли врагове на културата и нормалността. Хвърлете бърз поглед към рубриката „Новите известни” на НОВА например, за да стане още по-ясно какво точно имаме предвид…
И в този ред на мисли, гледали ли сте филма „Идиокрация”? Като направа, той всъщност не стои кой знае колко по-далеч от категорията на телевизионните предавания, за които вече споменахме, но основната му идея е безкрайно любопитна – естественият подбор започва да фаворитизира не най-силните, най-умните и най-полезните за обществото, както по принцип би следвало, а най-нискоинтелигентните (да си го кажем направо – най-простите), впрочем представени именно като тв консуматори и продукти на fastfood културата, заради бързите темпове на тяхното възпроизвеждане. След като липсва естествен природен хищник, който да елиминира безполезните, бавните, глупавите и непотребните единици от една общност, подборът се обръща наопаки и всеки, притежаващ свръхинтелигентността да познава часовника или пък да смята наум, се превръща в изчезващ вид. Колко интересно – поредната кинопродукция с пророчески отенък (филмът е от 2006 г.).
Но има нещо още по-тревожно – всичко горенаписано е резултат само и единствно от нашия собствен избор. Надали съществува някой, който всяка вечер насила бива принуждаван да стои пред телевизионния екран и да слуша сплетните на Мани и Фейгин. Всички ние доброволно сме избрали да вземем синьото хапче на Морфей. Ние сме тези, които не искат да оставят телекраните и въобще всички онези устройства, които отдавна вече са се срастнали с нас, и без които не можем сякаш да живеем. Защото е непоносима мисълта да се изправиш пред света, да погледнеш, почувстваш и осмислиш ужаса, грозота и безнадеждността му и да осъзнаеш ролята си в неговата разруха. И за да избягаме от вината, от пристъпването по изнурителния път на промяната и деятелността, избираме това, което е по-лесно – с байганьовски кеф да си лежим на домашния диван, да изразяваме гражданската си позиция с периодично тропване по масата, да се хилим на тъпите смешки на Цветомир Иванов, да съчувстваме на половонеидентифициралите се участници в „Гласът на България” и целия този спектакъл на бездуховността и апатията да наричаме живот.
В такива моменти, след дежурната саркастична критика, мнозина обикновено задават въпроса „Е, добре, какво да направя?”.
Като начало, натиснете копчето и нека телевизорът замлъкне. После научете децата си как се играе „Дама”. Направете с тях сурвачка. Омесете пита (с ръцете си, не с хлебопекарната). Решете една кръстословица. Позвънете на бабите си и ги оставете цял час да ви разказват за своите чушки и зелки. Вземете червеното хапче.
Изображение: Image by rawpixel.com on Freepik
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
