В московската градска лексика от средата на миналия век има една фраза, която описва шеговито разликата в манталитета на съветския и западния човек: „Два мира – два Шапиро“. Става дума, разбира се, за истинска история, която всеки разказва по свой начин. Това, което е със сигурност истина, е главното действащо лице – Хенри Шапиро, дългогодишният (от 1937 до 1973-та г.) кореспондент на „Юнайтед прес интернешънъл” в Москва. Дали било рано сутрин или късно вечер някъде през 40-те, минавайки край старата сграда на ТАСС на Тверской булевард, Хенри забелязал, че от един от прозорците излиза гъст дим. Дали дотичал до първия уличен телефон или бързо се прибрал и позвънил, не е ясно, но му отговорил дежурният по ТАСС Семьон Шапиро. Хенри разтревожено казал, че в сградата на ТАСС има пожар. Семьон попитал кой се обажда и Хенри отвърнал: „Шапиро“. Съветският Шапиро изругал заради тъпата шега на някой приятел и затворил. Но Хенри Шапиро не се отказал и предал съобщението до централата си в Ню Йорк, откъдето то било разпратено до всички световни новинарски агенции. Когато в ТАСС Семьон Шапиро също получил съобщението, решил да провери, но пожарът вече бил изпепелил архивите в мазето на сградата. Дали е било точно така, никой не може да потвърди, но фразата за двамата Шапиро и за разликата между чиновника, който не си мърда пръста без началника да нареди, и журналистът, който не се отказва и намира начин да помогне, остава. Това са двата свята – на авторитарното общество, където обикновеният човек е толкова смазан от системата, че дори и да гори къщата му, той е отвикнал да реагира, и свободният предприемчив човек, който и в най-абсурдната ситуация намира начин да е полезен.
Миналата седмица в рамките на 24 часа в Москва и в Берлин, в рамките на два форума – т.нар. Дискусионен клуб „Валдай“ и Форумът „Белвю“, двама президенти произнесоха две речи.
На 27-и говорителят Дмитрий Песков ни предупреди, че Владимир Владимирович ще произнесе историческа реч, която всеки ще чете и препрочита, ще плюнчи молив и ще подчертава важните фрази с години напред. След като по свой обичай накара внимателно подбраните гости от целия Трети свят да чакат в залата час и половина, руският президент прочете 44 минутна реч и остана още близо 3 часа и половина на сцената в компанията на модератора и директор на Клуба Фьодор Лукянов и гостите. Близо четиричасовото участие на Путин представляваше заключителното заседание с тема тази година „Светът след хегемонията: справедливост и безопасност за всички“.
Ако човек има няколко свободни часа, за да изгледа като мен през уикенда цялото събитие, може да открие интересни детайли, които за съжаление не съвпадат напълно с обещанието на Песков за историческа непреходност и оригиналност на думите на руския президент. Признавам, че един непредубеден зрител, слушател или читател ще открие много смислени обобщения в думите на Владимир Владимирович – както в речта, така и в диалогичната част с отговори на въпроси от публиката и модератора. И ако човек не е имал достъп до медии и информация през последната поне една година и това е първото нещо, което вижда след престой на самотен остров, наистина би се впечатлил от прагматизма и логиката на президента на РФ. За съжаление, думите му на се връзват с действията. Когато използваш (буквално) популярната реплика на анимационния герой Котаракът Леополд: „Ребята, давайте жыть дружно!“, а си нападнал чужда страна и вършиш зверства като Малюта Скуратов и опричниците на Иван Василиевич, разминаването е впечатляващо. Полезно е също зрителят да се абстрахира от веселите жаргонни коментари и по време на речта, и по време на дискусията на почетния гост, който обича да играе с улични, блатни фрази, което вероятно е част от образа на „човек от народа“, толкова любим и на българските публики. Фрази от рода на „цап-царап“, „сядай си на задника и не пискай“ или „Какво прави онази бабичка в Тайван“ предизвикваха смутени усмивки сред гостите от Индия, Китай и редица африкански, латиноамерикански, близкоизточни и други приятелски страни.
Колкото повече се заслушвах в антиглобалисткия и антиколониален тона на речта, нещо ме караше да мисля, че това вече съм го чувал преди години. Цялата иначе разумна концепция за един многополюсен свят на традиционните култури, на страните, отхвърлили оковите на колониализма, но с ограбвани ресурси от бившите си господари от Запада, борещи се с тиранията на долара като инструмент за господство и оръжие за подтисничество, е дословно преписана от нещо, създадено отдавна като манифест от големия индийски дипломат Венгали Кришна Менон. На базата на речта му пред ООН от 1953-а година, през 1961-а в Белград президентите на Югославия, Индия, Египет, ръководителите на Китай, Виетнам, Камбоджа и други страни създават т.нар. Движение на необвързаните страни. По-възрастните от нас помнят, че това беше достатъчно силна организация през годините на Студената война, точно заради хитрата идея на Тито да създаде трети блок, който да има за основно изискване към членовете да не са част от съществуващите военни съюзи на двата полюса в онези години. Необвързаните включват повече или по-малко от 120 страни през годините, което е 2/3 от членките на ООН и поне 55% от населението на планетата. Тази организация позволяваше на Тито, а и на други държавници да имат равноправни и уважителни отношения както със Съветския блок, така и със страните от НАТО. Движението на необвързаните се свързва със забележителни политически личности, много от тях ярки диктатори, като споменатият вече Йосип Броз Тито, Фидел Кастро, Гамал Абдел Насър, Джавахарлал Неру и цялата династия Ганди, първият индонезийски президент Сукарно и диктаторът Сухарто, Нелсън Мандела, Хосни Мубарак. През последните години водеща страна в организацията стана Азърбайджан с амбициозния си президент Илхам Алиев.
След края на Студената война и особено след смъртта на Тито и разпадането на Югославия, движението загуби силата и представителността си в един напълно променен свят. Но продължава да съществува формално и миналата година на 11 октомври в Белград се проведе юбилейна среща на високо равнище, на която неслучайно присъства Сергей Лавров. Макар една от причините Тито да измисли този формат някога да е била защитната му функция от експанзията на СССР в Източна и Централна Европа, днес Руската федерация е с ролята на наблюдател в Движението на необвързаните, т.е. нещо като кандидат-член. Владимир Владимирович беше отхвърлен още през 2007 в Мюнхен от Запада и е с ясното съзнание, че когато в речта си на последния конгрес на ККП Председателят Си говореше за биполярен свят, на никой от двата полюса на китайския политически глобус няма място за Русия. И като практичен човек, Путин вероятно се опитва да изтупа от праха позабравената форма на Тито и да играе дружно с останалите страни от т.нар. Трети свят, към който и Западът, и Изтокът все по-ясно причисляват Руската федерация.
Да се върнем на речта в Москва. Освен поименното ритуално споменаване с благодарност на Си Дзинпин, Ердоган и Мохамед Бин Салман, Владимир Владимирович каза няколко конкретни неща, които приличат на план за действие.
Първо, новият световен ред трябва да се основава на формирането на нови международни финансови платформи, в това число за нуждите на международните разплащания, които да не зависят от единен център на управление. Деполитизиране, основано на националните валутни системи, световна наднационална валутна система, даваща свобода от долара.
Второ, научно-технически обмен в рамките на този нов полюс на света. Отказ от западните технологии. Местните производители са смазани от западните вносители на семена, фармацевтика и т.н., което унищожава независимостта на националния ресурс. Трансфер на образование и предаване на технологии.
И трето, но не на последно място, изменение на структурата и състава на Съвета за сигурност на ООН, който да отразява в по-голяма степен многообразието със страни от Африка, Азия и Латинска Америка. Прочее, подобна идея имаше и Урсула фон дер Лайен, но по-скоро с цел балансиране на агресивното поведение на РФ в Съвета.
Като изключим тези конкретни намерения и прикритото желание да оглави общността на страните от Движението на необвързаните, Владимир Владимирович повече или по-малко повтори тезите си от речта при обявяването на анексията на четирите украински области на 30-и септември.
По-малко от 24 часа след Путин, на 28-и октомври веднага след посещението си в Киев, германският президент, Ханс-Валтер Щайнмайер произнесе реч по време на „Форума Белвю за бъдещето на демокрацията“ в официалната си резиденция двореца Белвю, намираща се в сърцето на Берлин. Огромната разлика в сравнение с речта на Путин е добронамереният тон и обръщението на Щайнмайер към всеки един германец, с признаване на грешките през последните години и честно говорене за проблемите на Германия, Европа и света. Затова и този текст има шанса да бъде прочетен и да стигне до повече хора, защото говори за техните тревоги и разочарования, за техните мечти на човешки език.
Според германския президент руската атака на 24-и февруари е атака срещу всички уроци, които светът е научил от двете Световни войни. Речта започва с две ярки и ясни твърдения.
Първо, Германия има нужда от силен, добре екипиран и уважаван от обществото Бундесвер. За първи път след края на Втората световна война германски политик говори открито в подкрепа на една силна армия. Пред лицето на злото, добрите намерения и празните приказки не са достатъчни.
Второ, отново за първи път от 70 години германски политик изговаря твърдението, че „когато погледнем днешна Русия, няма място за стари мечти. Днес нашите държави са противници“. И добавя: „Руската агресивна война разруши мечтата на Горбачов за „общ европейски дом“. Това е атака срещу закона, срещу принципите на отказ от насилие и неприкосновени граници. Това е атака срещу всичко, което ние, германците, също отстояваме. Всеки, който свива рамене и пита: „Какво общо има войната с нас в Германия?“ говори без чувство за отговорност или за история“.
По-голямата част от речта е посветена на кризата, предизвикана от войната, но и от климатичните изменения на планетата. Кризата изисква да се научим отново на скромност, казва Щайнмайер. Добре е да спрем да се чудим кой ще ни спаси, а да се запитаме как да си помогнем един на друг да преминем през изпитанията.
Без да заявява претенцията за историческа и философска значимост, в речта на Ханс-Валтер Щайнмайер има много повече общочовешки смисъл и е по-стойностният документ за времето ни. Владимир Владимирович, не без право разбира се, негодува срещу недомисленото прехвърляне на гнева към неговата агресия върху имената на големите руски писатели, поети, музиканти и артисти. Но всички големи, от Пушкин и Достоевски, до Чайковски и Шостакович, в една или друга степен са били репресирани и мачкани от властта в Русия, независимо от епохата, в която са живеели. Най-светлите умове на Русия никога не са били любимци на властта. Германският президент може да спомене достатъчно имена на велики умове и артисти, но той избира да говори на всеки един германец, защото всеки един, обикновен или необикновен германец, е незаменима част от цялото, без което не може да съществува германския народ.
Два свята – двама президенти…
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
