Мистерията около създаването на литературната класика може да бъде разгадана, ако се прерови архивът на поета Петко Тихолов
„Започнах да пиша романа „Време разделно”, когато знаех на всяка страница какво има, той беше някаква песен, която аз бях подредил вече в себе си и имам планове горе-долу колко страници, всяка сцена и прочие. С една страница го сбърках – сметнах го 385 до 400, а той стана 384 страници. Аз го знаех целия, аз го изпях, седнах край един огън, седнаха слушателите наоколо. 41 дни си говорих с Бога.“
Думи на Антон Дончев, казани пред медиите, размножени във вестниците, за да ги чуе българският народ. В голямата си част нашият народ продължава да къта в душата си оня възрожденски пиетет към писаното слово. За него думите от „История славеноболгарская“ са свещени поне колкото тези от Евангелието, а всичко написано от перото на дядо Вазов е стопроцентова истина. Затова от 1964 година до сега българският читател светло страда и кърви с героите на „Време разделно“. А също и приема за чиста монета разказите на Антон Дончев за призрачната красавица Елица, която го посрещнала със запалена свещ в Момчиловци, а на сутринта вече се била преобразила в стара заядлива бабка. И така, този добродушен наш читател остава с убеждението, че именно това е начинът да се сътвори един класически роман – той се изпява без усилие само за 41 дни…
Но възможно ли е това?
По принцип има два вида литература: бърза и бавна. Към първия тип принадлежат някои остросюжетни жанрови произведения като приключенските, розовите и детективските романи. Другото име за този тип писане е чиклит, кафелит или общо булевардна литература. Тя наистина се пише сравнително бързо. Така например британската писателка Урсула Блуум е автор на над 500 публикувани произведения под множество псевдоними, а Барбара Картланд има в сметката си над 700 заглавия. Но за тези дами така и не се е намерило местенце в Музея на литературната слава.
Сериозната белетристика не е задължително да бъде елитарна. Просто има такива автори, които искат всяко изречение, всяка дума да са неповторими. Като Марсел Пруст. При тях наистина става дума за респект към Словото. Затова този тип литература задължително е бавна.
Писателят и Пегасът на вдъхновението
Пегас е описван като бял кон, понякога със златни криле. Възприема се като символ на знание, слава и вдъхновение. Негова майка е Медуза. Според произведенията на римския поет Овидий, по онова време тя била най-красивата жена на света. За баща на Пегас в древните предания се посочва богът на моретата, конете и земетресенията Посейдон. В микенската култура крилатият кон олицетворявал способността на човека да преодолее силата на тежестта и земното бреме и да се извиси над тях чрез творчеството. Според легендите, Пегас често спирал да отдъхне в свещената планина Олимп. Един ден копитата му докоснали земята на връх Хеликон. И рукнали четири свещени извора, а от тях се родили Музите, деветте красиви богини на вдъхновението. Калиопа е муза на епическата поезия. Клио е муза на историята. Урания – муза на астрономията. Ерато е муза на любовната поезия. Евтерпа – муза на лирическата поезия. Мелпомена е музата на трагедията. Талия е муза на комедията. Терпсихора – муза на танците. Последна е Полихимния, която е муза на химните и пантомимата. Както забелязвате, муза на белетристиката няма. Което ще рече, че за древните елини изкуство е била само поезията.
Но нека видим как са писали своите книги и други древни народи, например израилтяните. В библейската Трета книга на Ездра технологията е описана детайлно. Първо пророкът се обръща с молба към Бога: „Но ако съм придобил милост пред Тебе, прати ми Духа Светаго, да напиша аз всичко, що е било направено в света от начало…“
И Господ му отговаря: „А ти си приготви повече дъсчици и вземи със себе си Сария, Даврия, Салемия, Ехана и Асиеля, – тия петима, сръчни бързописци, и дойди тука. И Аз ще запаля в сърцето ти светилото на разума, който няма да угасне, докле се не свърши онова, което ще почнеш да пишеш.“
Пророкът изпълнил заповяданото; и тогава чул глас от небето: „Ездра, отвори си устата и изпий онова, с което ще те напоя“.
Верният израилтянин отворил уста и му била подадена чаша, пълна като че ли с вода, но цветът на тази течност приличал на огън.
„И когато пих, в сърцето ми закипя разум, и в гърдите ми растеше мъдрост, понеже духът ми се подкрепваше от паметта… Всевишният даде разум на петимата мъже, и те нощя пишеха поред онова, което им се казваше /чрез устата на Ездра – б.а./ и което те не знаеха… В четирийсет дена бяха написани деветдесет и четири книги.“ Това свидетелства древният пророк.
Така. Дотук установихме, че за 40 дни могат да бъдат написани много повече от една книга. Но при условие, че ти ги диктува Светият Дух и ги записват петима бързописци. Може би такъв е случаят и с Антон Дончев? Нали той твърди, че в продължение на 41 дни е разговарял с Бога?!
Проверка на тези думи може да бъде направена, ако се вслушаме в напътствията на Христос: „По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“ Най-запомнящото се послание на романа „Време разделно“ е, че не си струва да пролееш кръвта си, за да опазиш вярата си. Поп Алигорко казва на укрилите се и уплашени българи: „Видях знамение. И сам Бог ми каза: „Идете и се предайте на турците и приемете тяхната вяра. Защото е все едно дали ми викат Аллах или Христос.“
Точно обратното казва Иисус в Евангелието: „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.“
Тоест може да бъде направен изводът, че Антон Дончев не е пророк и не е написал нашумелия роман под диктовката на Светия Дух. Светият Дух обитава в Църквата. Доколкото е известно, академик Дончев не беше ревностен православен християнин. Напротив – публична тайна е, че той членуваше в масонска ложа, т.е. в организация антипод на Църквата.
Жилавите екзотични слухове
За пръв път чух версията, че може би Фани Попова-Мутафова е автор на първообраза на „Време разделно“ от устата на проф. Петер Юхас. Беше в началото на 90-те години и известният унгарски българист беше дошъл в Града на розите, за да представи последната си книга. После, на бутилка-две асеновградски мавруд резерва стана дума и за този слух, който витаел в писателските среди. По-конкретен обаче е писателят-дисидент Йордан Вълчев. Между другото, с него се запознахме на площад „Славейков“, пред сергията на известния колоритен чирпански книгопродавец и писател бай Делчо Чапразов. Ето какво пише Й. Вълчев в публикуваните след смъртта му дневници: „29 ноември 1977 г. Фани Попова–Мутафова била направила завещателен плик, отваряем три месеца след смъртта ѝ. В плика имало друг плик, адресиран до Пантелей Зарев. В него известявала, че понеже след 9 септември 1944 г. била преследвана и не могла да издава книги, а написала два романа, дала ги на млади хора, за да излязат под тяхно име – само и само да излязат. Тези млади хора били Стефан Дичев /”За свободата”/ и Антон Дончев /”Време разделно”/. Повече нищо – нито претендира за пари, нито пише каквото и да било. Това е слухът, който се понесе снощи в Клуба на писателите и обходи на бърза ръка масите.“
В търсене на истината, нека чуем и още един свидетел. Известната литературна критичка Благовеста Касабова пък си спомня следното: „Фани Попова-Мутафова умря в пълна мизерия, много по-трагично и от Атанас Далчев. За нея написах специална книга. Дълго време се колебаех, преди да я навестя в жилището ѝ. Когато събрах смелост и прекрачих прага на дома ѝ, щях да припадна – Фани лежеше в едно допотопно легло с метални тръби, изпаднала на дъното като клошарка. А през стаите сякаш беше минал тайфун. По-ужасяващото беше, че последните написани от нея неща излязоха под друго име. Нека новите им “автори” да си носят кръста.”
„Романът „Време разделно“ е написан от голямата българска писателка Фани Попова – Мутафова – твърди и софиянецът хаджи Бойко Бочев – достатъчно е да сравним една страница от него с други нейни произведения, а после с някои от произведенията на академик Дончев и истината ще блесне. Фани Попова – Мутафова често идваше при баба ми Веса Паспалеева (те бяха комшийки и приятелки) и плачеше за ограбената си творба.“
Ето как си отива Фани Попова
През юни 1977-а се разболява тежко от туберкулоза. Здравословното ѝ състояние много бързо се влошава. В Медицинска академия я прехвърлят от стая в стая. Последното ѝ убежище е като казармено спално помещение – с 23 умиращи жени. През последния ден на юни моли за църковно погребение, такова е последното ѝ желание. На другия ден идват за тялото нейни близки, представят се като Ножарови… Всъщност, това е семейството на журналиста, литературен и театрален критик и преводач Васил Ножаров. Неговата дъщеря Росица Ножарова, преди смъртта си, разказва следното:
,,Аз знам истината за написването на тази книга. Нейна авторка е репресираната писателка Фани Попова – Мутафова, на която беше забранено да издава книги. Тя беше много близка приятелка на моя баща и аз имах невероятния шанс да я посещавам в скромният ѝ дом. Тя предостави две свои книги – „За свободата“ на Стефан Дичев и „Време разделно“ на Антон Дончев. Поръчката дойде от ЦК на БКП, книгата да бъде преработена. И без знанието на Фани Попова, Дончев действително се усамотил в Родопите. Там той засилил репресивния момент в сюжета, променил стила и вложил родопския изказ. Оригиналът на книгата се пази от наследниците на журналиста Петко Тихолов. Бяхме потресени, когато излезе първото издание на книгата. Фани Попова понесе много тежко случилото се. Баща ми и Петко Тихолов потърсиха Дончев за разговор… поне да поднесе своите извинения към авторката… но не би. Беше опиянен от успеха – всъщност единственият успех, който е получил. Ако имате случай, разкажете това, което написах. Не съм анонимна.“
Това е. Въпреки всичко, докато не бъдат открити конкретни доказателства, последните твърдения ще останат само предположения. Ако искате, можем да ги наречем и слухове. Това, което със сигурност можем да твърдим засега е, че е изключено такъв небулеварден, масивен роман да бъде написан за 41 дни. Въпреки литературоведските податки, че текстът е повлиян от епичните повествования на нобелиста Иво Андрич. Самият Дончев пише следващите си романи далеч не толкова експресно: работи 4 години над „Трите живота на Кракра“, а на „Сказанието за Аспарух“ посвещава цели 23 години!
И все пак, възможно ли е някога истината по казуса „Време разделно“ да излезе наяве? Да, ако някой по-амбициозен журналист се заеме да прерови архива на българския поет, журналист и библиофил Петко Тихолов, връстник и приятел с Фани Попова – Мутафова. Личният му архив понастоящем се съхранява в Централния държавен архив и се състои от 2609 единици. Ако тези документи вече не са прочиствани, сред пожълтелите им страници би могла да изскочи и оригиналната чернова на оспорвания роман…
снимка: София България
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
