Когато през 2012-та година Си Дзинпин бива избран за Генерален секретар на Китайската комунистическа партия (ККП), a впоследствие формално парламентът гласува и да е президент на страната, американците са по-скоро оптимисти.
Новият цезар на Поднебесната империя вече е бил на посещение в САЩ през 1985-та година, оставяйки добро впечатление както у домакините си, фермери в Айова, така и у местните власти (даже тогавашният губернатор на Айова Тери Бранстад ще стане по-късно посланик на САЩ в Пекин). Към онзи момент Си Дзинпин е длъжностно лице от среден порядък в йерархията на комунистическите власти, представляващ китайската провинция Хъбей. Той е изпратен в САЩ, за да може азиатската страна да почерпи опит и впечатление от земеделските технологии, използвани в Айова.
Когато през 2012-та година Си Дзинпин отново посещава САЩ, но този път като вицепрезидент на страната и като очевидния бъдещ държавен глава на Китай, той поисква да се срещне именно с хората от малкото айовско градче Мусатин, които преди 28 лета са отстъпили леглото на сина им за своя гост и покрай които бъдещият президент на Китай се е научил да яде пуканки. На свой ред Си Дзинпин ще покани въпросните американски фермери на 10 дневна визита в Китай, където този път той ще бъде домакин на трапезата.
Но реалната причина, поради която американците имат по-скоро положителни очаквания от ролята на Си Дзинпин, когато същият се възкачва на президентското кресло на втората най-силна икономика в света (и първата, ако критерият е покупателната способност), е свързана с определена драма в семейството на китайския лидер. Баща му, Си Чжунсюн, иначе от висшия ешелон на ККП, ставайки жертва на чистките на Пролетарската културната революция на Мао Дзедун, бива хвърлен в затвора. Майката на Си Дзинпин е принудена публично да заклейми съпруга си, а една от сестрите на бъдещия китайски президент, неиздържайки на напрежението и унижението, слага край на живота си. Впоследствие Си Чжунсюн – по времето на Дън Сяопин – ще бъде реабилитиран, но дотогава Си Дзинпин заплаща неизбежната социална цена, предназначена за всеки син на родител, който е набеден за отклоняващ се от правата линия на партията.
Всичко това кара американците през 2012-та година да си мислят, че човек с такъв биографичен опит, какъвто притежава тогавашният вицепрезидент и бъдещ държавен глава Си Дзинпин, няма да бъде обезателен заложник на тесните рамки на комунистическата идеология и неин експресивен зилот. Все пак едни американски фермери са демонстрирали повече човещина спрямо него (а и той спрямо тях след това), отколкото това е направила навремето ККП.
Десет години по-късно, когато Си Дзинпин се изправи пред над 2300 делегати от 20-тия конгрес на ККП, поисквайки трети мандат като Главен секретар на партията, никой във Вашингтон няма никакви наивни илюзии по отношение на китайския лидер. Днес ролята на Китай като „ревизионистична сила” и Си Дзинпин като авторитарен управленец представляват общо разбиране между демократите и републиканците в САЩ, иначе спорещи и удрящи се по кокалчетата за всичко останало. От Барак Обама, през Доналд Тръмп, до Джо Байдън има споделен консенсус по отношение на това, че Поднебесната империя ще бъде най-големият конкурент на САЩ през XXI-ви век. Първият инициира т.нар. „завъртане към Азия”, вторият наложи тежки търговски санкции на Пекин, а третият тези дни предупреди американците, работещи за китайски производители на полупроводници, че ще им се наложи да избират между американското си гражданство и китайската си заплата. Единственото, за което спорят днес либерали и консерватори в САЩ, когато стане дума за Китай, е по отношение на естеството на американската стратегия (това е дебатът между конкуренция с Пекин, за която се застъпват републиканците, и диалога, за който са демократите).
Идентично критична е оценката и на англоезичните медии за ролята на Си Дзинпин спрямо Китай, както и ролята на страната в международните отношения.
Китай на Си Дзинпин представлява дългосрочни глобални предизвикателства, пише ръководителят на информационното бюро по Китай на CNN. По думите му, под ръководството на въпросния държавен глава, страната се е обградила със стени – физически и психологически. Коментар, публикуван във Fox News, дори е по-директен: Си Дзинпин взема още власт, тласкайки Азия по-близо към войната. Наред с другите неща, които иска да направи, той желае да промени картата на света; със сила, ако е нужно, продължава авторът в консервативната медия. Трети мандат на Си Дзинпин, добавя пък Reuters, би рискувал студена война или дори гореща такава. Но не всичко е песимистично според информационната агенция: национализмът на Си, продължават от медията, от дрънкането на саби около Тайван до тихата подкрепа за инвазията на Украйна от руския президент Владимир Путин, обединява Запада и някои други страни срещу Народната република. ЕС, ОК, Индия, Австралия, Япония и Южна Корея имат увеличаващо се благоразположение към гледната точка на САЩ, че Китай трябва да бъде сдържан, заключават от Reuters.
Всъщност това, което може да обедини американските либерали и консерватори, било тези в политиката или онези в медиите, е опозицията спрямо „социалистическата демокрация”[1], която Си Дзинпин спомена и в своята реч пред 20-тия Конгрес на ККП. Тази социалистическа демокрация, плюс марксизма-ленизма с китайски черти (една друга концепция, която Си Дзинпин ъпгрейдва след формулирането й от Дън Сяопин), представляват официалния идеологически коловоз, по който трябва да се движи Китай до постигането на своето „велико обновление”. Последното е референция за икономическата модернизация на държавата и превръщането на бойните й сили в първокласни такива. И след като има влакова композиция и релси, трябва да е налице и машинист. Това, разбира се, е самият Си Дзинпин, който действа според логиката, че контролът на ККП върху народа трябва да е пропорционален на контрола му върху ККП. Или с други думи, Си Дзинпин опъва юздите на партията, а партията – на народа. И текущото провеждане на 20-ия Конгрес на ККП няма друга цел, освен да потвърди точно това, и да раздаде юздите.
Именно концентрацията на власт в ръцете на Си Дзинпин е другото нещо, наред със социалистическата демокрация, което обединява западните либерали и консерватори в тяхното резервирано отношение спрямо днешен Китай. Но тук има разлика: либералите поставят акцент върху това, което се случва в страната, вследствие на тази концентрация на власт (от плътната медийната цензура, която вече се разширява и обхваща социалните медии, до потъпкването на всякакви човешки права и свободи, било тези на китайците, било тези на малцинствата). Оттук например либералните политици и медии често обръщат внимание и акцентират върху съдбата на уйгурите от Синдзян, спрямо които китайските власти извършват изключителен произвол. Консерваторите пък обръщат внимание на това как концентрацията на власт в ръцете на Си Дзинпин има негативно отношение към регионалната среда на Китай, тоест извън Поднебесната империя (отнетата автономия на Хонконг, военните обучения край Тайван, милитаризацията на Южнокитайското море).
Западните либерали и консерватори могат да се съгласят и за нещо трето, когато става дума за Си Дзинпин. А именно това, че китайският президент не е бил научен нито на концентрация на власт, нито на социалистическа демокрация от американското фермерско семейство от Айова. За сметка на това, то е приело през 1985-та година един партиен функционер на ККП безрезервно, за разлика от въпросната партия, която ще допусне в редиците си Си Дзинпин едва след десетата му молба.
Това пък, което трябва да разберат американците от своя страна, е, че автократите също ядат пуканки.
[1] Социалистическата демокрация, така както тя бива разбирана от Си Дзинпин, служи по-скоро като пропагандна формулировка, отколкото като обективен порядък, имащ отношение към социализма и демокрацията. В този смисъл, социалистическата демокрация не е нито социалистическа (в Китай успоредно на етатизма са налични и пазарни елементи), нито демокрация (тоталитаризъм, израждащ се във вождизъм по сталинистки маниер).
Изображение: South China Morning Post
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram
