Как започва всичко? С един филм. С една ученичка. С едно българско училище. И една епоха, която непрестанно продължава да изравя останките на своето минало и която, уж презирайки го, не спира да се опитва да го възкреси.
Отиваме в едно пловдивско училище, чието име, уви, добрата писателска етика няма да позволи да назовем. Срещаме се там с една единадесетокласничка – тя също ще остане анонимна. Вдъхновена от един прекрасен български филм, за който ще стане дума след малко, тя решава, на фона на всеобщата ученическа апатия, бездушие и мързел, да организира в своето училище среща с актьорите от продукцията, както и възможност за всички ученици и учители да гледат въпросния филм. Чудесно, до тук – нищо особено. Ето обаче къде историята се завърта наопаки – дни преди срещата с участниците от филма, директорът на учебното заведение уведомява всички, ангажирали се с трудоемката организация на събитието, че то няма да се състои, тъй като, и сега – внимание, редица родители на учащи в същото училище деца са изразили своето категорично несъгласие подобно мероприятие да бъде проведено. Тук навярно идва въпросът какъв, за бога, ще да е този толкова скандален и възмутителен филм, който не би могъл да се излъчи пред ученическа аудитория. Да не би да става въпрос за филм, преизпълнен с кръвопролития, насилие и агресия (демек – като всяка вечерна новинарска емисия)? Или това е продукция от онзи, излъчван в късните часове на нощта, жанр? Да не би пък да е филм, останка от времето преди кръстоносния поход на политическата коректност – например такъв, в който Омировият Ахил по някакво чудо е бял, а на всичкото отгоре се идентифицира и като мъж?
Истината е, че не бихме сгрешили, ако кажем, че този филм е опасен. Защото той е история за непримиримостта на младежкия дух, за несломимата жажда по свободата, за поезията, за смъртта и живота, за смелостта и силата да бъдеш себе си. Това е филмът „Петя на моята Петя”. За тези от вас, които все още не са имали удоволствието да гледат тази българска продукция, ето кратко представяне на сюжета ѝ: проследяваме историята на едно младо момиче, поело по пътя на една от най-старите и почти винаги обрачени на сигурен провал борби – тази на човека с неговия свят. Петя, една своенравна седемнайсетгодишна девойка, се изправя пред гордите наследници на соц епохата, живеещи, разбира се, още в миналото, за които свободолюбието, инакомислието и индивидуалността са най-ужасните пороци, способни напълно да развалят порядъчния училищен възпитаник. Без да навлизаме в детайли, ще упоменем само някои от уроците, които научаваме от този прекрасен съвременен филм: отстоявай себе си, не бъди „консервна кутия”, не бъде „един от многото”, „не се страхувай да се страхуваш”, разбий стената на несправедливостта, брани принципите си и всичко онова, в което вярваш, говори дори когато гласът ти трепери, изправи се, ако ще и да си сам. Един филм, привидно съвсем обикновен, помитащ обаче като лавина всеки зрител. Филм, който не може да остави никого безучастен; който вълнува, разгневява, обнадеждава и… припомня. Филм с прекрасни послания, много поезия, красота и безкрайно синьо море.
И тук, драги читатели, стигаме до важния въпрос и до последващото след него изобличение – защо уважаемите родители на децата от едно пловдивско училище се противопоставиха на представянето на този чудесен български филм? Разбира се, тъй като вече сте прочели горните редове, отговорът вече ви е пляснал през лицето, но всъщност бихме очаквали противници на посланията от филма да бъдат именно представителите на образователната система, нали така? Съвсем по учебник щеше да е, ако директорът Х бе онзи, който да се обяви против срещата с актьорите и излъчването на филма – тогава нямаше да има нищо, което да ни изненада. Все пак филмът представя борбата срещу системата и целия неин абсурд; срещу лицемерието на най-отявлените псевдоморалисти; срещу уеднаквяването и обезличаването на човешката същност. Естествено, че родната образователна система ще се опълчи срещу филма. Само че това не се случи. Напротив, учителите в същото това учебно заведение, оказа се, бяха не по-малко развълнувани от предстоящото събитие от самата му организаторка. Проблемът всъщност бяха родителите.
Дайте сега да разясним защо. Същите тези родители, разбира се, гледайки филма, са се озовали в една своеобразна машина на времето, която ги е отвела до онази прословута недалечна епоха от ландскейпа на българското битие, за която всички ние, родени след епохата на новогодишните банани и „кучешката радост”, сме слушали само невероятни легенди. И за тези родители е станало ясно, че образите на някогашните послушковци, предани блюдолизци и нагаждачи вече не се разглеждат като примери за гордост и престиж, а са се превърнали в образци на класическа морална и въобще всякаква деградация. Тоест, макар някога със своето раболепие и посредственост тези родители да са били образцови примери за добри и послушни ученици, нашето съвремие не вижда в тях нищо друго освен безхарактерност и срам. За гледалите филма, да кажем така – те са припознали себе си в образа на г-н директора – Крачунов, или пък в този на неговото протеже – Златков. А може и да са си припомнили добре заучената от своите партийнопоклонни родители някогашна омраза към всички „стърчащи”; към всички индивидуалисти, бунтари и размирници; омраза към всичко онова, което те (и родителите, и децата им) никога не са имали смелостта да бъдат. И с гледането на филма целият този спектър от емоции у тях е бил възроден, всичко е било изровено от гробището на онова минало време, което сякаш не можем и не можем да пуснем да си отиде (или може би не искаме?). Затова тази среща бе неизбежно обречена на провал. Защото епохата, в която мудно кретаме, вярвайки, че именно това представлява животът, може и уж да се е изменила, но всъщност ние, българите, не сме се променили кой знае колко. Продължаваме да се боим от свободата, точно както сме се страхували от нея и преди двеста години. Презираме различните и бунтуващите се срещу системата, защото те нарушават комфорта и бездействието, които сме обучени да обичаме. И никога, никога няма да позволим на децата си да бъдат това, в което ние така и не успяхме да се превърнем – в мечтатели, летящи на крилете на свободата.
Разбира се, ако свободата бе поне мъничка част от съвременната ни образователна система, учителите от същото това пловдивско училище, заедно с директора Х, трябваше да се противопоставят на соц-родителското недоволство и въпреки всичко да разрешат срещата с актьорите от филма (някои от които бяха вече потвърдили, че ще дойдат). Но, както вече споменахме, епохите и времената се менят, слабохарактерността и конформизмът са вечни.
Реших да разкажа тази история, защото тя е своеобразно отражение на обществото, в което живеем, и още повече – на обществото, което сме създали. Общество, което още влачи оковите на своята неизживяна младост, на своите несбъднати мечти и безброй огорчения от действителността, донесла не свобода, безгрижие и щастие, а само разочарование. Тази история разказва и за пътя, който всеки един от нас преминава – пътя на краткотрайното юношество, неизбежно отвеждащ ни до едно съдбовно разклонение, където повторно се раждаме и цял живот оставаме или смели мечтатели и бунтари, или пък кротки саксийни растения. Това е и история за дълга, който всички ние имаме – дълг към младостта, която за миг само ще поспре при нас и сетне, без дори да узнаем, неусетно ще си отиде.
Последните редове на цялото това словоизлияние ще завършат с призив – гледайте филма „Петя на моята Петя”. Ако сте родители, ако сте ученици, ако сте учители. За да ни има. И за да ги има поезията, морето, книгите, любовта и живота.
Всъщност хвърлете един поглед и на гениалния филм „Обществото на мъртвите поети”, където същата тази борба срещу света и неговите привички се води от един необикновен (и неудобен) учител по литература (в ролята е Робин Уилямс). А пък ако сте същите тези родители, които не разрешиха срещата с актьорите от филма да се състои, знайте, че ние, вашите деца, ви прощаваме. Защото отвъд дребнавите човешки характери, отвъд безмерното нашенско овчедушие и страх, остават безсмъртните кристали на литературата – на поезията* на Петя, която вечно ще продължи да учи нас и нашите деца, че безрасъдната дързост е задължителна част от младостта; че стиховете са спасителна лодка в океана на безбрежната самота и че животът има смисъл само тогава, когато човекът е свободен.
*Омръзна ми да бъда все послушна –
да слушам и мълча, да бъда в час
и само химикалът ми да шушне
по бели листи със мастилен глас.
(Из „Мисли в час“ на Петя Дубарова)
Изображение: Кино Арена
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram.
