В рамките на една все по-тоталитарна култура, публиката не е просто пасивен приемник на правилните медийни послания и продукти. От нас се очаква активна подкрепа за „разказите на режима“, ръкопляскане на крака, по-шумно и по-продължително от ръкопляскането на другаря от съседната седалка. Никой не иска да е първият седнал и спрял да аплодира речта на великия лидер от конгреса. Всички трябва да участваме в състезание по одобрение на „официалното нещо“.
В случая „официалното нещо“ е агонията на киното, представена като „революционно“ и „историческо“ префокусиране на цялата индустрия, в съзвучие с медийните мотиви за сакрализиране на избрани малцинства. Политиката винаги е била част от киното. Днес киното е част от политиката. Две световни премиери с мутиращото ДНК на „новия Холивуд“ ни предлагат особено близка и актуална среща с процесите по творческо разложение от една страна, но идеологическо втвърдяване от друга.
Екстравагантният екшън епос за върховно смели и неописуемо вдъхновяващи чернокожи жени воини „Жената воин“, нахлува тази седмица в българските кина. А първата голяма, студийна, мейнстрийм романтична гей комедия с LGBT екип „Дружки“, прониква в салоните в края на месеца.
Корпоративните медии представиха двете събития като нещо историческо, красиво, задължително, но и отдавна закъсняло. Професионалните критици бяха като онези ръкопляскащи на генералния секретар на партията по време на конгрес. Никой не смееше да седне първи, да спре да аплодира и да напише обективна, какво остава за отрицателна рецензия. Така афроцентричната екстраваганца „Жената воин“ и хомосексуалната хумористична смешка „Дружки“ станаха две от официално най-харесваните заглавия на годината. Може би дори на десетилетието. Но безплатната медийна услуга, която би засрамила дори особено закоравели „феи на нощта“ от улици, магистрали и тъмни ъгли, не беше достатъчна. Компаниите производители изсипаха десетки милиони долари в промоцията на двете заглавия.
Публичното пространство се насити със сочно спонсорирани апели да гледаме как африканките в „Жената воин“ доминират и се разправят с враговете си, а нежните господа в „Дружки“… е, те правят други неща, които чувството за публицистична хигиена ни спира да опишем.
Двата нови филма покриват два основни вектора на големия постмодерен цивилизационен проект – издигането в религиозен култ на чернокожите жени и безкритичното почитане на LGBT „общността“.
Но къде остана най-важното – реакцията на нормалната публика. В тази реакция се побира истината за абсурдно позорния дизайн на този цивилизационен проект. Повечето хора отказаха да участват в своеобразната манифестация на режима, за която дори трябваше да си плащат. „Жената воин“ разочарова финансово, а „Дружки“ направо се превърна в един от най-големите провали на годината, с представяне в пъти под очакваното и прогнозираното.
Но как така? Медиите активно агитираха белите да гледат „Жената воин“, а хетеросексуалните – „Дружки“. Описваха ги все едно са шедьоври на седмото изкуство ала „Гражданинът Кейн“ и „Седемте самураи“ в едно. Само, че допълнени от свития юмрук на Black Lives Matter и наметнали знамето на дъгата.
Липсата на масово участие в идеологическото мероприятие, в този квазирелигиозен ритуал, ядоса медийната прослойка и шоубизнес създателите на двете извинения за филми.
Един от актьорите-активисти в „Дружки“ изрази публично разочарованието си от хетеросексуалните хора, които не отишли да гледат неговата романтична гей комедия. Културни и шоубизнес издания се озадачиха как може един толкова високо оценен от критиката и исторически по своята LGBT природа филм, да се превърне в бокс-офис отрова.
Как може наистина? Жените са основната публика на жанра романтична комедия. Последното нещо, което те биха гледали е „мръснишка“ история за „гей четворки“ и „яростен активизъм“.
Ами „Жената воин“? Оказа се, че тази „история по истински случай“ е някаква тотална гавра с истинската история и пропагандно замазва основното участие на африкански вождове и воини в търговията с роби от собствения им континент.
А пък жанрът на историческите екшъни със зрелищно хореографирани битки привлича основно мъже. Те едва ли са най-ентусиазираната демография за подобен филм, каращ протестите на „Black Lives Matter“, с масовите кражби от магазини, изгарянето на чужда собственост и нападенията над невинни хора, да изглеждат като епизод от Улица „Сезам“.
„Жената воин“ и „Дружки“ са още едни сигнали за смъртната агония на киното. Те са и социални експерименти, чиято цел бе да вкарат хора в кината, както се вкарват овце в кошара. Бяха „официално одобрени“ и отвъд мейнстрийм критика и присмех. Хората просто трябваше да направят това, което медиите и знаменитостите им казват и да си купят билети. Но не го направиха. Съзнателно или не, публиката провали пропагандата. Културата може да е идеологически пленена, но повечето хора предпочитат да стоят извън нея, отколкото да я препотвърждават с парите си. Провалите на „революционното кино“ ще продължават да намират място в „Ах, тези медии“. Трябват ни и добри новини.
снимка: Bros Movie
