Петър Стоянович завършва „Обща история“ и „История на Източна и Югоизточна Европа“ във Виенския университет, където през 1998-ма година става „доктор по философия”. През 2015-та защитава най-висшето научно звание „доктор на историческите науки“. Професор в Шуменския университет и в Института за исторически изследвания към БАН. Избран за министър на културата в 92-то правителство на България. Петър Стоянович е председател на „Царското историческо общество“. През 2022-ра година издава монографията Фердинандеум.
Мартин Табаков: Г-н Стоянович, завърши поредната предизборна кампания. Бе ли тя по-различна от предишните? Как бихте я обобщили?
Петър Стоянович: Кампаниите, както и самата политика, с всяка година стават все по-посредствени и формални. С две думи: отминалата кампания беше по-зле от предишната, тя пък от по-предишната и така… Имам чувството, че политиката е мъртва, и тръпнем в очакване на следващото извънбрачно дете.
М.Т.: Според вас съставът на следващия парламент ще успее ли да излъчи евентуално стабилно правителство?
П.С.: Ще може да излъчи правителство, ако иска. Но чак стабилно, не вярвам. При това смразяване на отношенията отпаднаха опциите за по-големи коалиции. Остана възможността на правителство на малцинството, но шансовете не са големи.
М.Т.: На какво се дължи това смразяване на отношенията, този антагонизмът между партиите: на тяхната принципност или на техния дефицит на политическата култура?
П.С.: На простотията на политическата класа и липсата на всякакво етатистко образование. Освен това всеки следващ смята, че е най-добре да има деца от самия себе си. Убеждението, че от всеки следващ вожд започва световната история, е убийствено, но циклично.
М.Т.: От една страна, българското общество е политизирано. От друга страна обаче, прогнозите са за невисока избирателна активност. Как си обяснявате това? Пейката пред блока ли е новата Агора? Кръчмата ли е новият Парламент?
П.С.: А, вижте, това че обществото е политизирано, не е равнозначно на политически активно. За нашенеца е достатъчно да има възможност да мрази (и донякъде обича), с това свършва голяма част от разбирането му за граждански дълг. Пейката винаги я е имало и ще я има. Но ние говорим за разбирането на една нация за собственото й бъдеще извън житейските истини на героите на Чудомир.
М.Т.: В България, пък и не само, дистанцията между политическите партии и медиите става все по-малка. Особено в период на кампания, когато връзката между двете е официално подплатена. Предвид това, успяха ли последния месец медиите да зададат важните/изобличаващите въпроси на политиците?
П.С.: Шегувате се, нали? Ние съществуваме отдавна в свят, режисиран и екранизиран от авторитети „трета цедка“. Нали знаете, това е онова, което остава след като си направил вече две кафета и стои утаено на дъното.
Как да се появят въпроси, по които задаващите ги са некомпетентни или жертва на (авто)цензура, а отговарящите им са или недосегаеми, или безпомощни? Къде го в България инвеститорът, който би налял пари в медия, която би се осмелила да зададе на властта Онзи въпрос? Уви, в голямата си част медийната среда е като монолозите, на които се учат студентите във втори курс на НАТФИЗ. Аз не виждам кой би си сложил главата в торбата с изобличаване при положение, че и той, и собственикът на медията имат да хранят семейство. Малък пазар, малки копнежи…
М.Т.: Имаме случаи и на медии, които се превръщат в политически формации. Кой губи повече при такова развитие на обстоятелствата: избирателят или зрителят?
П.С.: Зрителят винаги може да врътне копчето или да заспи. Опасността е, че рядко може да напусне театъра. Става-ляга, все се събужда пред същата сцена, със същите актьори, които с времето вместо да се научат, стават все по-посредствени и чужди на визионерството.
М.Т.: На кого бихте дали по-висока оценка по време на вече приключилата кампания: на политическите партии или на медиите? Кой си свърши по-добре/професионално работата?
П.С.: О, сред журналистите има все пак достатъчно на брой личности, които успяват да запалят по една свещ в тъмното. Но докато стигнем слънцето, има да вървим по-дълго от похода през пустините към Обетованата земя. Иска ми се да вярвам, че тенденцията е възходяща. Страх ме е, че лечението е твърде екстензивно и организмът няма да издържи.
М.Т.: Сравнително наскоро излезе вашата монография „Фердинандеум“. Над столетие след абдикацията на цар Фердинанд I и предвид неговия идеал, кажете ни днес до кое сме по-близо: до модерната европейска държава или до статута на провинциално европейско кьоше, което още е заложник на руско-турския си опит?
П.С.: В края на 1990-те години бях част от екипа на правителството, което проведе тежки реформи и ясно положи пътя към НАТО и ЕС. Тогава бяхме убедени, че това е първата, голямата вълна на европеизация на България. И с право бяхме и щастливи, и горди. Работейки по книгата четвърт век по-късно, си дадох сметка, че истинската първа вълна е била в периода 1887-1912, когато от ориенталска провинция държавата ни е заела място в златната европейска среда. Разбира се, имало е и различия между село и град, имало е липса на особена задълбоченост на това модернизиране. Но никой не е имал съмнение нито за посоката, нито за съдържанието. Цар Фердинанд е бил начело на този устрем, но той е плод на обединените усилия на военни, политици, художествена и техническа интелигенция. Това са нашите прадеди.
Днес имаме историческия шанс да сме членове на НАТО и ЕС, аз и до днес трудно си обяснявам как имахме такъв късмет… Слава Богу, че сме там – помислете в какво положение бихме били иначе и геополитически, и военно, и финансово. Днес голямата заплаха е, че тези две членства – тъй като не бяха достатъчно изстрадани и желани на живот и смърт от народа – са възприемат за даденост без ангажименти. Това дава възможност на чужди разузнавания и финансирания да бият клинове в тази принадлежност. Тъй като Европа и Америка в очите на бай Иван по-скоро „ни се случиха“, той хвърля по едно око и на югоизток, и на североизток – за всеки случай. А не бива и да забравяме колко поколения бяха отровени от руската пропаганда, от мечтата за егалитаризъм, за това, че държавата ни е длъжна нещо. Промяната ще дойде, убеден съм, от нас зависи дали ще я направим сами или отново ще ни се случи.
Изображение: Дарик Радио
Вижте и останалите ни интервюта тук
