Имам подозрението, че ако историческата съдба на България в средата на миналия век бе друга (разбирай, да се озовем в свободния свят вместо в комунистическия лагер), днес нашата родина би приличала в най-голяма степен на Италия – може би като жизнен стандарт, но най-вече като обществени отношения. Манталитетът на двата народа е (доста) сходен, италианското културно проникване у нас е осезаемо (особено кухнята, а и модата), и при нас, и при тях жената (особено майката) е на изключителна почит… Със сигурност имаме основания да смятаме Ботуша за „България без комунизъм“.
Нещо повече: съвременната италианска държава е създадена скоро преди нашата (1861 г.). В италианската национална революция, водена от Джузепе Гарибалди, дейно участие взимат и редица българи, сподвижници на Васил Левски. Също като нашата страна, Италия е монархия до 1946 г., когато след референдум, с малка разлика надделяват привържениците на републиката.
Паралелите обаче продължават и към момента. От известно време Италия е в „изборна спирала“ – кратки правителства и чести избори. Нещо, което от миналата година изпитваме и ние.
Миналата неделя се преведе поредният предсрочен вот на Апенините. Спечели го дясна коалиция, в която водещата роля е на формацията „Италиански братя“, водена от Джорджа Мелони (другите партии са „Форца Италия“ на Силвио Берлускони, „Лига“ на Матео Салвини и „Ние, умерените“ на Маурицио Лупи). Това бе съпътствано от медийна истерия (и по света, и у нас), която внушава, че към управлението се е запътила „крайна десница“ в лицето на г-жа Мелони и нейните „Италиански братя“. Лепенето на този етикет е толкова масово, че е трудно да се намери медия, която да се е въздържала. Но това, че медиите (ах, тези медии!) наричат някого еди-какъв си, прави ли го непременно такъв?
Отдалеч се вижда, че Джорджа Мелони незаслужено е обявена за „крайнодясна“ – достатъчно е просто да сравним програмата на дясната коалиция с универсалните разбирания за ляво и дясно в политиката. „Италиански братя“ се оказва една дясна, дясно-популистка, но в никакъв случай крайнодясна партия. А десните популисти (и в Италия, и наскоро в Швеция) печелят избори поради една проста причина: на хората явно им е писнало от простотиите на левите популисти. И инстинктивно се насочват към алтернативата, без да разсъждават задълбочено в политологически понятия.
Остава обаче въпросът защо на политици като Джорджа Мелони (това не е първият случай, едва ли ще бъде и последният) незаслужено се лепи етикета „крайнодесен“? Преди няколко години същата медийна латерна виеше на „крайна десница“ по отношение на Хайнц-Кристиан Щрахе и неговата „Партия на свободата“, докато бяха в управлението на Австрия. Също толкова неоснователно.
Първосигналният отговор е: от невежество. В миналото Мелони е имала пиетет към фашизма – идеология, която също толкова погрешно се възприема като крайнодясна. В действителност фашизмът попада някъде в центъра (по-точно може да се определи като „най-лявото от дясното“), но тъй като комунизмът е крайноляв, а фашизмът – исторически враг на комунизма, хайде в крайно дясното. И Мелони барабар с него. Смях!
Но не е само това. Слагането на етикет „крайнодесен“ има за цел да демонизира дадената партия или личност. За разлика от етикета „крайноляв“, което е върховно лицемерие, но реалностите към момента са такива. А що се отнася конкретно до Джорджа Мелони, тя вече е нарочена от брюкселската бюрокрация за новия „враг номер едно на европейската селищна система“.
Това е положението – може да подкрепяш Украйна и да искаш енергийна „диверсификация“, но след като не „пееш в европейския хор“ по отношение на миграцията, „зелената сделка“, абортите и „джендър“ идентичностите – айде в киреча! А колко е справедливо, всеки сам може да се убеди…
Припомням всичко това, защото в неделя и тук предстоят избори, а ден по-рано ще ни посети същата Урсула фон дер Лайен (заради откриването на газовата връзка с Гърция). Да видим дали и към нас ще има напътствия, целящи да предотвратят евентуално „неправилно“ гласуване.
Това обаче е по-малкият ни проблем. По-големият е докога, подобно на италианците, ще редуваме краткотрайни „продавачи на овчи надежди“ в управлението на страната. Защото главната причина за (вече хроничната) политическа криза не са политиците. Те са вторичната. Основната вина е на нас, избирателите, дето се водим „суверен“. Защото не правим връзка между това какво искаме и как то може да бъде постигнато (и от кого). А политиците просто предлагат това, което се търси. И щом се търсят лесносмилаеми, популистки решения, ще предлагат такива, къде ще ходят?
Преди няколко десетилетия мечтата на цял един народ беше „да станем като Европа“. Е, очевидно вече сме поне като Италия. Но не съм сигурен дали сме доволни от резултата…
Изображение: Giorgia Meloni
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram.
