“I’m easy like Sunday morning” запяват Лайънъл Ричи и “Комодорс” отдавна, отдавна, а ние след години по купоните го превеждахме “Щот’ съм лесен кат’ неделя сутрин”. Та, тази неделя ще сме лесни отново. Лесни като предвиждане какво ще правим. Или ще гласуваме, или няма да гласуваме. Аман с тез клишета за ходенето за гъби – времето предполага къде по-благоутробни занимания с приятели или роднини. Но ако решим да упражним правото си да вотуваме, добре е да знаем кои са нашите избраници.
По-вещите в това упражнение отдавна са наясно със себе си на коя партия или коалиция ще дадат своя глас и съдбини. Разбира се, с това обикновено са наясно не само те, но и техните семейства, близки или далечни роднини, фризьорката от съседния вход или шефа на вулканизатора малко по-долу по улицата.
Твърдите електорати са ясни, те са чугуненото ядро на всяка партия. Не се влияят от предизборни плакати или клипове (а за тях вече писахме в “Ах, тези медии”). Те не искат да знаят отделните имена, за тях е важно името и логото. Партийните централи не хабят за тях рекламно време, материали и средства. Огромната маса от колебаещ се и несигурен до последно електорат е къде-къде по-сладко за ухажване пространство.
Да не говорим пък за негласуващите. В огромна степен мога да предположа, читателю, че и ти познаваш поне няколко апатични българи, за които гласуването е процес, изпълнен с мистика и неизвестни ритуали; изискващ бързина на кликане, в съчетание с умения на средностатистически ядрен физик. Те съвсем буквално и физически изпитват страх от ходенето до урните, затова няма да ги видим по опашките пред секциите. Но и те не са важни, важен си ти, който имаш избраник и на 2 октомври ще му гласуваш доверие. Нека обаче те питам, читателю, доколко познаваш своя кандидат? Запознат ли си с биографията му, виждал ли си го в гимназията или университета, например? Знаеш ли му ценза?
Темата за експертността на стотиците, вперили влажен поглед в парламента, някак си традиционно се смотава в бекграунда на кампаниите и ако не се скарат двама или трима опоненти публично, нивгаш няма да разберем кой е специалист по аграрно инженерство и кой е завършил с отличие компютърни технологии в мебелната индустрия. За пример ще дадем веднага прословутия скандал в „Панорама“ отпреди десетина дни, в който Светльо Витков отпусна своя „глас народен”, предизвиквайки млад социалдемократ. Съвсем по хиподилски, той предложи разрешаването на спора да стане по мъжки навън. И сред разменените обидни квалификации се вмъкна „ти знаеш ли, че аз имам висше икономическо образование бе, келеш. Чалга певец няма да ми викаш, щото съм завършил СеМеГе”. Не закъсня обаче и ответният удар – „аз пък съм завършил Първа Английска”. „Пф, Божее, на всичко ви биеме ние, СеМеГе-то, бе”.
Ей това е то, това е колизията. Всички си мислим, че борбата ще е между ляво и дясно, между русофили и русофоби, а то какво – гимназиални страсти! Ах, тези гимназии. Станислав Трифонов възпя френската през 1998-ма г. и я превърна в химн на всички езикови училища нашир и длъж. Борбтата тук обаче е значително по-многопластова и е на няколко фронта: вътрешнософийски и София – провинция. Дори пишещият тези редове е бил активен участник в подобни не толкова академични спречквания между НГДЕК и Хуманитарна гимназия Варна. За разлика от публичните поругавания, тогава баталните сцени започваха в конферентните зали и приключваха в пъбовете.
В интерес на истината, Първа английска гимназия в София е излъчила един много, ама много ярък кадър и неговото име е Петър Илиев. Злощастната кандидатура за вицепремиер и силов министър на ИТН даде едно безкрайно нахакано интервю в сутрешния блок на NOVA преди година, което остави зрители в ступор с култови реплики като “завършил съм Първа езикова в София, повтарям София”. Апропо, след фиаското му с преписаната книга, се оказа, цензът изобщо не е гаранция за адекватно политическо поведение.
Ако се чудите коя партия залага най-много на образованието и дипломите на кандидатите си, значи недостатъчно познавате политическия живот в последните години. ДБ са безспорен, абсолютен и пълен лидер в стремежа да покажат кандидатите си като богопомазани ерудити, чиято мъдрост съперничи само и единствено на тяхната харизма. Двамата пелоидотерапевти /от пелоидотерапия – лечение с кални бани/ Белобрадова – Михайлов са само един пример за това – те многократно са изтъквали своето образование от началното училище, чак до университета. Изобщо, ако анализираме публичните изказвания на ДБ, рано или късно неминуемо ще попаднем на препратки към легендарните места, които са имали честта да завършат.
В като цяло яловата предизборна кампания стремежът на определени кандидати да легитимират своя ценз е по-скоро непонятен. Очевидно е, че има учебни заведения, които произвеждат поколения умни и надарени ученици. Огромна част от възпитаниците им стават успешни бизнесмени, политици, публични личности. Но дали това вълнува някой изобщо? Ето един изключително интересен паралел, свеж в своята абсурдност – Възраждане припознава като изконен свой противник ДПС, а се оказва, че и двете партии се управляват от лидери доктори: д-р Костадинов и д-р Доган. И докато за Движението за права и свободи не можем да кажем нищо, защото просто за него никога нищо не се знае, то на фона на кресчендото Копейкиново, липсата на хвалби за дипломи и грамоти е странна. Дори ПППП си присвоиха Харвард още преди година. За да сме екзактни обаче (еех, този Лютви Местан), трябва да кажем, че доктор Копейкин тръбеше по студиата миналата година, че Възраждане има екип от професионалисти, завършили най, ама най-престижните учебни заведения … в България. И че този екип има капацитет да управлява самостоятелно страната.
Като изключим публичните дебати в големите телевизии, липсата на сблъсъци между отделни водачи на листи е факт. Но и самите медии някак си не се интересуват кой са поканили. И това позволява всякакви личности с незнайни биографии да се представят за “експерти от гражданската квота на партията Хъ”, ръсейки мъдрост на килограм и метър в сутрешните студия. Но да си кажем правичката, читателю, кой ти гледа листите, като може да следи лидерите. Ти не би се интересувал от това кой е номер три на “Български Съюз за ДИРЕКТНА ДЕМОКРАЦИЯ” (правописът е според регистрацията в ЦИК) в Кърджали или как се позиционират “БТР – БЪЛГАРИЯ НА ТРУДА И РАЗУМА” и “ПП КОАЛИЦИЯ ЗА ТЕБ БЪЛГАРИЯ” в Русе, нали? Добре ли е да познаваме биографиите на кандидатите за народни представители? Да, без съмнение – кой не иска избраникът му да е образован, с широка обща култура и задълбочени познания или поне интереси в няколко области. Това, наред с изискването да изповядва същите като нашите ценности – религиозни, социални, политически… Един бърз поглед върху предизборна листа на произволно избрана партия обаче може да учуди с лаконичността си. Под снимките на кандидатите има по една дума: “пчелар”, “адвокат”, “миньор”, както и “информационни технологии” и “туризъм”. Какво трябва да означава това, едва ли знаят и самите автори? Първото очевидно са професии, но какво означава туризъм – хотелиер, хижар, кол център в Букинг?! Мистерия.
Иде време за избори, вече мина времето за информиране. Честито на стотиците незнайни герои и героини, които ще поемат по раздрънканите жълти павета към парламента. И там ще останат същите анонимници. И понеже започнахме с цитат, нека завършим с перифраза на фамозния Трендафил Акациев:
“Нямам стаж и нямам ценз
за народен екзистенц.
Но какъв е оня с ценза
в тоя драматичен век?
Оня с ценза също кенZa
– съвсем обикновен човек”
Изображение: Image by pch.vector on Freepik
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram.
