В края на септември 1949-а, в една московска квартира на Большой Каретный переулок номер 15, заедно с втората жена на баща си, се настанява 11-годишният Владимир Висоцки. Във входа живеят добрите му приятели Толя Утевски, който ще заведе Владимир в театралната школа към МХАТ, и студентката от театралното училище към театър Вахтангов, Инна Крижевская. По-късно в приятелската компания се появява Левон Кочарян, актьор и режисьор, който се жени за Инна. Кочарян е магнетична фигура в московския артистичен свят, и в малкия апартамент на Инна и Левон почти всяка вечер се събират писателят и сценарист Юлиян Симеонов, художникът Иля Глазунов, бъдещите легенди на театъра и киното Людмила Гурченко, Олег Стриженов, Андрей Тарковски, Василий Шукшин и много други. В тази компания се раждат първите песни на Висоцки, заедно с мечтите за бъдещето на всеки от приятелите. През 1962 Висоцки създава една малка песничка посветена на душата на компанията, Левон Кочарян и на безгрижните им години – „Большой Каретный“. Почти всички от нас от поколението 50+, чиято младост е свързана с песните на Висоцки, които тайно презаписвахме, пък и по-младите, които харесват поезията и музиката му сме пели до изнемога по купони припева – „Где твои 17 лет? На Большом Каретном…“, обикновено без да имаме представа за историята на песента.
Най-прекрасното време в живота е, когато всеки от нас е бил на 20 години. Когато си на 20, дори и да е в най-мракобесната епоха спомените винаги те връщат към най-добрите приятели, най-красивите момичета, най-веселите и безгрижни преживявания. Това само обърква общата представа, защото различните поколения по различно време са били във второто десетилетие на живота си.
Като хитър манипулатор, преди 22 години, Путин обеща на всички руснаци над 40 години, че ще им върне усещането за част от великата Съветска империя. И повечето от тях му повярваха с цялото си сърце. Не заради инсценираните атентати на чеченски терористи, чието предназначение беше никому неизвестният чекист да стане герой и доведе до втората чеченска война. Нито заради бандитското нахлуване в Грузия или анексията на Крим. Повярваха му заради спомена за времето, когато са били на 17, 18, 20 години… До сутринта на 21-и септември и обявяването на частична мобилизация, с тайната седма точка, която я превръща в пълна.
За много руски мъже и жени завесата падна и могъщият Магьосник от Оз се оказа дребен и хилав стар фокусник с мегафон в ръка. Обещанието от песничката на крокодила Гена: „Прилетит вдруг волшебник в голубом вертолете и бесплатно покажет кино“, не се сбъдна. И вертолетът е различен, и вълшебникът е всъщност бандитът Пригожин, и няма нито 500 сладоледа „Ескимо“, нито животът е като на кино. Разбира се, те стояха безучастни пред телевизорите, гледайки и слушайки от дивана как през последните седем месеца шайка политически шарлатани води война от тяхно име и за тяхна сметка. И сигурно са възприемали всичко като лош сън, който е само в телевизорите, но не и в домовете им. Когато живееш в тоталитарно общество или в плен, си изработваш този рефлекс, който може за известно време да те спаси от полудяване. Това не отменя колективната отговорност. Отговорност, а не вина.
В много руски семейства има по някой дядо, баща, братовчед или роднина, за когото всички говорят внимателно с по-младите. Той често е затворен, тихо или буйно се напива, бълнува и се буди с викове от кошмарите си. В много руски семейства има по някой върнал се от Афганистан през 80-те или от Чечня през 90-те и началото на века. Тези поколения, пречупени от войните мъже, така и бяха белязани – „афганци“ и „чеченци“. Някои от тях, върнали се в родните места, но отхвърлени и забравени от обществото, травмирани от преживяното и превърнати в машини за насилие, станаха гръбнака на новите мафиотски и бандитски организации в самата Русия.
Заминаващите доброволно или насила за Украйна наборници знаят какво бъдеще ги чака. Затова и младите побягнаха към всички възможни отворени граници. Така ще е до 28-и, когато и тези пътища ще бъда затворени от властите.
При цялото ми огромно съчувствие за нечовешката несправедливост, стоварила се върху украинците, не мога да злорадствам или да се присмивам на тези мобилизирани нещастници. Да, всички много се забавляват с видеата на пияните полуживотни. Но Русия е голяма страна и в нея живеят милиони свестни и добри хора, които няма да видим в Tik-Tok и Facebook. Те са смазани от безперспективния си живот и някак оцеляват в царството на крадци и корупционери. Но те са и невидима огромна сила, с която много пъти в историята на Русия самозабравилите се самодържци пропускат да се съобразят.
Защото войната в Афганистан не беше загубена на фронта, а у дома под натиска на майките и жените на убитите. Досега Путин воюва с професионални десантчици и пехотинци, както и с двете частни военно-бандитски формирования на Кадиров и Пригожин и донецко-луганското сборно опълчение. Майките и жените на тези професионални войници още не са се превърнали в онзи фактор, който има силата на масата да обръща властови процеси. Засега.
От миналата седмица в стримовете на канала „Фейгин Live“, Марк Фейгин и Алексей Арестович, за които вече писахме в „Ах, тези медии“, започнаха всяка вечер да завършват видеата си с обръщение към една особена група хора. Младите, студентите и хипстърите, които протестират по площадите на Москва и Санкт Петербург, макар искрени и саможертвени в акциите си, нямат шанс да променят нещо вътре в Русия. Затова Фейгин и Арестович се обръщат към 40+ годишните бачкатори, които вечер стоят пред блоковете, плющят карти и водка и проклинат безпаричието и злите си жени. Тази прослойка е, според тях, „сърцевината“ на руското общество, онази невидима сила, която някак го крепи цяло. Те призовават тази ръмжаща, небръсната маса, заедно с проклетите си жени и техните майки, да се събират всяка вечер точно в 19 часа пред местните кметства, областни центрове и т.н. Там, на площадите в малките градове и регионалните центрове от Новгород до Владивосток, където най-безпощадно и хаотично върви преизпълнението на плана по набиране на месо за мелачката на войната, тихо и внимателно да попитат какво се случва. После, както казва Арестович с опита си от два „майдана“, някой ще хвърли първия камък. Така се е случило през 1905-а. После през 1917-а… После, оцелелите на фронта войници с оръжие в ръцете, може да решат да се върнат и също да зададат своите въпроси, след като са видели с очите си безсмислието и безумието на тази война. Така също се е случило през 1905-а. После през 1917-а. В историята на Русия има два начина, по които се е сменяла властта – с цареубийство, или с метеж. Имат си традиции.
Руснаците са особени хора. Трудно е да ги обикнеш. Нямам предвид някои българи, които обичат парите на Путин, или наивници, които обичат времето, когато са били 20-годишни комсомолски секретари. Говоря за среща с обикновени или необикновени хора, като тези от компанията на Большой Каретный. Трудно те пускат до себе си. Държат се отвратително и се опитват да те отблъснат. Но когато наистина те приемат за приятел и близък, откриваш онази дълбока и тъжна човещина, за която пишат великите им писатели и поети. Приличат на рошавото безпризорно хлапенце Ванюшка от филма „Съдбата на човека“, което е като зверче, но когато героят на Бондарчук му казва, че той е баща му, то се хвърля в прегръдките му: „Папка родненький! Я знал! Я знал, что ты меня найдёшь!..“. Така си избират и приятелите, и владетелите; така се влюбват и разлюбват.
Ако у нас е останала поне малко човещина, непритъпена от всякакви медии, добре е да намерим място в сърцата си и за изстрадалите украинци, жертви на чудовищна жестокост, и за клетите насила хвърлени в машината на войната мъже и жени от всички краища на Руската федерация. Но да не забравяме, че опиянените от метаисторически бълнувания виновници за тази касапница (защото Путин не е сам) и извършителите на зверствата трябва и ще бъдат наказани.
снимка: diplomatrutube
