Едва ли има по-масово и системно налаган медиен, културен, академичен, политически и институционален разказ от този за „разнообразието“ като основна сила, гордост, ценност и стремеж на Западните общества. Особено всеобхватно е влиянието му в англоезичната част на нашата цивилизация.
С все по-невярващи изражения наблюдаваме как всяка единица значимо медийно съдържание се организира и реорганизира около това послание. Реклами, филми, сериали, книги, спорт, новини, награди, церемонии, публични фигури, политическо представителство… търсенето на „дайвърсити“ смайва със своята тоталитарна естетика. Репрезентацията на така наречени „не-бели“ лица на всяка цена, е фундаменталното ново правило за публичния живот.
Но има събития, които трудно могат да се дирижират и инсценират по начин, по който да задоволи идеолозите, получаващи гърч от всяка композиция с твърде много бели физиономии. Такова събитие беше смъртта на кралица Елизабет II. Спонтанното излизане на хиляди хора по лондонските улици след новината за последния миг на монарха подейства и като игла, спукала мултикултурния балон. Белите британци отдавна са малцинство в Лондон, но в часовете след смъртта на Елизабет II пред Бъкингамския дворец се събраха почти изцяло само бели британци.
Рекламираното навсякъде „дайвърсити“ се изпари. Огромните потоци от етнически разнообразни хора в града не проявиха интерес към едно историческо събитие, което по дефиниция обединява нацията. Камерите на корпоративните телевизии нямаше как да променят реалността. Кадрите показваха недопустимо бели за модерните медийни стандарти множества. Тази динамика се запази в дните след смъртта на Елизабет II и продължи до погребението на Кралицата. Навсякъде реки от разплакани и развълнувани бели британци. Някои големи тв канали не издържаха и прекараха часове в търсене на „дайвърсити“. Всяко етнически различно откритие ставаше малък медиен празник. Отделяше се огромно внимание на статистически нищожното присъствие на не бели хора.
В един момент направо си стана неудобно. Според медийния разказ именно монументално събитие като края на ерата Елизабет II, кралица от 70 години, трябваше да събере и изкара на преден план многоцветното многообразие на Обединеното кралство в пропорция, съответстваща на съвременната демографска структура на страната. Вместо това един Лондон сякаш за кратко се върна в миналото, когато белите британци са били абсолютно мнозинство в собствения си град, а не някакви 43%, както е днес по последни данни.
Медиите обръщаха внимание на всякакви детайли около изпращането на Кралицата, но забележително премълчаха липсата на дайвърсити. Но нямаше и как да скрият действителността. Документалната природа на живите предавания послужи като достатъчно остър коментар за състоянието на мултикултурализма.
Реакциите в социалните мрежи потвърдиха подозрението, че много не бели хора в англоезичния свят са напълно безразлични към случващото се, а не малко всъщност открито мразят английските символи и традиции, олицетворени в този момент от Елизабет II. Ирландците са ясни – тяхната еуфория в „Twitter“ провокира противоречиви реакции, а много англичани с намигване припомниха как мнозина в САЩ дълго време дори не са ги смятали за „нормални бели хора“ по време на огромните мигрантски вълни от Ирландия към Америка в средата на XIX век.
Но не белите интелектуалци спечелиха първенството за най-идиотски коментари по адрес на Елизабет II. След като стана ясно, че Кралицата е с влошено здраве, професорката от американския университет Carnegie Mellon Уджу Аня написа, че тя е „проклета жена“, „геноциден колонизатор“ и пожела на възрастната дама „да умре в агония и нечовешка болка“. После още на няколко пъти застана зад варварските си заклинания и повтори дивашките си клетви в „Twitter“. Хиляди хора харесаха статусите на Уджу, а университетът плахо се разграничи от гротескните послания, но в крайна сметка застана зад своята професорка.
Естествено, обратен вариант е немислим. Първо никой бял университетски преподавател дори не би си помислил публично да каже подобно нещо за значим цветнокож лидер, но ако случайно го направи, то той моментално щеше да бъде уволнен, а животът му – разрушен.
А тази седмица топ водещият на CNN, описващ сам себе си като „горд чернокож гей“, Дон Лемън интервюира специалистка по история на кралското семейство и вкара темата за репарациите, които то би трябвало да дължи на чернокожите. Поканената дама зрелищно запуши устата на наглия медиен манипулатор като му припомни как именно Британската империя забранява търговията с роби и как ако някой може да дължи репарации, то това са африканците, продавали собствените си хора в робство в продължение на векове.
Такива епизоди в праймтайм ефир на корпоративни англоезични медии са изключително рядко срещани и невероятно ценни.
И все пак „дайвърситито“ припомни за себе си. Просто не по начина, по който доминиращият разказ ни внушава. Мюсюлмани и индуисти в Лестър си организираха погроми, превърнали английския град в декор за кървава саморазправа между мразещи се групи. В същото време излязоха още смущаващи детайли от множеството дела срещу десетки пакистански банди, изнасилвали млади бели момичета от работническата класа из цяла Великобритания в продължение на десетилетия.
Тази нелицеприятна форма на дайвърсити не получава достатъчно медийно внимание. Контрастът между грозните сцени в Лестър и смирените лица в Лондон илюстрира колко много лъжи са натъпкани в разпадащия се мултикултурен сюжет. Лъжи, които ще бъдат разобличавани в „Ах, тези медии“.
Изображение: NBC News
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram.
