Днес отбелязваме 114 години независима България. Това не е просто един формален празник, а една от най-светлите дати в историята ни. Историята всички я знаем, знаем и че на 22-и септември 1908 г. във гр. Велико Търново, с тържествено обръщение към населението, българският княз Фердинанд обявява независимостта ни, като така на практика се отхвърля последния васалитет към султана и Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Първо Високата порта (Турция), а след това и Великите сили признават официално българската независимост.
Най-важният документ, свързан с независимостта ни и съхраняван от Държавна агенция „Архиви“, е самият Манифест за провъзгласяването ѝ, подписан от цар Фердинанд.
По-интересното е, че тържественият вариант на документа е поръчан специално от Фердинанд на един от най-известните художници по онова време – Харалампи Тачев, който го изготвя повече от година, а оригиналният манифест е написан от министър-председателя Александър Малинов във влака от Русе за Търново. Листът с първоначалния оригинален текст също се съхранява в архива, като на него се виждат корекциите и подчертаванията, които цар Фердинанд е поставил.
Всъщност дълги години този тъй светъл и важен празник беше стигматизиран и недолюбван от комунистическия режим като „монархически”, поради което едва през 10.09.1998г., с решение на Народното събрание, е обявен за официален празник.
Заради този повече от половин век мълчание и анатема върху датата, все още за много българи това е просто поредният почивен ден, а личността на цар Фердинанд обикновено се коментира по доста елементарен начин, често с негативна конотация. Всъщност, без значение харесван или не, той е една от най-емблематичните исторически личности за своето време, оставил забележима следа в не само в нашата, а и в европейската история.
Но темата за цар Фердинанд е дълга, тя винаги ще сблъсква две крайни позиции, обаче никога не трябва да забравяме, че безспорно той прави всичко възможно, за да се превърнем от васална османска провинция в европейска сила, а последната му воля е да бъде в „любимата му България“, заради което ковчегът е бил временно положен в криптата на католическата църква „Св. Августин“ в Кобург, но остава там и до днес.
Това пък е още една отделна тема, но царят вече 74 години чака да бъде пренесен в България и погребан тук, както сам е завещал. И вече толкова години тази кауза, защото това трябва да е национална кауза, касаеща и идентичността ни, не е подета дори.
Още като княз, основната цел на Фердинанд е да отхвърли зависимостта на България от Османската империя. Заради това цялата му политика в онзи период е подчинена на тази мисия. Затова и възлага на Александър Малинов – лидер на Демократическата партия, да състави правителство. Партията клони в пристрастията си към Русия и Антантата, докато Фердинанд е на противоположна позиция. Но именно в това е далновидността му – според него, изборът на едно русофилско правителство, ще е благоприятен за нас пред Великите сили, когато се стигне до отхвърляне на васалитета към Високата порта. И той не греши. Не греши и с избора на Малинов, който при първата си аудиенция като миниситър-председател при княза, заявява, че е дошло време за провъзгласяване на независимостта ни.
И стигаме до отличната българска дипломация, която в онзи момент успява да се възползва както от анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, така и от избухването на младотурската революция, поради което султанът е принуден да възобнови конституцията на Османската империя от 1876 година, а младотурското движение започва пропагандирането на идеята за единна нация. Именно малко след акцията на движението, българският дипломатически агент в Цариград Иван Гешов предлага да се провъзгласи независимостта ни.
Следват още събития, блестящо отиграни от Гешов, Малинов, Андрей Ляпчев (министър на търговията и земеделието по това време). За да стигнем до 22 септември, когато в църквата „Свети Четиридесет Мъченици“ във Велико Търново, е обявена Независимостта на България, а в присъствието на министрите, Фердинанд прочита Манифеста, след което получава и титлата цар.
22.09.1908г. е датата, която възпламенява надеждите за национално обединение, поставяйки ни отново като равностойни сред останалите европейски страни. Датата, на която постигаме един от най- големите върхове в историята на родната ни дипломация.За много хора именно това е датата, която трябва да е и националният ни празник (но и това е друга тема). Истината е, че сме свикнали да го приемаме като един формален акт, като почивен ден, като обикновена дата от календара. За много хора може да звучат твърде патетично тези писания, но тъжното е, че ние не познаваме добре историята си, което е една и от причините да сме толкова неориентирани в настоящето. Тук не става дума просто да се гордеем, макар че безспорно 22.09 е една от датите, на които сме в правото си да вдигнем високо глава, става въпрос за друго – да умеем да познаваме, почитаме и разбираме историята си, което именно поражда и така нужното ни себеуважение. Да, дълги, дълги години 22.09 бе низвергнат, но дори и след 1998г., просто бе формално причислен към останалите празници в календара. Почивен ден. А всъщност този „почивен ден” е един от не толкова многото, които би ни помогнал да се самоопределим по-лесно, да имаме здрава почва под краката си, защото тогава една от най-старите държави в Европа отново се появява на картата на Стария континент, което представлява своеобразен апотеоз на всичките ни действия и усилия в годините преди това.
Честит празник!
