Изборите са нещо чудесно, особено когато те разрешават, а не създават проблеми. Това е непосредственият опит и на България, и на Израел, предвид честия цикъл от вотове, които се реализират в двете страни последните няколко години. Не е ясно доколко София и Тел Авив биха били различни в благополучието си, но определено си приличат в нещастието.
Общият знаменател на нещастието между България и Израел е политическата криза, в която буксуват двете страни вече немалко време. Политическата криза е майка на всички останали болежки, които един социален организъм и една държава биха могли да имат. Враждуващи помежду си политически субекти, спънат политически процес, нефункционална изпълнителна власт, антагонизъм в обществото между отделните му сегменти: всичко това е част от политическата анамнеза на България и Израел през последните години.
Партийните системи и на двете страни в момента се доминират от кливидж, свързан не толкова с идеологическото измерение или политиката на идентичност (ляво/дясно, евреи/араби, православни/българи мохамедани, бедни/богати), колкото с персонификацията на политиката. С други думи, водещата мотивация сред българите да гласуват ще бъде „за” или „против” Бойко Борисов; в Израел съответно в подкрепа на или срещу Бенямин Нетаняху. Интерес буди и колко идентични са в публичното пространство на двете държави както аргументите в полза на Борисов и Нетаняху (вътрешно-политическа сигурност и ясна външно-политическа ориентация), така и артикулацията на критиката срещу тях (корупция и властови произвол).
Разбира се, двете държави не са уникални в това, че политическите абревиатури отстъпват място (биват „изяждани”) от личностите, които доминират партиите. По-специфично в българския и израелския случай е друго: ние трудно можем да си представим ГЕРБ и Ликуд без Борисов и Нетаняху (въпреки че израелската формация е създадена през 70-те години на миналия век и има история, която не се изчерпва с Биби). За сравнение, когато наскоро се проведоха вътрешнопартийни избори за председател на торите, който автоматично стана и премиер на Обединеното кралство, ерго Лис Тръс замени Борис Джонсън, никой не постави под съмнение съществуването на Консервативната партия като една от основните две формации на Острова. Но ако сте скептични и мислите, че такъв тип утвърдени партии (като Ликуд и ГЕРБ) не могат лесно да се стопят без конкретната им политическа персонификация, вижте електоралната диета, на която са подложени израелските лейбъристи и българските социалисти днес.
Сходство има и сред партийните формации, поставили си за задача да обрекат ГЕРБ и Ликуд на самотна опозиция. За целта и в София, и в Тел Авив (всъщност Йерусалим) бяха формирани правителства, стъпващи на „шарена” коалиционна подкрепа, и двете етикирани като „кабинети на промяната”. В България това бяха формациите на ИТН, ПП, БСП и ДБ (или казано по друг начин: между популисти с дясна и лява конотация, социалисти-русофили и проевропейски центристи). В Израел последният кабинет бе изграден от три десни партии (Ямина, Израел бейтену, Тиква Хадаша), две леви партии (лейбъристите и Мерец), две центристки (Йеш Атид и Кахол Лаван), плюс една ислямистка арабска партия (Ра’ам). В интерес на истината, последният редовен кабинет на България, чийто министър-председател бе Кирил Петков, изглеждаше дори по-лесна конструкция, отколкото бе тази на Нафтали Бенет/Яир Лапид (премиери на ротационен принцип в близкоизточната страна). Такива пъстри кабинети бяха възможни само на принципа на „анти-Борисов” и „анти-Нетяняху”. И всичко, което излизаше от рамките на разговора за двамата, пораждаше катаклизъм в тези управленски формати: политиката спрямо арабите в Израел, вносът на руски енергоносители в България например. Но Борисов и Нетаняху бяха основната причина, поради която българите видяха съвместен кабинет между ДСБ и БСП, а гражданите на Израел – такъв между израелските националисти и арабски ислямисти.
Нито едно от двете правителства, било това на Кирил Петков, било онова на Бенет/Лапид, съставено на такъв принцип, не успя да създаде конструкция, която да изтрае достатъчно във времето. Интересно е, че и в израелския, и в българския случай въпросните кабинети паднаха след като част от десните (представители на Ямина в Израел) и популистите с дясна конотация (ИТН в България) релативизираха подкрепата си за съответните правителства.
Сходствата в несполуките предполагат, че са възможни и идентични поуки, които партиите в България и Израел би трябвало да си извадят. Широките коалиции могат да бъдат успешни, за да свалят някого от власт (Борисов и Нетаняху например), но това не означава, че те ще могат да сформират стабилни и работещи кабинети. Оттук и отровният „италиански сценарий” на повтарящи се избори през кратък хоризонт от време. Но иначе едри партии като ГЕРБ и Ликуд също има какво да научат: това, че може да си най-голямата формация в партийната констелация не е гаранция, че ще управляваш задължително. Както учи библейският сюжет, Давид успява да победи Голиат.
Наличието на прилики между България и Израел в техните политически обстоятелства през последните няколко години не означава, че трябва да подценяваме и разликите между тях. Такива безспорно съществуват.
За Бойко Борисов е по-лесно да етикира коалицията от партии, стояща срещу него, като лява, отколкото това може да направи Бенямин Нетаняху. Биби пък разбира, че той може да представлява най-голямата дясна партия в Израел, но определено не и най-дясната (колкото са религиозните ционисти на Бецалел Смотрич в политиката или Ямина на Нафтали Бенет в икономиката). На този фон при Борисов има видимо разминаване, което избирателят „надушва“: от една страна експремиерът претендира, че председателства дясната партия на България, но от друга ГЕРБ се ангажира с Истанбулската конвенция или неща като ценови таван на горивата и увеличаване на минималната работа заплата. Такива политики могат да удовлетворяват всякакви щения, но определено не и десни сантименти.
Успоредно на това Нетаняху мисли интегрално, а не ситуационно; за последния е важен не просто резултатът на Ликуд, но и този на другите формации вдясно (Нетаняху е изключително въвлечен във формирането на коалиции между по-малките десни партии, така че те да успеят да влязат в Кнесета, съответно десният сектор да не загуби мандати в израелския Парламент). Отново в разлика, мисленето на Борисов се изразява по-скоро в посока на „аз да съм първи, пък после ще го мислим”. Казано по друг начин, Нетаняху мисли преди изборите, Борисов – след тях. Ако почешем малко въображението си и си представим, че КОД, ВМРО, НФСБ се състезаваха електорално в Израел, Нетаняху никога нямаше да позволи на тези формации да си отрежат главите, пък с тяхната – и неговата, явявайки се отделно на изборите. Вероятно от партиен егоизъм ГЕРБ се правят, че други десни формации не съществуват (разбира се, ако изключим СДС). Ако логиката на Ликуд бе същата, изборите за тях щяха да приключат още преди да са започнали.
Оттук Нетаняху може да разчита на подкрепа за съставяне на правителство на десни формации извън Ликуд (на ултраортодоксите и религиозните ционисти), докато Борисов се е вкарал по-скоро в ролята на „и сам войнът е войн”. От тази гледна точка е много по-лесно за Кирил Петков да каже, че подкрепата за ГЕРБ е равносилна за нови и поредни избори, доколкото ПП и ДБ отказват разговори с Борисов, отколкото това може да си позволят да направят Яир Лапид и Бени Ганц спрямо Ликуд. Биби просто има по-голям електорален резервоар и партийна подкрепа, които не се изчерпват с тази на формацията му.
В полза на Борисов пък е друго обстоятелство: основният му опонент за министър-председател е Кирил Петков. А за това на Нетаняху са Яир Лапид и Бени Ганц. Следователно за Биби е много по-трудно да упрекне противниците му в неопитност или аматьорщина (Яир Лапид и Бени Ганц може да са центристи, но първият вече натрупа политически опит, а вторият е бивш началник на Генералния щаб на израелските сили за отбрана). Отново в полза на бившия български премиер е и хронологията на последния редовен кабинет на страната, олицетворявана от Кирил Петков, която е много по-лесна за критикуване, отколкото е тази на правителството на Лапид/Ганц от страна на Нетаняху. Не на последно място, когато става дума за коалиционна хигиена, Нетаняху изглежда по-раним: все пак той е правил коалиция с лейбъристите, докато Борисов с БСП не е.
Най-важната разлика между политическите констелации на България и Израел в условията на политическа криза обаче се състои в това, че институтът на президентството в близкоизточната страна не играе тази значима роля, каквато има българският държавен глава, включително чрез формирането на служебни кабинети. По този начин Румен Радев се очертава като субект с такова влияние, каквото неговият колега в Израел Исак Херцог няма.
И въпреки това приликите между двете страни изглеждат повече. Основната такава, с която започнахме, е наличието на политическата криза и в България, и в Израел. Другото сходство, уви, е това, че няма големи очаквания провеждането на предстоящите избори в двете държави да успее да разреши политическия ступор в тях.
Изображение: Youtube
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram.
