Новата учебна година започна преди дни и моментът е подходящ да очертаем някои от недъзите на българското основно и средно образование, чийто крах не може да бъде отречен и от най-непоправимите оптимисти. За огромно съжаление родното образование не са новите дрехи, менчетата с вода, цветята, украсата, празничното настроение и въодушевените журналисти на 15 септември. Родното образование са обезценяването на знанието и на ученолюбието, разликата в качеството на обучение в различните училища, катастрофалните резултати от матурите и от ПИЗА, тревожният процент неграмотни и невежи зрелостници, нарцисизмът и агресията сред учениците, абдикиралите от задълженията си родители, обезправените и унизени учители, деребействащите директори, неадекватните министри и туморът, разяждащ цялата система от МОН до най-забутаното селско училище – НПО-тата.
Често се смята, че лошите резултати на българските ученици се дължат на слабото представяне в училище на едно определено малцинство, в чиято ценностна система образованието е на едно от последните места и чиито представители или отпадат рано от училище, или пребивават там насила, без да се обучават. Няма да спорим, че този момент го има, провалът в интегрирането на въпросното малцинство е очеваден, но бъдете сигурни, че положението на мнозинството също е черно като арапин.
През последните почти три години успешно беше намерен виновник за образователните неволи в лицето на онлайн обучението, което се превърна във враг номер едно на министерската и на родителската селищни системи, но който е стъпвал в училище за повече от седмица, е наясно, че проблемите датират много по-отдавна и обяснението им далеч не е толкова елементарно.
Първата ми постоянна работа беше в едно столично училище, водещо се елитно, в което прекарах четири години, затова имам преки наблюдения не само върху слабостите на образователния процес, но и върху някои, така да се каже, технически подробности, за които рядко се говори и за които повечето странични наблюдатели вероятно не си дават сметка какъв сериозен прът в колелото на образованието представляват.
Да започнем отгоре надолу. Всички знаем, че рибата се вмирисва откъм главата. В този смисъл министър на образованието е редно да бъде човек, който има опит в образователната сфера. За основното, средното и висшето образование също е желателно да отговарят заместник-министри с преподавателски опит в съответния ресор, тъй като те го познават най-добре. Също така задължително условие за заемането на някоя от изброените длъжности трябва да бъде липсата на каквато и да било минала или настояща обвързаност с НПО-та. Често забравяме, че някога министър на народното просвещение е бил Иван Вазов. В по-ново време МОН беше оглавявано от Меглена Кунева, която в ефир обърка кан Кубрат с кан Крум и твърдеше, че българският не е майчин език на децата във Видин. Ако това не е сгромолясване от звездите в калта, кое ли би било?!
Следват училищните директори. Крайно време е за тях да бъдат въведени мандати не по-дълги от четири години и с ограничение до два мандата. Тук изниква проблемът с малките населени места, но нищо не пречи в закона да се упомене, че се допуска изключение в случай на липса на друг квалифициран кадър, който да замени стария директор, и тогава последният да може да остане на поста, докато не се появи подходящ негов наследник. Докато заемат мандата, директорите е редно да бъдат атестирани всяка година, да се следи имотното им състояние и това на близките им и при най-малкото съмнение за нередност незабавно да бъдат подложени на проверка.
Рядко се говори за това, но в момента училищните ръководители са недосегаеми – веднъж избрани, остават на поста, докато се пенсионират или докато умрат. Още по-лошо става, когато имат някого, който да ги закриля, а вероятно повечето имат. В този смисъл спокойно можем да твърдим, че към днешна дата директорите са истинските феодални старци, които се разпореждат с делегираните бюджети и със съдбата на учители и на ученици, което създава усещането, че българските училища се управляват от диктаторски режими. Дълбоко се съмнявам, че повечето от тях са на нивото на легендарния директор на видинската Математическа гимназия г-н Иванчев, който ако зависеше от учителите и от родителите, никога нямаше да се пенсионира. В крайна сметка, щом ректорите на университети, които са професори или доценти, имат мандати, няма логика директорите, които най-често са магистри, да са несменяеми. Разбира се, нито образователно-квалификационната степен, нито академичната длъжност са гаранция за управленски качества, още по-малко за човешки такива, които правят от добрия управленец истински лидер, но все пак е редно да се въведе някаква равнопоставеност.
По отношение на избора на директори, това лято се появи идеята, която лично аз подкрепям горещо, те да бъдат избирани от учителите и от родителите след кампания, подобна на избора на кмет на населено място. Тук отново можем да направим сравнение с висшите учебни заведения, чиито ректори се избират от Общото събрание на университета, в което влизат всички професори и доценти, излъчени от катедрите нехабилитирани преподаватели и представителите на съответния студентски съвет. Разбира се, този вид избор също не е идеален, и при него са възможни оформянето на лагери, предварителните уговорки и натискът върху имащите право на глас, но за съжаление нищо по-добро не е измислено и със сигурност е по-добрият вариант от конкурсите, за чиято прозрачност винаги остават съмнения.
И отново: основно изискване за заемане на директорския пост да бъде липсата на минала и настояща обвързаност с НПО-та.
Сега вероятно ще скандализирам бившите си колеги, но съм твърдо убедена, че при назначаване на работа учителите (както и университетските преподаватели) трябва да минават тест за грамотност. Образованието е основополагаща сфера за обществото и е недопустимо в нея да се подвизават хора, които не са овладели правоговора и правописа на родния си език, тъй като под тяхно влияние завършват цели випуски, които след дванайсет години в училище и пет в университета не успяват да усвоят българския книжовен език, говорят на диалект и си „преценят” сами, включително в държавните институции и от трибуната на Народното събрание. Ако смятате, че Кирил Петков с неговия потресаващо слаб български и невъзможността да образува смислено изречение е изолиран случай, ще ви разочаровам. За да се убедите в това, е достатъчно да погледнете социалните мрежи, които потвърждават краха на българското образование през последните трийсет години, но и правят на пух и прах мита за блестящото образование преди 1989 г. – из тях шестват неграмотни хора от всякакви възрасти и занимания, които допускат изумителни правописни и граматически грешки, не познават значението на думите, да не говорим за фразеологичните изрази, а клетата пунктуация е погребана толкова отдавна, че вече никой не си спомня за нея. За капак много от потребителите не владеят и разбирането при четене.
Веднъж назначени, сред учителите трябва да бъдат стимулирани (включително финансово) тези, които полагат усилия да предадат знания и умения на учениците. Стимулирането на посредствеността на подмазвачите е една от причините качествени преподаватели да напускат системата. Колкото и да е невероятно, все още има учители и университетски преподаватели с достойнство, които разчитат на професионалните си умения и на изградената връзка с учащите и не биха се унижавали да „правят наколенки” на някого, за да се облагодетелстват. Властимащите се сменят, а достойният човек си остава такъв за цял живот и ако в учебното заведение не го оценяват, загубата е именно за учебното заведение, не за него. Да не говорим, че преподавателите дават и личен пример на учениците и на студентите, а какъв пример би могъл да бъде човек с поведението на мишка?! Вероятно пример за това какви не бива да допускат да станат.
Като стана дума за финансовия стимул, няма как да се надяваме на добри специалисти в системата без подобаващо възнаграждение. Учителският труд е изключително тежък и с обществена значимост от най-висока степен и заслужава да бъде заплащан достойно. Да не забравяме и че средната възраст на учителите в България е все по-висока, в някои училища липсата на кадри принуждава директорите да назначават на работа пенсионери и ако искаме да се появят млади и кадърни преподаватели, то те трябва да бъдат привлечени с подходящите условия – подкрепа, уважение към усилията, които полагат, възможност за развитие и приемлива заплата.
И отново: основно изискване за постъпване на работа в училище да бъде липсата на минала и настояща обвързаност с НПО-та.
Стигаме до учебните програми, които е крайно време да бъдат променени изцяло и да се изучават два вида материал: основополагащ за общата култура и полезен и практически приложим. Отколешна слабост на българското образование е главите на децата да бъдат пълнени с никому ненужна информация. Навремето в гимназията от нас се искаше да наизустим цялата железопътна карта на България, вместо да бъдем научени, ако се наложи, къде най-бързо да открием тази информация. За жалост и до днес образованието ни се върти около зубренето, вместо да набляга на развитието на критичното и аналитично мислене, на способността за разбиране, осмисляне и тълкуване на текст и за отсяване на същественото от несъщественото, както и на функционалната грамотност, която е на трагично ниво не само сред децата, но и сред възрастните. Класната ни от Английската гимназия г-жа Любенова, която преподаваше литература, ни казваше: „Авторът е казал каквото е искал да каже. Аз те питам ти какво мислиш”. Но колко учители питат учениците какво мислят, вместо да ги карат да зубрят втръснали до болка чужди мнения?!
Важно е също така материалът да бъде съобразен с възрастта на учениците, както и с интелектуалните им възможности. В началото на годината стана ясно, че е отчетен спад с два пункта – от 93 на 91 – на коефициента ни на интелигентност. Същевременно програмите са изготвени сякаш нацията ни е свръх интелигентна. Това е все едно да дадеш на Бритни Спиърс да изпее песен, писана за Адел, и да се чудиш защо не се получава.
Тук изниква и друг проблем – децата, които някога наричахме бавноразвиващи се. Учителите често споделят помежду си, но не смеят да заявят на висок глас, че опитът тези деца да бъдат „приобщени” и да се обучават в масови паралелки търпи пълен провал. За работата със специални деца се изискват специални умения, които повечето учители не притежават (в това число включвам и себе си, защото имах подобен случай), поради което са изправени пред дилемата дали да ги игнорират и да продължат да работят с другите, или да се превърнат в лични асистенти на едно-единствено дете и да занемарят работата си с останалите двайсет и девет. Трети път на практика няма. Училищните психолози по-скоро отчитат присъствие, защото резултатът от дейността им е далеч от задоволителен, да не кажа нулев. В крайна сметка от измисленото „приобщаване” губят всички. Специалните деца трябва да бъдат обучавани от хора със съответните знания и умения за работа с тях, ако искаме да видим действителни резултати. Всичко останало са лицемерни опити да се правим на широко скроени, принасяйки в жертва цели класове, за да задоволим нарцистичната си потребност да се почувстваме бели, добри и благородни.
Следват учебниците, които е редно да бъдат писани от учители, а не от университетски преподаватели. Няма как да очакваме от специалист, който работи с възрастни и преподава материала на професионално ниво, да го адаптира успешно за ученици в шести клас например. От друга страна, учителите познават спецификата на работата с деца и знаят как да поднесат информацията по разбираем начин. Целта на учебника е да подпомага обучението, а не да откаже ученика от предмета. Смислено би било и ако целта на първите учебници по даден предмет е да събудят любопитството и желанието на детето да посещава часовете, а трупането на знания да остане за по-горните класове. Не на последно място, крайно време е да има по един учебник по предмет, общ за цялата страна.
Наложителна е и промяна в начина на преподаване, за да бъде запален пламъка у децата. Лично аз съм противник на прекалената употреба на новите технологии в образованието, която намирам за по-скоро вредна, но пък съм привърженик на извънкласните дейности, като посещения на галерии и на музеи, на театрални постановки и на концерти, кръжоци, спортни занимания, излети, екскурзии, благотворителни панаири и санитарни полудни.
Друг недъг на българското образование е бележкарството, което не насърчава ученето, а по-скоро зубренето и преписването. Ученици и родители преследват високите оценки, без да осъзнават, че една четворка, подплатена дори с минимални знания, е по-ценна от една куха шестица, изкарана с „пищови”. Оценките служат за ориентир. Превръщането им в самоцел е вредно за учащите и води след себе си издаването на кухи дипломи и производството на калинки, което от своя страна може да доведе до сриването на цели сектори.
Огромен проблем представлява и разликата в качеството на предлаганото образование в училищата. Стига се до абсурда родители да сменят адресната си регистрация, за да учи детето им в по-добро училище. И това в големите градове. Представете си какво е в най-забравените от Бога училища.
Най-важното условие за измъкването на българското образование от блатото обаче е изхвърлянето от него на НПО-тата, промиващи мозъците на децата, рушащи неукрепналата им ценностна система и превръщащи ги в лесен за манипулиране и управление безроден планктон. Училището трябва да бъде храм на знанието, да възпитава в любов към родината, семейството и приятелите, да учи на уважение към историята, културата и традициите, да изгради силни, мислещи, смели и достойни личности, затова в него нямат място политическата пропаганда и индоктринацията. Всъщност всичко започва и свършва с това – ако искаме децата ни да бъдат образовани от добри специалисти, а не индоктринирани от политически активисти, трябва да посочим вратата на НПО-тата. И след това да действаме по останалите въпроси.
Това са само част от недъзите на българското образование, но да спрем дотук и да си пожелаем образованието най-после да възвърне мястото си начело на ценностната ни система, да се превърне в приоритет на политиците, а медиите (ах, тези медии!) да отделят повече време за обсъждане на проблемите му и за търсенето на решения и ако се налага, да оказват натиск върху отговорните лица да си свършат работата.