„До последен дъх“, „Жената си е жена“, „Да живееш живота си“, „Презрението“, „Банда неудачници“, „Лудият Пиеро“, „Уикенд“… Филмите на Жан-Люк Годар му осигуриха митичен ореол в културните кръгове и всички останали обществени геометрични форми и фигури, свързани с артистичното, интелектуалното, елитарното, радикалното, революционното, но и дълбоко буржоазното. Или поне с преходната представа за тези все по-ерозиращи като смисъл термини.
Годар умря „онзи ден“, на 13 септември, на 91 години, в Швейцария. Според официалната информация – след асистирано самоубийство, което е законно в красивата планинска европейска държава.
Преди време френско-швейцарският пионер на „Новата вълна“ обясняваше, че с напредването на старостта предпочита да се представя пред хората като по-възрастен, за да внуши повече авторитет и житейска солидност. На 79 е казвал, че е на 80. Лъгал е, типично в негов стил. „Киното е най-красивата измама на света“, казваше Годар. Казваше също, че „киното е истина 24 кадъра в секунда“. Отдаден ценител на диалектиката, този филмов фанатик прегръщаше противоречието, осъзнаваше манипулативната природа на движещия се образ и правеше всичко по силите си да инсталира колкото се може повече „крайни картини“ в колективното въображение на няколко поколения.
Жан-Люк Годар беше последният наистина влиятелен световен режисьор от онази епоха на сеизмични художествени събития. Той помогна за оформянето на облика на следвоенното европейско кино, но наля огромно количество енергия в стереотипа за претенциозния и елитарен творец, който просперира в Западната цивилизация, докато в същото време я отрича за сметка на марксистки и маоистки халюцинации.
„Призракът на комунизма“ се е бил вселил в твърде много ключови силуети на европейския и американски интелектуален елит в средата на XX век. Годар бе един от най-откровено обсебените. Обърканият копнеж за обществена революция той пренесе в изкуството, през громенето на граматиката на киното. Там бунтът му се оказа успешен и се доказа като нещо стилно, а може би дори и смислено.
Годар е пристрастеният към „Великата илюзия“ кинокритик от списание Cahiers du Cinémа, който решава да „им покаже“ как се прави и успява. Той, заедно с неговия колега от изданието и по-късно от „Френската нова вълна“ Франсоа Трюфо, бе живото отрицание на клишето, че филмовият критик е като човек, който знае всеки автомобилен и пътен детайл, но го е страх да седне зад волана.
Годар седна зад волана, без колан и книжка, излезе от пътя с бясна скорост, но вместо катастрофа направи нова магистрала на екранната естетиката. Вярно, е че той е от режисьорите, които вдъхновяват повече други режисьори, отколкото зрители, но понякога това е дори по-важно.
В края на 50-те и началото на 60-те, Годар и Трюфо се дразнят от следвоенното американско влияние върху културата на Франция и Европа като цяло. В същото време се вдъхновяват от „масови“ тогавашни режисьори като Хичкок и Хауърд Хоукс, които предпочитат пред представяните за по-проникновени англоезични арт творци.
Годар сюблимира двойнственото си отношение към американското кино в своя първи и може би най-значим шедьовър – „До последен дъх“, от 1960-а година. Несравнимият Белмондо играе млад и безразсъден престъпник, който се мисли за нещо като френски Хъмфри Богарт в естетически екстремна версия на холивудския жанр film noir. С „До последен дъх“ Жан-Люк Годар наистина променя киното. Всички закони на монтажа и визуалния разказ са престъпени, структурата е пратена по дяволите, импровизацията е издигната на пиедестал.
В живота Годар се прехласва по въображаемата алтернатива на тоталитарните социалистически режими и идеологии. В киното използва любовта си към филмовия речник, за да го пренапише и да заснеме най-свободния анти-тоталитарен филм на своето време.
„До последен дъх“ е централното произведение на това, което отплува в историята като „Френска нова вълна“. Освобождение на формите и догмите, разчупване на моделите, саботаж на очакванията. Но все пак трябва да ни вълнува. Не може да си просто радикален и различен. Годар го постига и повтаря. С „Презрението“ отново взима на мушка Холивуд и „начините на системата“. Пищна цветна екстраваганца, „Презрението“ е естетическа антитеза на „До последен дъх“ и в същото време отново е художествен акт на революция. Дългите изящни кадри, голото тяло на младата Бриджит Бардо, приказно-капризните сцени от остров Капри… Годар показва, че може да възпроизведе най-красивия класически стил и да му придаде радикален ореол. Демонстрира, че не е просто саботьор от партизански отряд в джунглата, а може да борави с всички елементи от богатата граматика на седмото изкуство не по-зле от авторитетите, срещу които писал, или от които се е възхищавал в списание Cahiers du Cinémа.
В киното образите му оживяват и вдъхновяват новото поколение обсебени от киното младежи. В живота марксистките и маоистки ексцесии го превръщат в карикатура на буржоазен интелектуалец, решен да погуби предците си, гневен на баща си, мразещ собствената си ДНК.
Студентските безредици в Париж 1968-а дефинират медийния образ на недоволните европейски арт среди, отговорни за превръщането на фразата „ляв интелектуалец“ в досадно повторение. По това време Годар е създал повечето си велики филми и започва спускането надолу.
С годините той може би осъзнава, че няма как постоянно да правиш революция в киното. Започва да снима все по-малки, все по-абстрактни и все по-недостъпни за публиката филми. Сякаш се бунтува срещу самата идея за гледаемо кино. Уди Алън си спомня как Годар го кани да участва в неговия „Крал Лир“ през 80-те. Французинът бил по халат, с пура и режисирал с минимален екип. Уди Алън се снимал от уважение и преклонение към „онзи Годар, направил „До последен дъх“. Но никога не гледал „Крал Лир“, знаейки, че е брутална бъркотия.
Годар снимаше редовно в последните десетилетия, но дори снобите в Кан едва ли са издържали на всичките му нови „филми“. В крайна сметка марксистко-маоистката му нагласа се преля пълноценно в киното му, превръщайки го в обезценена и несмилаема хаотична продукция.
Ала шедьоврите му остават. И все пак репликите „киното днес нямаше да бъде същото без него“, са малко пожелателни. Годар вдъхнови авторско кино през 70-те, 80-те и 90-те, но в последно време строгата структура на политическата коректност и квотите не позволява никакви „годарщини“. Това все пак е човекът, който каза: „Всичко, от което се нуждаете за един филм, е момиче и пистолет“. Филмовият пейзаж е в очакване на Годар като естетика, но не и като политика. Като политика марксизмът му е навсякъде. Но като стил свободата му е смазана.
В „Ах, тези медии“ ще следим за появата на „новия Годар“. Може този път и да не е комунист.
снимка: westobserver.com
