Би изглеждало почти невероятно, ако за последните няколко години поне веднъж през погледа ви не е преминало името Джоузеф Овертон и по-скоро неговата идея, сдобила се напоследък с главоломна популярност, позната като „Прозорецът на Овертон”. Накратко казано, това е концепция, според която първоначално неприемливи и крайно отричани от социума идеи, посредством определени средства, могат да се трансформират до съвсем нормални и дори легализирани обществени тенденции, вкусове и практики. С други думи – това е пътят на промяната на човешкото съзнание, възприятие и светоглед. Най-често, когато се говори за идеята на Овертон, се дава пример с канибализма и медотиката, чрез която от табу той може съвсем спокойно да бъде превърнат в естествено обществено явление. Стъпките за реализирането на тази трансформация обикновено са няколко: немислимо → радикално → приемливо → разумно → популярно → нормално.
Какви обаче са средствата, които правят тази манипулация възможна? Кои са механизмите, които превръщат канибализма, педофилията, зоофилията, полигамията и всички други съвременни извращения в напълно приемливи тенденции?
Неизбежно, първо в съзнанието ви най-вероятно се появява будещата само и единствено неприязън дума „медии”. И наистина медиите са може би най-големият инструмент за популяризиране на всевъзможни идеи и възприятия, служейки като брилянтен пример за това как точно функционира „Прозорецът на Овертон”. Така например понастоящем в страната най-вероятно не съществува телевизионен зрител, който да не знае коя е „Емили с тротинетката”, ала колко от всеотдайните тв-поклонници си зададоха въпроса защо въпросното лице толкова натрапливо и бързо бе превърнато в сензация? Но да оставим медиите настрана, поне засега. За да е максимално успешна пропагандата, едно е ясно – трябва да се работи по всички възможни „фронтове”, за да е сигурно, че крахът на нормалността непременно рано или късно ще настъпи.
Затова не бе никак изненадващо, когато под острието на модерните идеологии падна и изкуството, превърнато напоследък в едно от най-съвършените оръжия за реализирането на „Прозорецът на Овертон”.
В кинематографията началото тихо и незабележимо бе положено от „Меката” на толерантността – Холивуд чрез плавно прокарване на „дайвърсити” пропагандата, която не само че пренаписа историята и превърна Ан Болейн и Ахил в чернокожи (става въпрос за продукцията „Ан Болейн” на британския „Канал 5” и „Троя – падането на един град” на „BBC One”), но и окончателно промени дефиницията за качествено филмово изкусто. Защото според новите изисквания за спечелване на престижната награда „Оскар”, влизащи в сила от 2024 г., за да може един филм да се сдобие със статуетката, в него „най-малко 30% от всички актьори във второстепенни и епизодични роли трябва да са жени, хора с рядък етнос, с хомосексуална ориентация, бисексуални и трансджендъри, хора с когнитивни или физически увреждания, глухи или с увреден слух”. Тоест официално спират да са от значение визуалните ефекти, оригиналността на сценария или безупречната актьорска игра. Призът ще бъде отреден само и единствено на онези, които докажат идолопоклонничеството си към новата „религия”. Неолибералната идеология, разбира се, не пощади и детското съзнание и постепенно плъзна и сред филмчетата за най-малките, като например „Peppa Pig”, излъчено (съвсем случайно) пак от същия британски „Канал 5”, където наскоро за пръв път бе представена лесбийска двойка. Впрочем хубаво би било да знаем кога да очакваме филми с бял Нелсън Мандела или бяла Арета Франклин, защото, след като нашето съвремие е толкова толерантно и подкрепящо разнообразието, такива непременно трябва да се появят… нали?
Същевременно, наскоро един от създателите на легендарния ситком „Приятели” – продуцентката Марта Кауфман – публично се извини, задето сериалът е включвал „предимно бели актьори”, като тя нареча някогашния си избор на участниците в продукцията (заради цвета на кожата им) „грешка”. И ако през 1994 г. – 2004 г., когато съществува „Приятели”, очевидно не е било проблем това, че актьорите са бели, сега вече това не е така. Затова в юбилейния епизод „Friends – The Reunion” от 2021 г. Кауфман не допусна същата „грешка” и разнообразието – във всяка негова форма – беше налице. Проследихте ли пътя на Овертон? Немислимо е това, че актьорите са бели, да се превърне в проблем. Разумно е това, че актьорите са бели, да се превърне в проблем. Нормално е това, че актьорите са бели, да се превърне в проблем.
Неолибералните пипала на „новото нормално” не се задоволиха само с покварата на кино- и телевизионните продукции. Те стигнаха, разбира се, и до литературата, бавно трансформираща се от елитарно някога изкуство в интструмент за масова манипулация. Съвсем закономерно, за вестителите на новата „религия” има една приоритетна таргет аудитория, към която трябва задължително да бъдат канализирани всички възможни оръжия на пропагандата, и това, естествено, са децата.
Да онагледим обаче покварата на литературата, по-специфично – детската, с няколко примера. С масово неодобрение (слава богу) бе посрещната появата на българския пазар на книгата „Юлиан е русалка”, дело на американската писателка Джесика Лав. Историята разказва за малко момче, което става част от група русалки, една от които е и собствената му баба. Важно е да отбележим, че книжката се издава от небезизвестната фондация GLAS, която е сред основните двигатели на столичния гей парад, а освен това тя се разпространява безплатно, както се полага на всички пропагандни продукти. Аплодисменти за държавата, която е готова безвъзмездно да ви „дари” с „Юлиан е русалка”, обричайки същевременно на сигурно забвение качествената българска литература. А някой запита ли се защо…?
И ако за родния книжен пазар подобни сюжети са (все още) крайно смущаващи, то за толерантния, широкоскроен и свободен от предразсъдъци Запад литературни „произведения” като „Юлиан е русалка” са едно съвсем нормално явление. Ето само няколко примера, забележете, препоръчани от Сюзън Руук – лектор в британския университет „Лийдс Бекет” и част от курса, който тя ръководи там: „Джордж” – история, проследяваща живота на трансджендъра Мелиса (по български – Тихомир), като през април тази година авторът официално промени заглавието на „Мелиса”; „Другото момче” – в тази книга срещаме Шейн – трансджендър, който се подлага на медицински интервенции, за да спре започването на пубертета си; „Представянето на мечето” – приказка за едно мече, което счита себе си за момиче, и иска да се нарича Тили, вместо Томас, както и още много други литературни „творби”, служещи покорно на съвременната индоктринация.
И ако си мислим, че с горепосочените примери опорочаването на литературата (и детското съзнание) приключва, това далеч не е така. Заглавия като „Две целуващи се момчета”, „Хедър има две майки” и „Новата рокля на Джейкъб” изграждат облика на съвременната западна литература, уж проповядваща равноправие, разбиране и приемственост – все привидно благородни каузи, зад които обаче се крие една доста по-голям идея – да бъде моделиран светогледа на днешните деца, на чиито все още крехки плещи лежи тежката задача да бъде изграден утрешния свят. И ако това ви се струва прекалено и твърде „конспиративно”, надникнете в британския уебсайт stonewall.org.uk, в който има списък с препоръчана ЛГБТ литература за деца от 2- до 4-годишна възраст… В прехода от „Карлсон, който живее на покрива” до „За тангото трябват трима” се крие само и единствено тотален колапс на досегашните ценности и формиране на нови представи за нормалността в детското съзнание. За по-будните хора от доста време е повече от очевидна крайната цел, към която неолибералният Запад се стреми – формиране на едно „цветно” общество, непритежаващо морален компас, изградено от сексуално неидентифицирани елементи (без полови названия, моля!), зоофили, сатанисти и педофили (да упоменем тук, че в Щатите започва да навлиза нова дефиниция на думата „педофил”, за да може тя да се „дестигматизира”: „човек, привлечен от малолетни”). Една прекрасна реализация на „Прозорецът на Овертон”, за която, оказва се, всички ние способстваме всеки ден.
Ама как така? Българинът все пак е консервативен традиционалист, той никога не би допуснал подобно морално падение… нали? Грешка. Всъщност една от най-големите мечти на младите прогресивни наши сънародници е да се превърнат веднъж завинаги в пълноправна част от западната култура, защото в противен случай ги грози вечното балканско клеймо на изостаналия, непросветен и прост селянин. Все пак вече над три десетилетия успешно ни обучават да ненавиждаме това, което сме, и да копнеем по „цивилизования” външен свят, който съвсем скоро ще се сгромоляса над собствените си извращения.
Истината обаче е, че би трябвало да сме безмерно горди, задето сме българи, понеже, оказва се, ние и останалите балкански народи сме последните крепости на нормалността. Разбира се, благодарение на слугинажа на родния политически елит, покварата пълзи и сред нас (да припомним тук и скандалната изложба „Другите българки” на Михаил Вучков, финансирана от Министерството на културата…). Въпросът обаче е как да ѝ противодействаме?
И отговорът всъщност е съвсем прост – с прекъсване на порочния цикъл на вековното малодушие, с което всички сме възпитани, и отхвърляне на 30-годишното наше идолопоклонничество към Запада. Елементарно, а? Истината е, че трябва да спрем да се преструваме, че всичко е наред.
Вероятно наближава моментът, в който ще стане ясно дали българското общество е изградено само от Facebook коментатори и теоретици; от „woke” западняци; от апатични безгръбначни или от хора, които все още вярват, че на света съществуват два пола и че моногамията не те прави задръстен.
Всъщност крахът на нормалността не би могъл да настъпи без нашето доброволно участие. Кого точно ще обвиним, когато утре видим „Юлиан е русалка” в „Иван Вазов”; когато „Новата рокля на Джейкъб” стане част от учебната програма на децата ни и когато попаднем на „Ши-Хълк” по „НОВА”? Дали вина има само просветеният „цивилизован” свят, раждащ всички тези извращения, или сред рицарите, веещи знаменцето на дъгата, всъщност умърлушено маршируваме и ние, които продължаваме упорито да свиваме рамене с безразличие и неловко да извръщаме поглед от всяка нередност и ненормалност?
Когато изтръгнем петвековното примирение, с което сме закърмени; когато „Матилда” измести „Мелиса”; когато да си бял няма да е повод за срам, може би тогава най-сетне „Прозорецът на Овертон” ще бъде веднъж завинаги счупен.
Изображение: Youtube
Заповядайте в групата на „Ах, тези медии” в Telegram.
