Онзи ден Бог прибра при Себе Си братовчедката на нашия цар – английската кралица Елизабет II. На трона ще се възкачи нейният син – 73-годишният Чарлз Филип Артър Джордж Маунтбатън-Уиндзор. Ще се възкачи с името Чарлз III.
През 1645 кръглоглавите екзекутират Чарлз I и слагат формален край на Средновековието в лицето на абсолютната монархия. За тази своя заслуга плебеят-пуритан Оливър Кромуел се провъзгласява за генералисимус, забранява дуелите в армията и въвежда гражданския брак. Под ешафода на Чарлз I са се скрили тримата мускетари, които всъщност са четирима, с надежда да освободят краля в последния момент, но не успяват. Кръвта му капе по разплаканите им лица, а сълзите напират и в нашите детски очи, когато четем „Двайсет години по-късно“ (1845). Ах, този Дюма! Ах, този непоправим роялист! Не знам как народната република беше допуснала превода и издаването на пристрастно монархическите му творби в социалистическа България, скъсала навеки с „монархофашизма“. Най-вероятно от простотия. Нашата култура дължи много на простотията и неграмотността на комунистическите цензори.
Монархическата идея (роялизмът) еволюира като всичко останало. Първите крале, онези малко по-силни от останалите рицари на дадена територия, напълно условна и нямаща нищо общо с по-късната представа за национална държава, на свой ред нямат нищо общо с последните европейски монарси. Днес монархията не е като по времето на Чарлз I. Тогава различни семейства оглавяват различни държави и воюват помежду си. Идеята на последните европейски монарси е едно семейство чрез система от династични бракове да заеме всички тронове и да управлява Европа като корпорация. В което може би няма чак толкова лошо. Лошото идва когато монарсите, възпитани по този начин, започнат да изповядват глобализма и всички останали щуротии, които вървят в комплект с него, защото глобализмът, за разлика от корпоративната монархия, е безбожен. Лошото идва и тогава, когато монарсите започнат да се стараят да бъдат в крак с времето. А когато едно време е пълно с извращения, тогава не бива да бъдеш в крак с него.
Глобализмът е вид универсализъм. Дори стана така, че глобализмът мъничко превърна универсализма в мръсна дума, а той сам по себе си не е лош, както само по себе си не е лошо и всяко друго нещо, преди човекът да го е употребил по лош начин или, иначе казано, да е злоупотребил с него. Икуменизмът също допринесе за лошия имидж на универсализма. За глобализма, който се проявява най-вече във финансово-икономическата област, и за икуменизма, който се е разположил в духовната, общото е това, че се фокусират върху всичко, което обединява огромни групи (доколкото изобщо могат да бъдат наречени „групи“) хора и само върху него, докато онова, по което се различават, което ги разделя, замитат под килима. Така на едно от първите места по важност излиза грижата за климатичните проблеми, защото тя е планетарна, глобална, универсална и едва ли някой ще се осмели публично да изрази несъгласие. Така и в духовната област важното е да вярваш в Христос, като няма значение дали Го приемаш за негър или за извънземен. А едно време хората са се сбивали по тържищата заради това дали Бог Син е „единосъщен“ или „подобосъщен“ на Отца. И тази тенденция няма да спре дотук, само до Христос. Вече е в ход насаждането на убеждението, че за да си духовен, за да си теист, е достатъчно да вярваш в някаква метафизична творяща същност, пък каква е тя – това няма никакво значение, защото е въпрос на твоята културна специфика. А твоята културна специфика е нещо пъстро, нещо забавно, нещо любопитно, но не и нещо важно. Между исихастите и пастафарианците няма съществена разлика, за която си заслужава да се говори. Фокусирането върху общото за сметка на специфичното е несъстоятелно, защото хората се разпознават не по това, което ги приобщава, а по онова, което ги отличава.
Така че стремежът към универсализъм на онова голямо владетелско семейство, на което са членове и английската кралица, и нашият цар (възкачил се на трона впрочем десетина години преди нея) не е лош, това е голямата византийска идея както за симфонията на властите, така и за концепцията, според която на едно царство Божие отговаря едно царство на земята като негова проекция, единно политически и единно религиозно, защото едното без другото не може. Лошо е, когато, за да са „модерни“ и популярни, последните европейски монарси (в т.ч. и папата) превръщат този вид универсализъм – „вселенскостта“ – в това, което днес наричаме „глобализъм“. Защото правейки го, доброволно се отказват от половината на тази съвършена Юстинианова доктрина и по този начин обезсмислят всичко. Компромисите трябва да имат някаква граница. Чудесно е преобладаващият политически строй да е монархията, но не на всяка цена. А голямата цена започва да се плаща още от времето на онзи Кромуел, за когото стана дума в началото, време, когато се появява т. нар. „ограничена“ монархия, която с годините все повече и повече заприличва на република и в последните времена, за да оцелее, даже е и демократична, което, ако туриш една до друга думите „демокрация“ и „монархия“ и си ги преведеш от старогръцки, ще видиш, че си сглобил оксиморон.
Много симпатично е (поне за мен), че на английския престол се възкачва православен човек. Той е такъв, нищо че формално се води глава на англиканската църква, която според твърдения на умни и начетени хора в момента се намира по-близо до православието, отколкото до католицизма. Дори монархията вече да е само символ, това е един много красив символ, изпълнен с надежда. Вярвам, че един ден в „глобалната“ политика ще зазвучи симфонията между материалната и духовната власт, между земното и небесното начало у човека, у народите и у човечеството като една природа с общ първообраз. Природа, йерархически устремена към своя апотеоз, защото св. Василий Велики е казал, че човекът е твар, получила повелята да стане бог.
