Вселената на Дж. Р.Р. Толкин е притегателна сила за милиони. След грандиозния успех на филмовата поредица по „Властелинът на Пръстените“ и далеч по-скромния на трилогията по „Хобит“, беше неизбежно да има нови адаптации.
Всъщност „Задругата на пръстена“, „Двете Кули“ и „Завръщането на краля“ на Питър Джаксън успяха да уцелят точното време за своето създаваме. Едновременно когато технологията беше достатъчно напреднала, за да не изглежда бутафорно и от друга страна – в последния момент, преди политическата коректност да завладее напълно Холивуд. И по стара комунистическа традиция да наложи квоти за всичко, дори когато това пряко и обективно прави произведенията нелепи.
„Хобит“ не беше приет толкова радушно. Причините за това са лесно обясними – една по същество детска книжка, неособено обемиста, беше разтеглена до цяла трилогия. Примесена с далеч по-сериозно съдържание, взето директно от други работи на Толкин. Практическите ефекти от първата трилогия (макар и хронологично като история ситуирана след „Хобит“) бяха отстъпили място на CGI ефекти. Между другото – изгледайте двете трилогии последователно днес и ще видите, че „Властелинът“ е остарял значително по-добре.
И така стигаме до най-новия опит за адаптация на Толкин – „Пръстените на силата“ по Amazon Prime. Монументалната задача за пет сезона ще отнеме повече от милиард долара и до момента вече над четири години. Дали си струва обаче?
Хиляди години преди „Хобит“
Началото на „Пръстените“ е кратко (наистина безумно кратко) обобщение на Първата епоха от историята на Арда (светът на Толкин) – над 2000 години събрани в около две минути. Основната сюжетна линия на сериала се развива във Втората епоха, която само по себе си трае 3441 години, които общо взето са събрани в пет сезона. Създателите на сериала Патрик МакКей и Дж. Д. Пейн признават, че събитията ще бъдат „сбити“ хронологично с цел да се впишат в телевизионен формат. Всъщност завършека на епоса вече сме го виждали – с битката срещу Саурон в началото на „Властелинът на пръстените“. Година 3441 от Втората епоха / година 0 от Третата епоха. За сравнение – „Задругата на пръстена“ започва в година 3001 от Третата епоха.
Проблемите
Тук идва и първият голям проблем на „Пръстените на силата“ – невъзможно е подобна история да бъде сбита в пет сезона по осем до десет часа. А и въобще не е необходимо, тъй като историите от света на Толкин са неизброимо много и всяка от една от тях – установени и развити дали от Толкин-баща или от сина му Кристофър, може спокойно да запълни въпросните пет сезона.
Разбира се, логично изглежда решението все пак да има някаква дори бегла връзка с вече установени екранно персонажи като Галадриел, Елронд, Саурон и… пръстените. Дори това обаче не оправдава безумното сбиване на над 3000 години.
Директно следствие от това е и вторият проблем – при толкова интересни истории или поне споменаване на такива в творчеството на британския лингвист, създателите на шоуто решават да измислят нови, чието качество е в най-добрия случай съмнително или ако избегнем политическата коректност – направо трагично.
Като споменахме политическа коректност, идваме и до третия голям проблем на сериала. Именно тя. Опитите за вписване на съвременните квотни стандарти за „дайвърсите“ имат откровено комични резултати. Наглед имаме почти всички опорни точки на прогресивната мисъл.
„Силен женски персонаж в главната роля“ – тук идва Галадриел, която беше „силен женски персонаж“ и в оригиналната трилогия, без да се налага да:
А) Разчленява тролове ала Джон Уик
Б) Говори напрегнато през зъби, създаваща впечатлението, че бърза да стигне до порцелановия трон
В) Има възможно най-бутафорният диалог в историята на телевизията извън „Съдби на кръстопът“, с емоционалния заряд на „Съдебен спор“
Светът на Арда изобилства с женски персонажи, които нямат проблеми да се впишат естествено в историята. Във „Властелинът на пръстените“ никой нямаше проблеми нито със самата Галадриел, нито с Еовин (дори с репликата „Аз не съм мъж“) или с Арвен. Дори с това, че последната всъщност замени персонаж от книгата при спасяването на Фродо в „Задругата на пръстена“. Дори ако прибегнем до Първата и Втората епоха, може би най-иконичната женска фигура в творчеството на Толкин – Лутиен (Прабаба на Елронд, пра-прабаба на Арвен и много, много далечна баба на Арагорн. Сложно е, знам). При толкова много добри примери, защо беше нужно да следва лошия пример на квотния персонаж на Еванджелин Лили в „Хобит“ – Тауриел и да се умножи до рамбовски пропорции, на никого не е известно.
Всъщност е известно на всички, но не е коректно да се каже на глас.
Другата насилена концепция е, че от всички раси (хора, елфи, джуджета, полуръстове) има по няколко….ъм, цвята, които живеят в пълно съзвучие, без абсолютно никакво значение от ареала им. Нещо, което:
А) Няма никакво основание в творчеството на Толкин, където е добре описано кой къде живее
Б) Няма никаква естествена, еволюционна или ако щете дори историческа логика
В) И най-важно – поражда въпроси – като например – кога точно се е случило етническото прочистване, защото в по-късните времево „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, някои цветове просто ги няма.
Та така – в опит да се задоволи прогресивната общественост, бутафорното включване, само заради самото включване, всъщност не им прави добра услуга.
В оставащите шест епизода от първи сезон биха били напълно очаквани сцени от тип #OrcLivesMatter или поне хомоеротика. Между другото, сър Йън Маккелън, играещ Гандалф в оригиналната трилогия, е открито хомосексуален и на никого не му пука, а образът му и до днес остава един от най-обичаните в историята на киното.
Точно защото това не е причината, поради която е избран за ролята. Очевидно за разлика от почти всички в „Пръстените на силата“.
Четвъртият проблем е чисто… визуален.
Да, точно така, правилно прочетохте – визуален. В продукция с милиарден бюджет.
Макар технически да си личи всеки долар изхарчен за специални ефекти, всичко изглежда генерично, изкуствено и пластмасово – като се почне от създанията, та чак до броните. Лошата тенденция с прекомерно използване на CGI започна още в „Хобит“, но тук вече е на съвсем друго и по лошо ниво. Не е останала и частица от ръчно изработените след хиляди часове труд практически ефекти от „Властелинът на пръстените“, които и до ден днешен издържат теста на времето.
Всичко това не е неочаквано. Още когато „Гардиън“ и други леви медии започнаха да хвалят сериала – често поради причини, нямащи абсолютно нищо общо с филмовите му качества, беше повече от ясно какво ни очаква.
А именно – кухо, инфантилно, пластмасово упражнение по фенфикшън – и то особено бездарен – по света на Толкин. Но нищо не можеше да ни подготви за трагедия в подобни пропорции. От дебилните диалози, през сценарната полюция, дървената актьорска игра, та чак до цялостния опит да се направи адаптация на Средната земя в супергеройски дрехи.
Всъщност действително това е Толкин за новото поколение. Новото поколение от инфантилни 30 годишни безделници, израснали с малоумни „уанлайнъри“ и марвелски безсмислици.
снимка: Thegamer.com