През последните дни един постинг броди из Фейсбука. Появява се тук-таме, мярвам го за малко и изчезва в дълбините на нюзфийда. Пак изплува и отново е изместен от много по-значимите въпроси като кой ще е водачът на Политическа партия Възраждане на Отечеството в Лесичери например. Този път става дума за публикация в македонския сайт a1on.mk (ах, тези македонски медии) със заглавие “Прилепчанка продава куќа на бугарски писател за минимум 100 000 евра. Желба и е да ја купи Бугарија”. Иде реч за къщата на писателя Димитър Талев, пусната за продажба от неговите наследници. В материала, публикуван буквално преди дни, Снежана Аческа – сегашният собственик на имота, изявява желание къщата да стане собственост на българската държава и да се превърне в културен дом. Във видео репортаж тя пита директно “Къде е България?” и “Защо България спи?”, както и колко са за страната ни 100 000 евро. Ето това е въпросният казус. Призракът на българското културно-историческо наследство броди и чука на фейсбукарските ни стени, но ние не му обръщаме внимание. Не е актуален, не мирише на газ и кой е тоя Талев в края на краищата.
Въпросът с поддръжката на недвижимото наследството на българските творци, интелектуалци, революционери и видни общественици обаче не бива да е неглижиран. Проблемът е сериозен, но по-тъжното е, че е от десетилетия. Ето някои заглавия от нашите медии: “Руши се къщата, в която е живял и творил Йордан Йовков във Варна”, “Къщата на Ран Босилек се руши”, “Къщата на Антон Дончев във Велико Търново се руши”, “Къщата музей на Васил Левски в Батулци се руши”, “Къщата на Райна Княгиня в София се руши, настанените там не знаят коя е великата българка”. Скучни и схематични заглавия, нали? Нищо оригинално. Във всички има един и същ израз – руши се. Ние не сме държава с територията на Канада или Германия, ради бога, едва ли има няколкостотин обекта, за които министерства, общини и изобщо администрацията се налага да полага грижи. Но и една шепа да са, резултатите са повече от видими. Къщите на нашите творци тънат в забрава, те са порутени и запустели, какъвто всъщност е и споменът за техните обитатели. Причините за плачевното състоянието са много и разнообразни – например поведението на наследниците, които горди със славните си прадеди, не правят и на йота усилие да съхранят родовите си къщи, архиви, вещи. Тук е времето да направим интересен паралел с Румъния, като разкажем една история.
Ако влизате след залез слънце в Синая, със сигурност ще усетите съвсем осезателно атмосферата, която Брам Стокър е обезсмъртил в романа за трансилванския граф Дракула. В малкото градче, което можем да сравним с Банско, се намира една вила. Семеен хотел, който е построен като къща от прадядото на сегашния собственик. Този прадядо е бил истински ерудит – знаел е няколко езика, учил е в Германия медицина, химия, инженерни науки, става представител на Солинген за Румъния и един от най-заможните индустриалци. Режимът на Чаушеску национализира всичките му имоти и наследниците дълги години се опитват да върнат собствеността си. Първото нещо, което правят те, след като отново влизат във владение, е да съберат в специална витрина на най-видно място вещите на своя прадядо, същински музей. Понеже вилата е прекалено голяма за живите внуци, те я превръщат в хотел. И така успешно запазват паметта на господин Петреску, който явно е почитан все още от румънците, потокът от посетители продължава да е голям. Домът е ремонтиран, запазвайки първоначалния си облик.
Това, разбира се, е частен случай, но е показателен за много неща. Неща, които по една или друга причина не могат да се случат. Или поне не скоро.
Време е да зададем още един въпрос, обаче. И той е: Кой отговаря за домовете на нашите творци, когато не са в ръцете на техните наследници? Общините, Националният литературен музей или Министерството на културата. Музеят има експозиции в къщите на Вазов, Вапцаров, Димов, Емилиян Станев, Яворов, всички в София… Ами останалите, в прованса? За тях би трябвало грижа да имат съответните общини.
Вторият пример, който ще дадем, е донякъде парадоксален. Защото става дума за къщата на автора на “Бяла спретната къщурка, с две липи отпред”. Ран Босилек живее последните години от живота си в София на ул.”Иван Асен II” 10 и допреди няколко години на този адрес спокойно можеха да се снимат постапокалиптични треторазрядни холивудски продукции. Разронени стълби, порутена фасада, счупени стъкла и графити. За щастие, вече можете безпроблемно да се разходите покрай розовата (?!) фасада и да прочетете, че това е домът на Ран Босилек от 1928 до 1958 година. Същата бе и съдбата на къщата на Смирненски, която допреди седмици приличаше повече на коптор. И това е в столицата, какво да кажем за по-бедните общини, чийто бюджет не стига за доста по-належащи разходи. Те очевидно избират много по-удачни решения, находчиво изнамирайки клошари-пиромани, родственици на онези руски солдати, чиито цигари станаха причина за поредицата взривове преди две седмици. Оригиналното решение на община Пловдив да се отърве от вече безкрайно неудобните тютюневи складове е тема на отделна публикация в “Ах, тези медии” и ние няма да оставим темата да изтлее с миризмата на сух качак. Преди три дни министър Миленков потегли спешно за Пловдив след сигнал за събаряне на поредния тютюнев склад, който преди това “удобно” стана обект на пожар. И тъй като това е вече вторият склад с подобна съдба, очевидно става дума за целенасочена акция по ликвидирането на този паметник на културата.
“Неть склад, неть проблем”, ще възкликнем ние, пренасяйки финално темата не къде да е, а на самия връх Бузлуджа. Където в средата на миналия месец се проведе “Open Бузлуджа Fest” – тридневен купон с диджеи, групи, хепънинги. Забелязан сред младите хора, екс министърът на културата Наско Атанасов, също младеж, се похвалил, че комай последният му акт като администратор е бил да одобри държавното финансиране на “Проект Бузлуджа”. Похвално начинание, продължено от наследника му Миленков и неговия експертен съвет, който дава статут на “летящата чиния“ на недвижима културна собственост. Сиреч оттук нататък държавата ще поеме ъпгрейда на една от най-значимите соц. абстракции. И понеже много въпроси се появиха в този текст, да вземем да приключим без да питаме много ли са 100 000 евро за къщата на Талев за държавата и Министерството на културата в частност. Тъй де, Прилеп далеч не е Бузлуджа и мъждукането на “Железният светилник” никак не може да се сравнява с Вечния огън. А нашите съвременни писатели, художници и музиканти ще помолим да живеят в удобни за превръщане в музеи къщи или поне апартаменти.
снимка:FamilyTravelSpirit