“Държат ли се Кирил Петков и Лена Бориславова за ръце?”, „Борисов в нова афера”, „Мата Хари” или кога Борисов казва истината?”, „Защо, по дяволите, Лена носи парапет в за*ника си?”, „Кирил Петков: Слави Трифонов е човек от прехода и троянски кон на мафията”, „Защо Слави Трифонов изгърмя патрона?”, „Трудно е да си лидер на овце“, „На четири магарета плявата не могат да разделят”, „Падението на ПКП: Цвета Караянчева не се срамува, че Бойко я нарече „проста кърджалийска п**ка” – подобни безумни, вулгарни и пошли заглавия можем да събираме цял месец. Буквално, защото са стотици, даже хиляди. И не, повечето не са от т.нар. жълта преса. Съвсем съзнателно цитираните заглавия са микс между жълта преса и уж уважавани медии, сами определящи се като стожер на истината, обективността и толерантността. Ще ви е трудно обаче да различите кое на коя медия е.
Всъщност посочените заглавия явно олицетворяват интересите и търсенията ни – колкото по-пикантно и просташко, толкова по-интригуващо и радващо се на голяма популярност. И четено. Разликата е само в целта – тя е различна, в зависимост от политическите уклони на медията и журналистите, списвали тези статии. Както вече писахме тук – „най-генералният въпрос за медиите е „те обслужват ли публиката, задоволяват ли вкусовете и очакванията ѝ, или я моделират чрез селекция на информацията” . Вероятно за читателя би било най-приемливо да отговори, че това му се предлага, затова с това се задоволява. Журналистите веднага биха репликирали – ами това четете, драги, не се интересувате от по-екзестенциални въпроси.
Можем до безкрай да развием това питане – яйцето или кокошката е първо, но рязко ще сменим посоката. Преди няколко дни се навършиха 79 години от смъртта на Н.В.Цар Борис III – една от най-светлите личности в новата българска история, последният монарх, управлявал България. Тази рязка (на пръв поглед) смяна на темата, вероятно би объркала и дори възмутила читателя. Нерде цар Борис III, нерде Лена и Мата Хари.
Но нека съвсем накратно припомним кой е бил цар Борис III. Още с раждането си е обявен за княз Търновски – връзката със старопрестолния град символизира приемствеността на новата династия със старите български царства. На 18 години става капитан и началник на рота. През 1912 г. избухва Балканската война, а престолонаследникът е офицер за свръзка при началник-щаба на армията. Първата световна война Борис отново е на фронта, като прекъсва обучението си във Военната академия и е назначен за офицер при главнокомандващия на армията. Поради доказани качества, през 1916 г. е произведен в чин майор.
В резултат на дипломацията му на международната сцена през 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, съгласно която на страната ни е върната Южна Добруджа, а Борис е наречен Обединител. През 1941г. България получава правото да администрира огромни територии от Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия – земи, населени предимно с етнически българи. С това Борис III затвърждава прозвището си Обединител.
През 1941г. Борис е на корицата на американското списание „Тайм“ – първият и единствен случай, в който български държавник се появява на корицата на реномираното издание и е определен за „световна личност”. Приносът му пък за спасяването на българските евреи му носи посмъртно наградата „морален държавник“.
Впечатляваща биография, нали? Да не тръгваме да вадим биографични данни на сегашните ни управляващи, но бъдете сигурни, че надали и един ще може да се похвали с една десета от това, което е направил за България цар Борис III, или да се доближи до това, което го е формирало като личност. Разбира се, тук (донякъде с право) някой ще възрази – такива са били времената – време военно, време разделно, ако щете. Друг ще каже – той е царска династия, не просто някой случаен. Склонна съм да се съглася – трудно се раждат лидери в днешните сравнително лесни години. Всичко ни е поднесено на тепсия, с малко усилия почти всеки може да води сносен живот. Никой не заплашва целостта на страната ни (дори македонците, които са пътят, и истината, и животът, и от които тръгва всичко, се смилиха над нас, заявявайки, че нямат териториални претенции), военни действия не се водят (е, изключвам какво се случва по пътищата ни, но това е безсмислена и буквално убийствена битка между нас), не ни е сполетял някакъв катаклизъм.
Като малка утеха може да ни послужи обстоятелството, че разравяйки се по-обстойно из биографиите на чуждите лидери, въобще не са рядкост скандалите, ниският морал, злоупотребата с финансови средства. Не е наш патент скандалът, дет се вика. Проблемът е обаче друг – у нас сякаш липсват и политици, които (барабар с всичките им човешки слабости и кусури) откровено да сложат на първо място страната си. Патетично може да ви звучи, но е достатъчно да чуете някоя реч на политик от Запада (не само, но нали все натам ни е обърнат погледа), за да ви направи впечатление, че често те завършват с някаква подобна фраза: „Да живее САЩ”, „Гордейте се, … (франзуци, британци и т.н.)”, „В името на великата ни страна”. И в това няма нищо лошо всъщност. Не е срамно да декларираш публично принадлежността си, гордостта си и обичта си към родината. Сред нашите управници това е голяма рядкост. Пиша „голяма”, но всъщност в момента не мога да се сетя и за един властник, който има такова отношение към България. За повечето страната ни е фирма, която те управляват, и от която виждат добри възможности да извлекат дивиденти. И толкоз.
За паралел можем да споменем какво например казва през 1943 г. в обръщение към народа Борис: „Докато съм цар, българска майка няма да върже черна забрадка заради загинал във война син или съпруг“. Или пък: „Македония, тази многострадална земя, която винаги високо е носела българския факел, нека намери в бъдещето щастливо и благоденстващо развитие на общото Отечество онова място, което нейното родолюбиво и трудолюбиво население напълно заслужава! Дано пребъде во веки веков щастлива и благоденстваща Македония в обединена и уголемена България!”, или „Политиката на единение, законност и отзивчивост към нуждите и болките на народа, продължава да бъде една от основните задачи на управлението”, „Да живее България, да живее българският народ”… и редица други.
Никой наш политик не се идентифицира с народа си. Дори на думи. Лигаво им е, неприсъщо, странно им е даже да кажат „Обичам България” или „Да живее България” в своя реч. Толкова им е безразлична даже, че дори не успяват да излъжат – е, тук-там се намира по някой по-речовит и хитър, който вмъква и по една добра дума за територията, която (иска да) управлява. А ако случайно някой се осмели да го направи, реакциите са безумни – „патрЕот”, „смешник”, „аман от шовинисти” и прочее бисери, бълвани най-често от устата на някой човечец, отдавна установил се в странство, където до неговия дом, на къщата на съседите му се вее националният флаг на страната.
А да сте чули някой да е организирал или подкрепил дарителска кампания – официално имам предвид, не някой да е дарил лев, два, десет по лична инициатива или защото познава страдащия? Да е застанал с името си зад благотворителна акция? Или с името на партията си? Не, не е нещо странно, не бързайте да скачате. Явно на политиците ни, събрани от кол и въже, не им е присъщо това, но пък по света е. И на царя ни му е било. „При природни бедствия, нещастия и прочие, първи на мястото се озововаше Царят и правеше всичко необходимо да помогне на пострадалите. Примери в това отношение са земетресенията в Чирпанско и Пловдивско, наводненията във Видинско и прочие.”[1]
А замисляли ли сте се някога защо Н.В. Симеон бе посрещнат така радушно и с надежда, когато се върна в България с намерението да управлява (какво се случи, е друга тема)? Най-вече заради делата и личността на баща му. Защото още имаше и живи, които помнеха кой е бил цар Борис III и какво е правил за страната си.
Но как да е друго, когато преди близо 80 години, на 1.02.1945г. е затрита почти цялата ни интелигенция, целият ни духовен и научен елит. Цветът на нацията. Не, и тук няма патос, само сухи факти. Т. нар. „Народен съд“ издава общо 2730 смъртни и 1305 доживотни присъди.
Да, как да е друго, когато дори след толкова години, в България все още се говори, и то на официално ниво, за антифашизъм и антифашистка борба, дори и за фашизъм. Чували сме го устата на президента ни, от устата на бившия ни министър-председател, от устите на лидерите на тази или онази партия. А лидерите ни на т.нар. ни десница, те пък са деца и внуци на същите тези палачи на елита ни. Как тогава, откъде да се пръкне нов елит?
И защото започнах, споменавайки медии (ах, тези медии), нека завърша с цитат (само с един, макар пред мен да стои цяла книга с цитати от световната преса, един от друг по-възхваляващи цар Борис III) от чуждестранна медия. Думи, които няма как дори да си представим, че можем да отправим към някой български управник, даже към един-единствен политик. Да не говорим да го напише чуждестранна медия.
„Има един българин, който напълно заслужава възхищението на Европа, загдето води държавния кораб през време на най-големите бури и запази мира вътре в страна. Аз говоря за цар Борис, чийто голям такт, широко познаване на международните въпроси, далновидност и чар правят от личността на този монарх една от най-привлекателните в Европа. Цар Борис винаги се отъждествява със своя народ”[2].
[1] Цитатът е от спомените на о.з. полковник Първан Драганов, един от най-близките сътрудници на цар Борис III
[2] „в-к Нир Ист , Англия, 1929г. – цитатът е взет от книгата „Световният печат за Н.В. Цар Борис III”
снимка: kingsimeon.bg
