Този текст трябваше да е друг текст. Пак за бежанците, но поставяйки въпроса къде всъщност са стотиците хиляди украинци, избягали от войната от началото на март досега. Ще питаме отново, въпреки че медиите (ах, тези медии) не повдигат темата толкова напористо, колкото титаничните питания на Стефан Янев: “Защо тръбата е цяла? Защо газът тече?”, например. И друго ще питаме, но нека дадем кратко пояснение на заглавието. Според вездесъщата Уикипедия, ронин е японски самурай, който е загубил покровителството на господаря си или е допуснал той да бъде убит. Едва ли има някой, който да не е гледал страхотния едноименен филм с Жан Рено и Робърт де Ниро, въпреки че като нищо може да сте пропуснали “47 ронини” – не толкова страхотния холивудски прочит на легендата за 47-те самураи, които след смъртта на своя повелител Асано Такамуни през 1702 година отмъщават за него.
Толкова с историческите препратки, нека поговорим за една медийна мистерия. И тя е странното изчезване от публичното дигитално и аналогово пространство на близо 100 000 души. Точно така, сто хиляди. Това са известните доскоро украински бежанци. Къде са тези хора? За колко от тях държавата има информация? Колко са регистрирани за временна закрила? Все интересни въпроси, колкото и да са встрани от погледа на Българина (оня, с голямото Б, дето все се кани да иде на леденото хоро, ама догодина), вперил поглед в колизиите на Лена Бориславова или аналогичните терзания на финландската премиерка Сана Марин. Има ли обяснение за това, читателю драгий? Има, разбира се, и то е много естествено.
Човечеството има дарбата да забравя и това е чудесно. Болката от преживените нещастия, скърбите и трагедиите се лекуват с времето, наранената човешка душа малко по малко се възстановява, нови светли спомени избуяват и изцеряват раните от миналото.
Човечеството има дарбата да забравя и това е ужасно. Защото състраданието, симпатията и подадената ръка не бива да имат срок на годност. Ако бъдат заменени с други, по-незначителни, но сегашни ангажименти, те ще загубят своята лечебна сила, а ние хората няма да сме човеци в онзи светъл смисъл на дума.
Та ние малко по малко, яваш – яваш, забравяме за жертвите на войната и не чувстваме вина за това. По едно време във Фейсбук циркулираше едно съвсем оригинално умотворение, дело на неизвестен юзър: “Поради мижав интерес към войната, връщат Ковида”. Колко вярно и колко добра дисекция на нрава на нашенеца!
Според официални данни от сайта www.consilium.europa.eu, през първите шест месеца от конфликта близо 3,3 млн. бежанци от Украйна са регистрирани за временна закрила. По същото време Агенцията на ООН за бежанците съобщава за 7 023 559 преминавания на границата от началото на руската инвазия. Огромна цифра! Разбира се, в “нашата мила, родна страна” числата са далеч по-различни, както спомена в интервю в сутрешното студио на БНТ председателят на Агенцията за бежанците Марияна Тошева. Поканена случайно или не в Деня на украинската независимост, тя показа данни, според които броят на украинските граждани, влезли в България, е 532 470, като потърсилите временна закрила са 123 170. Към настоящия момент броят им е намалял дo 85 483. Държавата е поела грижи за 21 000 бежанци, настанявайки ги във ведомствени бази, хотели и бунгала. Ташева сподели, че втората фаза на подслоняването приключва в края на септември, но от следващата седмица започва поетапното “решаване на казуса”, каквото и да означава това.
Какво се крие зад тези статистики? На първо четене се набива огромната разлика – близо 60 000 души са предпочели да не разчитат на държавата за щедрите 5 лева и 7 стотинки храноден. Имаме обаче повод за гордост, ведро съобщи г-жа Тошева. Близо 6000 души, или една десета, са започнали работа. Ами да, похвално е това. Даже е замечательно. Какво обаче се случва с останалите, къде са те? Имат ли жилище и как покриват своите разходи? Една от мерките на харвардския квартет (тогава, когато още не беше задействан учиндолският преврат, превръщайки го в трио) гарантира осигуровките на бежанците в първите 90 дни от присъствието им, после им цитираме Остап Сюлейман Берта Мария Бендер Бей и ги оставяме на съдбата им. А това ни вълнува, най-малкото защото по Програмата за бежанците на ЕС, страната ни е получила 170 милиона лева.
Една такава бежанска ситуация е тест както за прокудените, така и за техните нови домакини. Тя е изпитание за обществото ни и ние засега не се справяме по-най-добрия начин. Дали през годините гостоприемството не се е свило от големината на селския двор до 50-те квадрата на панелките? Дали изобщо с чисто сърце можем да посрещнем страдащи и съвсем безкористно да им подадем ръка. Ами не можем. Защото една от първите тези, изказани в свещените социалки, беше за една друга аналогия, за едни други бежанци. Вкратце тя звучи така: “Защо да ги настаняваме украинците по хотелите, сирийските бежанци не спаха ли в някакви лагери и по палатките.” Изказана от хора, които лично не са настанили нито украински, нито сирийски или нубийски бежанци, тази мантра е много показателна за линията на мислене в последните години. И определя отношението ни към другите, имащи претенции да делят богоизбраната земя на най-чутовния народ под слънцето.
Къде са украинските бежанци? Има няколко теории за тяхното изчезване от медийната българска среда:
# Конспиративна: Украинските бежанци никога не са били толкова много, всичко е стъкмистика на предишното правителство.
В интерес на истината (а ако не в неин интерес, за какво пишем иначе), цифрите с броя на бежанците могат да бъдат използвани като пропаганден инструмент с немалко въздействие. Ако кажем примерно, че над 120 000 украинци са “приютени” (ама въздействаща дума, а!) в България, излиза, че страната ни е предпочитано място и разполага с нужните условия да поеме издръжката на семействата от Украйна. В същото време липсва статистика, да кажем на месечна база, за напусналите страната ни. Така че кой може да каже със сигурност дали реално тук не пребивават 50-тина хиляди бежанци? Максимум.
# Демографска: Бежанците си живеят тук и не им се връща.
Със сигурност може да се изпълним с гордост, ако някой предпочете Мало Бучино пред Буча. Но ако този някой започне да прави постъпки да стане български гражданин, да има дом или ново семейство, да търси работа, нещата вече лееееко стават по-различни и гордостта отстъпва на по-други чувства. В градове като Русе и особено Варна, подобни тенденции са вече ежедневие. Там обявите за работа за украински граждани се считат за откровена дискриминация към гордите български безработни. Преди броени дни министърът на туризма Илин Димитров, в чийто ресор са плащанията на прословутите 40 лв. на ден, каза в интервю за 24 часа буквално следното:” Ще се отнесем с грижа, но не е добре бежанците да са в по-добри условия от българите”. Прав ли е? Прав е.
# Патриотично-русофилска: Украинците нямат място в България, те застрашават българския народ.
Може би подобни съждения са малко крайни, но сме свидетели, че имат живот в публичното пространство. Цитира се една данна (умишлено е в женски род, господа), според която Украйна е на първо място по брой на заболелите от СПИН в Европа. И като следствие се посочва, че в Бургас заболелите от ХИВ са се удвоили през предните няколко месеца. Което, разбира се, е алабализъм: Според университетската болница в Бургас и РЗИ-Бургас от началото на 2022 г. няма съобщени и регистрирани случаи на СПИН, изследвани в УМБАЛ Бургас.
Можете да се досетите как според патриотарите се е разпространил вирусът – от бежанките, които нямат търпение да минат Дунав мост и да се нахвърлят върху девствената природа на безстрашния, но лесно раним Българин (оня с голямото Б, нали помните). Все още русофилските партии не са включили бежанците в предизборната си реторика, но това е въпрос на време.
# Евро-атлантическа: Бежанците се интегрират успешно и намират нов дом в България
В тази теория има свеж утопичен момент, предполагащ, че България е Швейцария на Балканите. Или поне Белгия. Че тук условията за реализация са прекрасни и всеки има възможност, независимо от статута си, да получи своя шанс за нормален и спокоен живот. Разбира се, в България това е напълно възможно, ако ги няма българите. Или поне онези от горните три сценария. Малко намирисва на жълти павета тая теория, ама нейсе.
Ако си мислите, че животът в изгнание е обвеян в романтика, можете да попитате самите украинци как се отнасят към тях лекари, полицаи, адвокати и дори свещеници. Как им отказват лечение, понеже нямали личен лекари и осигуровки, как нямат достъп до квалифицирана помощ. Нищо де, нека свикват с българската реалност.
Точно преди 100 години тогавашният министър-председател Александър Стамболийски решава да увенчае подкрепата на България за арменските бежанци, давайки им статут на български граждани. През 1923 година техният брой е 300 000. Интересна аналогия, не мислите ли? Тука съвсем не искаме украинците да получат гражданство, сакън. Туй да не са македонци?!
През 1900 година излиза стихотворението на Яворов “Арменци”. Кой през 2022г. е готов да напише “Украинци”?!
