Историята ни не спира да доказва, че без значение от непрестанно менящите се времена и тенденции, има неща, които преодоляват изпитанията на времето, и се превръщат в безсмъртни монументи на човешката култура. От хилядолетни скулптури и стенописи, плод на безспорно гениални умове и изключителен талант, до Леонардовата „Мона Лиза” и „Звездна нощ” на Ван Гог – всяка една епоха оставя своя културен завет на бъдещето с напомнянето, че колкото и да са важни за крепенето на всемира числата, уравненията и формулите, всъщност изкуството е онова гениално достижение на човечеството, което прави живота пълноценен, смислен и необикновено красив.
Тревожните обществени тенденции, избуяващи с особена сила през последните десетилетия, ни карат да си зададем обаче един неприятен въпрос: какво ще оставим ние след себе си; ние – децата на плейстейшъните, електронните цигари и „Алекса”? Как археолозите на бъдещето ще опишат нашата цивилизация и какво ще има в музеите, съхраняващи завинаги останките от това, което сме открили, построили и сторили?
И един ден, когато изровят „Макдоналдс” (с непокътнатите вътре „Биг Мак”-ове….), цял земен пласт от опаковки, торбички, кутии, кенчета и бутилки, както и някоя-друга „Нокиа”, ще има ли въобще следи, че тази някогашна цивилизация, освен да се тъпче и да тъне в боклуци, може би все пак е притежавала и нещо повече – например култура?
Преди няколко седмици едно „произведение на изкуството”, дело на австралиеца Матю Грифин, освен, че донесе смут (но и възхищение) сред претендиращите за елитарен вкус и аристократично възпитание люде, постави и един важен за времето, в което живеем, въпрос: какво, за бога, стана с изкуството? Въпросното произведение, оценено впрочем на около 6 хиляди евро (!), представлява резен кисела краставичка от сандвич „Макдоналдс”, залепена за тавана на новозеландска галерия. Да, прочетохте съвсем правилно. Някои виждат в „творбата” на Грифин просто глупост и безсмислие, но според други „Киселата краставичка” цели да провери какво всъщност се разбира под думата „изкуство” в XXI век. Купувачът, който евентуално реши да се сдобие с произведението на Грифин, няма обаче да получи струващата хиляди долара краставичка, а само инструкции как да пресъздаде произведението у дома си.
Но абсурдът на съвременното изкуство не свършва с една залепена с кетчуп и горчица краставичка на тавана. Няколко години по-рано арт-средите отново забълбукаха и този път повод за вълнението беше Маурицио Кателан и неговия банан (не, това не е евфемизъм). На изложението Art Basel през 2019 г. италианецът представи „инсталация”, състояща се от узрял банан, залепен с тиксо за стена. Но дори това не е толкова нелепо и шокиращо, колкото факта, че въпросното произведение, озаглавено „Комедиантът”, бе продадено за крупната сума от 120 000 долара!
Тревожната трансформация на изкуството далеч обаче не е само съвременно явление. Още през миналия век дефиницията за изкуство започва да се размива и да изгубва своите очертания. Например през 1999 г. в Tate Gallery е представено произведението „Моето легло” на артистката Трейси Емин, което всъщност представлява една добре позната на всяка домакиня гледка, особено ако в къщата пребивава тийнейджърски елемент – неоправено легло с намачкани чаршафи и цяла купчина боклуци до него – шише, разни опаковки, чехли, бельо и дори презервативи. Внимание, следва поредният абсурд: творбата е продадена през 2014 г. на цена от близо 4 милиона долара!
И да повторим пак въпроса, с който започнахме в началото: какво, за бога, се случи с изкуството? Как така ние, претендиращи, че се намираме на върха на еволюционната стълбица, извървяхме пътя от Венера Милоска и „Тайната вечеря” до залепени по стените и таваните краставици и банани, струващи милиони долари? И това ли е наследството, което ще оставим след себе си?
Райън Мур от галерията в Оуклънд, по повод на „Киселата краставичка”, дава впрочем интересен материал за размисъл: „По принцип творците не са тези, които решават дали нещо е изкуство, или не, те са онези, които създават. Дали нещо е ценно и значимо като произведение на изкуството решаваме ние колективно, като общество, като избираме дали да говорим за него, или не”.
Интересно, значи обществото задава дефиницията за изкуство; то определя коя краставичка от някой буркан в „Кауфланд” например е невзрачна и обикновена и коя струва 6 хиляди евро и е върхът на съвременния артистизъм. Означава ли това, че за краха на изкуството (а че такъв постепенно настъпва, е безспорно), а и на културата респективно, сме виновни само и единствено ние, задето се оставихме да ни убедят, че изобразителното изкуство и глупостта непременно вървят ръка за ръка; че музиката е комерсиална стока, тип еднодневка, а литературата и четенето са досадни отживелици, от които съвременният човек отдавна вече не се нуждае?
Но как позволихме да стигнем до тук и… кой ни помогна за това?
Ако започнем да търсим отговор на този въпрос и погледнем през призмата на родното, ще установим, че повечето съвременни българи например нямат време да обикалят по музеите и галериите. Или поне така твърдят. Тяхното силно нежелание да посещават въпросните места се заражда още в ученическите години, когато мъкненето по разни културни мероприятия е всичко друго, но не и доброволно и приятно. Още там се изгражда стереотипът, че музеите и галериите са едни непременно отегчителни сгради, събрали под един покрив скучните вехтории на друга някаква епоха, твърде далечна със своите златни колесници, мраморни бюстове и импресионистични пейзажи от съзнанията на модерните децата, жадни за визуални ефекти, бързи скорости и виртуална стрелба. Тогава значи чувството за естетика се формира от малкия (вече всъщност доста голям) екран вкъщи, както и от социалните платформи – основните елементи, които диктуват съвременните обществени тенденции и изграждат у нас представата за това кое е красиво и кое не. И следователно, ако сме допуснали да изградим едно общество, заменило например някогашните женски образи, с техните овални контури, перлени кожи и свенливи погледи, с напомпаните устни, бешектомията и ламинираните вежди, все съставни компоненти от имиджа на съвременните жени, значи ли това, че представата за красотата просто се е променила с течение на времето или че вече нямаме никакво понятие какво е наистина хубаво?
Разбира се, съвсем естествено е тази представа наистина да се променя постепенно, да се нагажда според мирогледите и предпочитанията на хората, както и на епохите, в които те живеят, но не е ли твърде обезпокоителен преходът от Джокондата до Николета Лозанова и от Нефертити до Нора Недкова? Някои тук ще възразят и ще кажат, че това е все пак физическа красота, нямаща общо с изобразителното изкуство, но ако ние живеем с представата, че гореизброените дами са връх в естетиката и хубостта, не значи ли че същите тези свои изкривени представи ще прехвърлим и във всеки един аспект от живота си, следователно и в изкуството?
Значима роля за изкривяването на нашите представи за красотата имат, разбира се, и медиите. Повече от ясно е, че заглавие като „Кисела краставичка бе оценена на 6 хиляди евро!” би сътворило значително по-голям фурор, отколкото „В Париж бе открита изложба с произведения на Моне”. И в този факт има нещо безкрайно тъжно и тревожно, защото той е показателен за това какви са приоритетите на съвременния човек и на кое място в живота си той поставя изкуството. Наред с това, става ясно, че често нямаме интерес към нещо, ако в него не присъства сензация, шок, провокация или откровена клюка (особено пък ако тези думи са изписани с главни букви). Родните медии, съвсем по инфлуенсърски, ламтят за брой последователи, читатели и кликвания на страниците и сайтовете си дори ако се наложи да заобиколят принципите на стойностната и качествена журналистика и да се впуснат в жълтите води на клюките и откровената пропаганда. Същевременно обаче ролята им за разрушаването на представата за естетика е много по-значима, отколкото можем да предположим. Голяма част от интересите, мнението и дори светогледа на съвременния човек се формира благодарение на информационния поток, през който той, без значение иска или не, преминава всеки божи ден. И дали ще има разлика между човек, четящ ежедневно интересни, интелигентно написани и обогатяващи материали за, да речем, гениалните изобретения на Да Винчи, романите на Просвещението и късното творчество на Пикасо, и такъв, чието съзнание е погълнато от заглавия-примамки и нескопосани писаници, убеждаващи го, че новото изкуство е изкуството на киселите краставички от „Макдоналдс”; на бананите, залепени с тиксо за стената, и на светото разпятиe в контейнер с урина (а, да, и такова „произведение” съществува), е всъщност нищо друго, освен един риторичен въпрос.
Но защо е толкова препоръчително масово у обикновените хората да не се формира истинско чувство за естетика и афинитет към изкуството? Как е възможно в него да има нещо опасно?
Добре известно е, че светът на изкуството, било то изобразително, словесно или музикално, има специфично въздействие върху мисловното, емоционалното и духовното развитие на човек. Чрез досега си с него ние развиваме своята интелигентност, въображение, памет, а и далеч не само. Изкуството не се подчинява на земните закони; то не се съобразява, или поне не би трябвало, с правила, заповеди и ограничения; то принадлежи на съвсем друг свят, достъп до който имат малцина. Следователно изкуството означава свобода. И изкуството УЧИ на свобода. А заговаряйки за това толкова гъвкаво понятие – свободата, във време като нашето – е, това е един доста дълъг и не съвсем приятен разговор, обобщението от който би било, че свободният човек просто не може да вирее в отровната почва на XXI век, пропита от идеологии, пропаганда и цензура. Той трябва да е вечно угрижен, свит и дребен – само така може (и трябва) да оцелее.
Допирът до изключително финия свят на картините, музиката и словото изгражда мислещи личности; чувствителни характери; съпричастни и свободни хора, способни кардинално да трансформират света и да го отведат по пътя на духовния прогрес.
Липсата на усет към изкуството и културата, както и на уважение към тях, от друга страна, означава да се превърнем в поредния счупен елемент, изграждащ гниещото скеле на объркания съвременен свят, както и напълно да се слеем с него. Това е един свят на преобръщане, на трансформация и непрестанно движение. Свят, в който полюсите на красивото и грозното се завъртат, за да станат част от едно изкривено време, което всячески се стреми да е наопаки, и в което границите между диаметралните противоположности постепенно се размиват, изгубват се, за да се преплетат накрая в един безформен хаос. Време, в коeто грозното става красиво, злото става добро и ненормалното се превръща в нормално.
След като изговорихме всички тези неща, започна ли да става по-ясно защо един полуизгнил банан струва 120 000 долара; защо медиите всячески са готови да ви запознаят с живота на Мелиса, която май пак стана Тихомир, отколкото с гениалните умове на миналото, положили основите на човешката култура и духовната ни еволюция; защо е по-важно да произвеждаме адвокати, икономисти и програмисти, вместо писатели, художници и музиканти и т.н.?
Защото винаги е било по-угодно светът да принадлежи на онези, способни да издигнат на пиедестал една кисела краставичка, вместо на малцината други, всячески борещи се с опростачването, абсурда и грозотата – все характеристики, с които навярно бъдещите поколения ще опишат нашето съществуване освен ако не престанем веднъж завинаги да превръщаме глупостта в сензация, а идиотите – в звезди.
Изображение: Mr OneTeas
