Нека да наречем това явление с руската дума за негодник, защото е по-изразителна. Както и думата “слюнтяй” е по-точна от българската дума “лигльо” (сещам се за един културтрегер и сегашен министър, нарамил ковчег, но не за това е думата днес).
Защо негодяй и защо философстващ?
В епохата на Просвещението и след нея, с нарастването на грамотността и след изобретението на Гутенберг — книгопечатането, възниква чутовната възможност за сериозно множество от хора да строшат катинарите на тясната манастирска библиотека с каноничните описания на светците и библейските преписи, да застанат между хората на площада и да създадат за тях и за по-любознателните висши класи литература, развлекателни повествувания, сонети, пътеписи и трактати по математика или езотерични дисциплини. Публикуват се научни съчинения, анатомични описания, астрономически наблюдения, както и дълбоки философски трудове. Те изглежда са имали особено умствено надмощие над всички останали дисциплини, защото философията още от античността се е смятала за “висшия пилотаж” на умствените занимания за най-умните и просветени хора в обществото, за най-издигнатите водачи на мисълта, опитващи се да разрешат невъзможните за разрешение задачи пред човечеството:
Откъде идем и къде отиваме? Кой е създал света и нас? Какво следва след смъртта и има ли безсмъртие? Основателни въпроси, които без съмнение са преследвали още първия човек, който е осъзнал, че е смъртен и е погледнал нагоре към звездите, за да търси утеха или обяснение.
Дали човекът днес се е придвижил успешно към решаването на поне една от тези загадки с или без помощта на философията, остава да гадаем, но едно нещо сякаш остава несъмнено: онези, които в модерните времена след Просвещението се заловиха да просвещават човечеството в загадките на битието или казано по-просто, философите заеха централната роля в амфитеатъра на обяснителната драматургия, от която се нуждаеше все по-грамотното население на планетата. Бедата не беше в това, че неимоверно се разви науката за всеобща полза, че научният метод и експерименталните изследвания доведоха до неимоверен прогрес във всяка област на живота и че хората станаха много по-просветени и започнаха успешно да си обясняват явленията в света без суеверие и свръхестествени намеси. Бедата беше там, че философията, под мантията на свръхнаучна дисциплина, плени сфери на интелектуална дейност, които спадат към теоретичните занимания, неподлежащи на проверката на опита или на експеримента. Такива са т.нар. “soft sciences”. Нетвърди науки, хуманитарни дисциплини и прочее.
Наричат ги така, защото въпреки необходимостта от задълбочено, понякога чудовищно по обема си събиране на факти, данни, исторически документи, религиозни и философски трудове, анкети, умозрителни есета и прозрения, в крайна сметка в изводите си те не достигаха до нищо, което покриваше критерия за проверимост или достоверност.
Естествено, всеки ще възрази, че философията е наука и то много сериозна, та нали тя е наука основана на “Любов към мъдростта”? Даже тя е „Царицата на науките“, защото обобщава цялата мъдрост на останалите видове науки и ги въплъщава в себе си!
Да, така е.
Тя е един гигантски репозиторий на човешкия умствен опит, който е безценен сам по себе си и в този смисъл е наука. Нещо, което се учи и изучава и от което човек се поучава, след дълъг път всред книгите и тежък труд за усвояване на терминологията и тежкия изказ на мислителите преди него. Да си философ означава, че си много високо, почти недостижимо образован. Но дали си наистина “учен”?
В съвременния смисъл, да си учен, обозначава много неща, например да си “академичен”, да имаш академичен профил, да имаш научно звание. В по-тесен смисъл обаче, означава да изучаваш нещо, което има смисъл, да го проумееш или разгадаеш и да го превърнеш в нещо, което да предоставиш на човечеството, защото е важно по някаква причина. За да постигнеш това обаче, трябва да го докажеш с методите на съвременните доказателствени стандарти или правила. Те са много конкретни и строги в т.нар. “hard sciences” тоест “точни науки”. Към тях се отнасят не само физиката и математиката, но също биологията, медицината, химията, генетиката. Тези правила не се прилагат в “меките науки”, каквато е философията, нито в историографията например или в социологията, която употребява статистически методи и съответно се стреми към позицията на точна наука, но тази позиция рядко намира оправдание в живота. Тези науки не отговарят за неточните си или произволни изводи, които твърде често зависят от отделните мислители или теоретици, чиито изводи се базират почти изцяло на тяхната собствена интуиция или прозрение, без никаква друга възможност те да бъдат проверени, освен емпирично през успех или провал. За съжаление, този метод “проба-грешка”, особено ако бъде приет от големи общества или държави, е понякога катастрофален. Той не може да бъде проведен в епруветка или моделиран по математически модели.
Но нека се върнем към философа, тази толкова импозантна и всъщност съдбоносна фигура в последните 4-5 столетия, ако не в целия свят, поне в европейския театър на идеите, и резултатът на тези негови идеи върху реалния ход на историята на нашия континент.
Не е възможно да се проследят мисловните и често пъти толкова брилянтни достижения на толкова значими умове в такава статия от толкова оскъдно образован ум, като този автор, затова ще бъда кратък. Само ще отбележа, че фактори от доктриналните сражения между Католическата църква и науката, още в зората на Просвещението, са предопределили много по-късни кривини в посоката, накъдето е тръгвало обществото, че понякога лични фактори в съдбата на един или друг философ са имали влияние, което никога не би било възможно примерно в математиката. Да, в изкуството и във философията личната съдба е била важна, понякога съдбоносна. Дали безверието на Волтер, повлияло върху толкова значими умове щеше да е същото, ако той не беше поразен от земетресението в Лисабон, разрушило до основи великия град и сякаш за капак, останалите живи да бъдат пометени от цунами. Да, сякаш няма Божествено обяснение тук. Или дали часовникарският син Русо с неговите трактати за възпитанието и “демократичната диктатура”, като алтернатива на Абсолютизма на монархията, не са повлияли драстично на Френската революция или на Американската? Или личната съдба на Ницше не е видоизменила неговите възгледи до степен, че цели направления в политическата мисъл са възникнали от мощта на неговия интелект в сражение с мозъчната болест? И колко още много примери…
Характерното е това, че централната арена на човешките идеи е бивала заета от различни философи по един донякъде узурпиращ начин, подобно на сегашните супер рок групи или изпълнители, които за радост на зрителите слизат от сцената без разрушителен ефект, за разлика от тези философи и мислители. Философите и техните теории имат много по-продължителен ефект. Донякъде това се дължи на факта, че опровержението на техните твърдения е доста несигурно и отнема много по-дълго време. И рядко е достатъчно кардинално. Тези твърдения са обикновено общи, всеобщи, неясни и дори когато изглеждат логични и смислени, почиват на недоказуеми постулати без никаква (освен псевдонаучна) обосновка. Не мисля, че познавам философска концепция, която казва със сигурност, че не (А или В) = не А или не В. Тази обосновка нерядко има емоционален или подстрекателски характер. Мисля, че и досега таченият призив за “свобода, братство и равенство”, с който се възпламенява Френската (и Болшевишката) революция, е пример за чисто “философски” продукт, причинил неизмерими злини, именно защото е възникнал в нечия свръхобразована глава, а не в реалностите на човешката природа – такава, каквато тя е. Опитите тя да бъде променена с насилие, нещо на което някои от нас са свидетели, забележете, продължава даже 200 години след обявяването ѝ като идеал за човечеството.
Ще спомена накратко Маркс, Енгелс, Ленин, защото за хората от моето поколение споменаването на теориите на тези хора води до гастроинтестинални позиви. Ясно е как един озлобен, недобре изкъпан безбожен евреин, отхвърлил морала спрямо семейството си, забременил слугинята си, емоционално тормозещ кротката си подчиняема съпруга ( би трябвало феминизма да я приеме за виктимологична светица), бушува в апокалиптичен словесен бяс, докато е измъчван от фурункулоза във врата и финансов недоимък (добре, че чичото на Енгелс е бил богат буржоа индустриалец, че да му плати сметките). В този свой бяс той се изживява като главен гробокопач, който с мисълта си води напред пролетариата към унищожение на враждебната класа – експлоататор. Той пише манифест, той громи капитала, той призовава към революция и смърт. В своя разрушителен гняв с писалка в ръка, той няма никаква представа какво точно смята да постигне, какъв ще бъде резултатът и каква ще бъде съдбата на милиони хора, ако неговата философска теория се превърне в ежедневна практика. Е, тя се превърна в болшевишка, маоистка, корейска, камучийска, кубинска, етиопска източно-европейска и световна практика. Той не можа да я доживее. В резултат на неговата диалектика и различни усложнено написани грешни идеи, загинаха десетки милиони и това дори още не е приключило. В световния торф огнищата на “революцията” тлеят.
Това е опасността, когато образовани и даже свръхобразовани хора хванат писалката, микрофона, екрана, катедрата в университета или масмедиите. Когато “философията” не е мъдрост, а средство за манипулация на немощните духом и умствено маси от хора. На това разчитаха Ленин, Сталин, а сега – Путин. Глашатаите винаги са готови да надуят идеологическия вувузел. Стига вождът, захапал съответна идеология, да им подаде знак и те тръгват с “високия наратив”. Не, аз няма се спирам на жалкото желание на едно неграмотно момче от малцинството да стане “философ” и да дирижира въображаемия оркестър на умствения елит и порциите в икономиката на България с помощта на “морфичен резонанс”. Неграмотните са опасни по друг начин. Не по този.
Случаят и опасността, с които днес се сблъсква Русия и косвено света, е на свръхобразованите философи, които могат да цитират всеки философ от древността до наши дни, за когото си помислите, и то буквално, и в оригинал. Тези, които могат да се изразят по най-завладяващ и красноречив начин, за философстващите подстрекатели — витии, за тях става дума. Тези, които умеят да изкажат всичко в най-високия възможен стил, но не умеят най-простото нещо на тази земя. А то е, да разберат човека и да го оставят на мира с техните есхатологии и мрачни предвещания.
За Дугин става дума. И за бездната, която му се открива днес, когато тя престава да бъде проста абстракция, в която участват и загиват “другите”. Това е вече неговата лична бездна!
Дано да му помага Бог и упокои душата на неговата дъщеря.
снимка: BBC Newsnight
