Един от първите най-ярки примери за медийно събитие, повлияло на хода на не една война, а на епоха от кръвопролития, е апелът на папа Урбан II от 27 ноември 1095 в Клермон, дал началото на кръстоносните походи. Целта на трите основни интерпретации на папското слово е да мобилизира европейските аристократични родове и да формира коалиция. Впоследствие кръстоносните походи раждат и един нов медиен феномен – трубадурите. Това са военните кореспонденти на времето, които преразказват в „почти реално време“ по пазарите и площадите на Европа какво се случва из Светите земи.
Скоростта, с която информацията стига до публиките си, е определяща за ролята на новите медии във войните и революциите от края на 18-и и началото на 19-и век. Появяват се вестниците. Те играят ключова роля в Американската и Френската революции, както и в епохата на Наполеон и особено на националните революции в пост Наполеоновото време. Това води до формирането на повечето национални държави в Европа и Латинска Америка, съществуващи в приблизително същите граници и до днес.
Но как и защо промените в медиите влияят на решения, свързани с военните действия и резултатите от войните. Голямата промяна идва с Кримската война от 1853-56 и участието за първи път на фоторепортери на фронта. Започналата индустриализация има два основни ефекта за европейската цивилизация – нуждата от по-образована работна ръка дава началото на отваряне на образователните системи и второ, железниците и телеграфът изстрелват обмена на информация в непознати дотогава скорости. Една по-широка четяща публика има нужда бързо и подробно да узнава какво се случва на фронта – ако може с картинки. Благодарение на пионери като Роджър Фентън по време на тази война се ражда военната фотожурналистика. Без нея светът нямаше да научи името на Флорънс Найтингейл и да се постави началото на днешния Международен червен кръст, нито публиката във Франция и Англия щеше така скоро да почне да упражнява натиск върху правителствата си да излязат от войната, което в някаква степен забавя нашата независимост от Османската империя с 20-ина години.
Радиото и киното са медиите на периода преди и по време на Втората световна война. Както казва Ленин в разговорите, записани от Луначарски, през последните години от живота си – „При положение, че 80% от населението е неграмотно, за нас киното и циркът са най-важните изкуства“. Кинаджиите у нас обичаха да цитират само една част от това изречение. Благодарение на кинохрониките преди прожекциите на игралните филми и на масовото разпространение на радиото във всеки дом, девиантни персонажи като Хитлер, Мусолини и Сталин се превръщат в идоли на милиони. Благодарение на използването на новите медии тази война надминава по мащаби и жестокост в съзнанието на хората предишните десетилетия, белязани от не по-малко кървава война и „потънала“ във вестникарските страници пандемия.
Телевизията измества всичко през 60-70 години по време на Виетнамската война и Пражката пролет. Помня като дете как ходехме с родителите ми у едни съседи да гледаме новините на сръбската телевизия, които показваха известните сега на всички кадри от Прага. Истинският триумф на телевизията, показваща войната на живо, обаче идва с войната в Кувейт от 1991. Това е раждането на CNN и идиоми като „Breaking News“. Следващите 20 години светът гледа на живо войни и ужаси, които обаче се случват някъде другаде и постепенно се превръщат в дъвка за окото.
И ето ни днес – отново се води война с потенциал да въвлече в себе си пряко и най-вече косвено много голяма част от човечеството. И тази война се води повече от всякога както за територии, така и за вниманието и съзнанието на аудиторията. Руската страна се хвърли да използва традиционни телевизионни формати по най-модерния и разточителен начин – Владимир Соловьов и Маргарита Симонян разполагат с великолепни студия и безкрайно време. Вярно, предаванията имат своя живот в YouTube и Instagram, но по същество са традиционна телевизионна продукция. Така както двете армии се различават в начина на водене на битките си – количество срещу качество – така и украинците са принудени да са изобретателни. Да, техните телевизии бързо минаха в интернет формат и на украински, и специално на руски език. Но голямата разлика създават руските опозиционни влогъри и някои украински журналисти, основно в YouTube.
В началото на войната основните опозиционно говорещи медии в Русия – радио „Эхо Москвы“, вестникът „Новая газета“ и телеканалът „Дождь“, бяха затворени и забранени. Много от журналистите намериха убежище в Грузия, Израел или в Европа. Медиите продължиха да се опитват да живеят в интернет, но това е територия, на която вече имаше други играчи. И Невзоров, и Венедиктов пренастроиха радиопредаванията са за YouTube, но на практика не предлагат нов формат. Оказа се, че хора, които от години се опитват в емиграция да поддържат своята YouTube аудитория като Марк Фейгин, Юлия Латынина или както и украинския журналист Дмитрий Гордон, са на правилното място в правилния момент. Има и други, има и нови лица, но тези тримата за мен са най-интересни за анализ. Екипът на Навални разви проектът „Популярная политика“, но той също прилича повече на телевизия в интернет.
Какво е новото оръжие в тази война? Тримата влогъри, за които говоря, правят няколко неща различно и това им носи популярност и рекордни гледания.
Следя Латынина много преди войната, защото като историк, специалист по история на християнството, пречупва съвременната политика през историята на древността. Това е малко елитарен подход, който обаче кара зрителите да търсят и четат, а това за мен е интересно. С началото на войната Латынина промени формата и освен вечно присъстващия в кадър котарак Галстук, видеата ѝ започнаха да включват събеседници като Алексей Арестович, Олег Жданов, Руслан Левиев, Владимир Осечкин, Андрей Пионтковский, Генадий Гудков (който живее в България), естествено, приятелят ѝ от „Эхо Москвы“ Александър Невзоров (който също след началото на войната се оказа по неволя изгнаник в Италия) или Христо Грозев (някой ден ще разбера, защо този българин, основател на разследващия сайт belingcat, не е през ден в основните новини на българските телевизии). Всеки един от тези гости-анализатори сам по себе си има собствено присъствие в YouTube. Да не забравяме и другите двама – Фейгин и Гордон, които редовно разменят гостувания с Латынина. Накратко, образува се нещо като общност от съмишленици, които не работят в един медиен проект, а са всеки сам по себе си медиен канал и работят като информационен поток.
Сензацията в тази нова медийна вълна е без съмнение Марк Фейгин. Фейгин има два канала – популярният близо двумилионен канал „Фейгин LIVE“ и относително новият му проект „Фейгин NEWS“, за който сякаш по-рядко намира време да създава съдържание. Фейгин е шарена и противоречива личност – бивш политик и адвокат, прочул се със защитата на Pussy Riot, кримските татари след анексирането на полуострова и репресиите над тях, защитата и размяната на украинката военен летец Наталия Савченко, както и много други правозащитни дела. От 2018 е принуден на напусне Русия и да прекрати адвокатската си работа. На практика оттогава Фейгин работи по своя YouTube канал. Негов чест гост още преди войната е една друга многолика и противоречива личност – Алексей Арестович, актьор импровизатор, военен преводач и разузнавач, психолог и коуч.
От началото на войната почти ежедневните 45 минутни онлайн видеа на двамата – руснак и украинец, които и до днес не са се виждали на живо – правят зашеметяващи резултати от гледания и харесвания в YouTube. Още преди началото на включването в 22 часа, близо 100,000 потенциални зрители вече чакат, а на десетата минута зрителите са близо половин милион. Харесванията са над 100,000. До сутринта на следващия ден обикновено видеото от предната вечер има повече от 2,5 милиона гледания. За сравнение, зрителите на повечето други влогъри, а и на самия Фейгин, рядко доближават 100,000 по време на живите стримове. За рускоезично съдържание това са впечатляващи резултати.
Какво правят Фейгин и Арестович по-различно. Самият Фейгин описва няколко фактора. Първо, нито той като водещ, нито Арестович са журналисти. Двама приятели – руснак и украинец – си говорят какво се е случило през деня в спокоен тон, на почти уличен език. Това определено вади формата от калъпите на традиционното интервю и по-лесно влиза в домовете и главите на зрителите. Второ, разговорът се води на руски език. От първия ден на войната Арестович в края на всеки ден представя официална сводка от офиса на Президента за журналисти на украински език. Така лицето му става популярно по света. Но по-късно вечерта, в срещата с Фейгин, той разказва същите тези новини, но на една много по-широка рускоезична аудитория (на практика по цял свят), като си позволява да прави свои анализи. Без да забравя ролята са на официално лице – често казва: „Не коментирам събитията, а коментирам коментиращите“. Трето, форматът е задължително в рамките на максимум 50 минути, което е времевия формат на традиционните прайм-тайм сериали. Вниманието на аудиторията има физически лимити и затова дългите стримове на много от другите влогъри не са толкова популярни. Ефектът от гледането на тези видеа на живо е точно като гледането на сериал – публиката си създава навик и очакване да гледа какво се случва на следващия ден. Не на последно място, тези видеа в 22 часа винаги завършват с информация за дарителската кампания на Фейгин и Арестович. Почти на шега каналът създаде онлайн магазин, където се продават фланелки, шапки и всякакъв мърчандайзинг с имената и образите на двамата. Паралелно върви NFT продажба на произведения на художници, вдъхновени от битката на украинците против агресора. Фейгин и Арестович призовават хора, пострадали от войната да се свържат с тях и след като установят контакт даряват на всеки 2,000 евро от продажбите. Всяка вечер Фейгин съобщава новите случаи на хора, получили дарение, като разказва историите на тези хора. Може да звучи манипулативно, но е реална помощ за реални хора и това прави образите на двамата по-близки и любими за зрителите.
Оставих на края тежката артилерия – многомилионника Дмитрий Гордон, поради конкретна причина. За разлика от „аматьора“ Марк Фейгин, той е опитен професионален журналист с дълги години в издателския и продуцентски бизнес. Човек с остър език и изкушен от политиката, преди войната – в опозиция на партията на Зеленски. Той също има два канала – Дмитрий Гордон и „В гостях у Гордона“ по едноименното му бивше телевизионно шоу. Ко-водещ и автор и на собствен канал е неговата съпруга Олеся Бацман, с която имат поредица от интервюта с един от бившите близки познати на Путин, Сергей Пугачов, който от години живее във Франция.
През последните седмици Гордон направи три програмни интервюта в относително нетипичен за YouTube формат – час, час и половина двама души се разхождат по улиците на Киев и си говорят. Първото беше с кмета Виталий Кличко, но двете последни – от миналата седмица с Алексей Арестович и от този понеделник с външния министър Дмитрий Кулеба, са впечатляващи. Има няколко неща, които въздействат силно в този формат. Първо, това е начин да се покаже на хората, че Киев живее спокоен живот и въпреки изпитанията градът е красив както винаги. За всички украинци това е силно послание. Независимо дали има организация, явно е че хората по улиците, с които Гордон и събеседниците му се разминават, наистина са случайни минувачи. Да, има ненатрапчиво присъствие на човек от охраната, който се движи на разстояние без да притеснява никого, но дори и в София, трудно си представям как ще се снима подобно интервю.
Искрено препоръчвам на хора, които имат намерение да се занимават с политическа работа, да изгледат интервюто с Кулеба. Този млад дипломат е типът политик, който липсва на България. Сега не се чудя на търпението му по време на посещението в София, спокойния тон и самочувствието, с което обясни на един български общественик, че българите и украинците са много по-близки народи, имащи основание да се наричат „братя“, отколкото украинците и руснаците.
Изображение: Alexey Arestovych
