В медиите с определена честота се появяват съобщения за поредния побой над лекар или медицинска сестра. Както е закодирано в човешката памет “от памтивека” — “всяко чудо за три дни”. Съобщението угасва в медийния трафик по точно същия начин, по който заглъхва и поредният случай за поредната ограбена и изнасилена бабичка или за дядото, завършил живота си на пода в скромната си къща със забита в главата му секира. От тази новина не произтича нищо, освен изключително гнусните псевдоюридически фрази за “предсъдебно производство” и “мерки за неотклонение”. Сякаш това има отношение към човешкия живот или ще озапти поредния антропологичен девиант “с 21 съдебни регистрации”.
Но да се върнем на лекарите.
От времето на соца в България се установи нагласата, че лекарят, след като прекара половината си живот в учене на много сложни неща, овладяване на изключителни специални умения и отказ от лично време в постоянни дежурства, работа в далечни места, където е разпределен да работи по държавна заповед, а не по своя воля, и да приеме по аналогия с останалите трудещи се, че е здравен “работник”, най накрая да се храни предимно с духовната храна, която получава от изпълняването на дълга си като целител на страдащите. Много добре! Лекарите и учителите много десетилетия бяха третирани от държавата (соц и пост-соц), като заслужаващи заплати, приблизително равни на монтажник 4 разряд или на началник склад ( без неговите възможности обаче да краде от склада).
В резултат на консумирането на предимно духовна храна, немалко от лекарите се амортизираха душевно и морално и се разболяха рано, напуснаха професията или страната, когато вече можеха, или пък го удариха през просото и заболяха от душевно безразличие. А други станаха амбулантни търговци на здраве, за да си набавят реална храна. В общата хуманитарна каша, в която попадна цялата държава в последните 30 години, заедно с напълно сбърканата схема на права и задължения на населението, се появи и задължението лекарите да бъдат безпрекословни изпълнители на волята на етнически и здравно неосигурени групи за силово здравеопазване, налагано с юмручно право в болниците и спешните отделения.
Тоест към по-предишния режим на препитание с предимно духовна храна и благодарствени бонбони тип “Таралежки”, се добави и изискването за мазохистично приемане на силово възпитание от страна на големи тумби правоимащи, чиято дума за този вид общуване се нарича “мариз”. Важно е да се помни, че много от поведенческите “права” на маризчиите произтичаха от техните избирателни права, които те практикуваха усърдно и възмездно с добър “правозащитен” ефект, осигурен юридически от НПО-та и партии с такъв профил.
Верно, след неимоверна съпротива от държавата, пък и от пост-социалистическото население, се прие, че не може да се работи чак пък съвсем безплатно, както беше при лекарите-специализанти, нито на ниво минимална заплата и нещата с доходите постепенно стигнаха горе-долу до нивото на работещите в Лидл. Но нещата с биенето си останаха както преди и възпитаха един здрав мазохизъм у работещите, особено в спешните отделения. Деморализацията у останалите обаче, доведе до там, че у ненапусналите се възцари нещо като униние, примесено с безразличие към професията. Тъй като това бяха доста лекари, атмосферата между лекари и пациенти се влоши до такава степен на взаимна неприязън, че лекарите биваха наричани “убийци” и “мафия в бели престилки”. E, понякога им ръкопляскаха за малко, но за малко! Но обществото и всички колективно, бързо забравяха за неимоверния, честен, изключително професионален и доблестен труд на хиляди лекари всеки ден, всяка нощ, спасяващи животи на много високо ниво, което далече не винаги може да се види даже в много богати страни.
Изводите:
1. Не може да има хуманна медицина, базирана изцяло върху хуманизма и духовния дълг на лекарите в една страна, и тази медицина да бъде на висота. Лекарите трябва да получават възнаграждение, според уменията им да лекуват, и да бъдат оценявани, според успехите им от самите пациенти, а не според сръчността им да пишат клинични пътеки и трикове с “реимбурсването”. Има модели за здравно осигуряване и здравни каси, които могат да решат много от проблемите, но намесата на държавата и заставането ѝ между лекаря и плащащия пациент винаги води до соц резултати. Лекарите и техните семейства не могат да се изхранват само с духовна храна, макар че има отделни светци безсребреници, за които се носят легенди. Ако им се повреди колата обаче, те плащат в брой за поправката, която струва колкото месечната им заплата.
2. При гласуване за парламент, местни избори и за това как да се управлява държавата, включително и медицината, гласът на един лекар трябва да се брои колкото гласовете на всички неосигурени племенни гласоподаватели, които му се е наложило да лекува през живота си. А за биещите го, трябва да му бъде даден бонус — никога да не стъпват в болница, където са практикували племенното право на “мариз-медицина” и да им се отнеме завинаги правото на гласуване със закон. Няма как да има общество, базирано на трибализъм, мазохизъм и накрая канибализъм. Няма как!
