Един от сигурните признаци, по които може да се познае дали духовното здраве на едно общество е в добро състояние, е отношението му към литературата. Когато обаче едновремешните холни секции със задължителни, обособени за книги места, започнаха бавно да отстъпват пред новата модерна мебелировка, отрупана сега с плейстейшъни, джойстици и дистанционни, стана ясно, че човечеството е поело по нов път в своето битие – там, където „Kindle” обезсмисли съществуването на домашна библиотека, а „Storytell” превърна и самото четене в отживелица.
И ако в един обикновен български дом „Братя Карамазови” служи само да спре прозореца от затръшване, а с „Параграф 22” се затиска сиренето, за да се изцеди, то навярно проблемът няма да се изчерпи само с отговор на въпроса „Защо българите не четат?”. Може би трябва да проследим механизмите, чрез които се трансформират читателските навици на едно общество, извървяло нелекия път от Йордан Йовков и Дора Габе до Мъци и Венета Райкова.
Масовата неприязън към литературата се заражда още докато се намираме в редиците на родното образование. Именно там „Под игото” се сдобива със статута на най-отегчителната и неразбираема книга, която някога е писана, а Радините вълнения са всичко друго, но не и вълнуващи. За прогимназиалните ученици Ботевите въжделения по свободата и призивите му за борба остават пък съвсем неясни и неактуални в контекста на новото време, а Алековият Бай Ганьо е всичко друго, но не и смешен, колкото и учителката да твърди обратното. И ето как, с неадекватните и несъобразени с възрастта на учениците учебни програми, ние изграждаме от ранна възраст у децата усещането, че литературата непременно трябва да е скучна, вехта и досадна.
Разбира се, не съвсем без основание, някои биха възразили, че Вазовите и Ботевите писания просто не са актуални в двадесет и първи век и съвсем закономерно „Нова земя” и „Политическа зима” не присъстват сред най-продаваните заглавия в книжарниците. Въпросът обаче е защо именно свободата, борбата за достоен живот и родолюбието не са теми, вълнуващи съвременното общество, за разлика обаче от секса в неговата най-просташка и материалистична форма, както и садо-мазохистичните токсични връзки, доказателство за което е фактът, че „50 нюанса сиво” се превърна в най-продаваната книга в Щатите за последното десетилетие.
И дали в прехода от „Осъдени души” до „Триумфът на кучките” се крие само обикновена деволюция на читателския вкус и опошляване на писателското дарование, или чрез принизяването на литературата до нещо тривиално, елементарно и вулгарно, се полагат основите на едно бездуховно оруеловско общество, изпитващо омраза към книгите и четенето?
Но защо? Защо (и за кого) е по-добре да НЕ четем? Какво ни дава литературата и какво я прави толкова опасна? И тук, както обикновено е при сложните въпроси, отговорът е съвсем прост. Даже можем да го открием още през далечната 1924 г., когато начело на Съветския съюз застава Йосиф Сталин. И знаете ли какво е първото нещо, което новоназначеният диктатор прави? Цензурира печата. Оказва се, че повече от всичко друго, Сталин се бои от словото, защото именно то е способно да трансформира общественото съзнание и да го насочи в посока, в която боравещите с него пожелаят. Литературата се оказва онзи изключително опасен инструмент, който може или да възпламени света, или да го поведе по пътя на възраждането, в зависимост обаче в чии ръце се намира перото. След като съветската власт поставя желязната си лапа върху печата, мнозина автори са подложени на репресии и гонения, някои успяват да се спасят в чужбина, ала други нямат този късмет и биват или изпращани в лагери, или убивани… Скоро след това избуява жанрът на социалистическия реализъм, поръчан (съвсем буквално) да възхвалява новия режим, колективизацията и всяка една идеология, която трябва да бъде „прокарана” сред населението. Сталин, а и далеч не само той, знае, че именно словото е най-ценното оръжие, с което разполага, и с което се заема да оформи съзнанието на следващите няколко поколения.
Всичко това служи за доказателство, че до голяма степен литературата формира социума – неговите интереси, мисли, дори действия и поведение. Започва ли вече да става ясно? Започваме ли да разбираме защо съвременният книжен пазар е затрупан от сексуалните откровения на неудовлетворени жена в климактериум или пък защо всяка влогърка на преклонната възраст от 19 години е решила, че е следващата Опра Уинфри и в рамките на цели 98 страници разказва нелекия си житейски път? А едновременно с това „Английският пациент”, „Повелителят на мухите” и „Името на розата” събират прах някъде по стелажите в книжарниците, защото по кориците им няма розови пайети или познато инстаграмско лице по неонов бански.
Разбирате ли защо е толкова важно да няма качествена литература и да не научаваме децата си да четат и да изпитват любов към книгите? Защото в противен случай съществува опасността да превърнем тях, а в последствие и цялата си нация, в интелигентни, високодуховни и културни същества, с усет за естетика и чувство за свобода. А в крайна сметка коя епоха, кой политически режим има нужда от подобни подопечни?
Нека бъдем обаче справедливи – окончателната кончина на литературата все още не е обявена. В действителност, надежда, че словото не е изцяло опростачено и покварено дават автори като Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Йоанна Елми и редица други, в чието творчество липсват смугли италиански мафиоти, истерични отвлечени полякини и видимо нездравословни сексуални предпочитания. И слава богу! Ала когато един ден си отидат последните 2-3 поколения преди нас, възпитани в култура на четене и уважение към литературата, ще има ли кой да посещава книжарниците и библиотеките и ако да, какво въобще ще представлява литературното творчество на бъдещето?
Два са основните проблема, пред които тепърва ще трябва да се изправим. Повече от ясно е, че последните няколко десетилетия необратимо трансформираха цялото човечество. Дигитализацията на всеки възможен аспект от ежедневието ни преструктурира не само нашите приоритети, но и редица аспекти от културното ни битие. Така например холивудската киноиндустрия, със своите шеметни визуални и звукови ефекти, взе окончателен превес над театралното изкуство, а виртуалните разходки и каталози редуцираха и без това не особено честите посещения на музеите и галериите.
Средностатистическият човек също не остана незасегнат от технологичната зараза и тя бързо пропълзя сред родната култура или поне сред това, което бе останало от нея. От една страна, българските младежи нямат изградени читателски навици. Тези навици, разбира се, няма как от само себе си да се появят – те обикновено биват възпитавани в семейството. Само че мнозина от съвременните родители се оказаха също толкова опиянени от новопоявяващите се с всеки изминал ден технологии и забравиха, а и сметнаха за излишно, да четат на децата си, да им разказват приказки и да ги научат да обичат словото. А и защо да го правят, след като е толкова по-лесно да връчат на своите наследници устройство със заредена догоре батерия, което да свърши „възпитателската” работа.
От друга страна, съвременните младежи притежават т.нар „клипово мислене” (clip thinking), което означава, че информацията от околния свят те възприемат чрез визуални стимули – картини, видеа, телевизионни програми и др. Казано иначе, децата не разбират информация, поднесена писмено. Това показват и наблюденията върху резултатите от тестването на четене с разбиране при учениците, отчитащи, че едва 2-3% (!) от тях могат да разберат по-сложен и дълъг текст. И тъй като отглеждаме и възпитаваме децата си в култура на лесносмилаем и краткотраен поток от гласове, картинки и клипчета, те нямат способността да развиват своето критично мислене и да оценяват обективно заобикалящия ги свят.
Наред с всичко, посочено до момента, нашето съвремие се оказа благоприятна среда за развитието на още една „болест”, наречена от Марк Едмъндсън „когнитивно нетърпение”. Накратко казано това означава неспособност да задържим вниманието си върху едно нещо за повече време; нетърпение да преминем през процеса, за да стигнем до резултата възможно най-бързо. Проф. Едмъндсън дори установява, че студентите му тенденциозно избягват да четат литературни произведения от 19-ти и 20-ти век, защото обемът им надвишава доста кратките „постове” и „статуси” в социалните мрежи, с които младежите са свикнали.
Да обобщим – децата започват да мразят литературата и четенето още от училище. Благодарение на технологизацията на живота, те вече са неспособни и да възприемат информация, поднесена писмено, както и да фокусират вниманието си за по-продължително време. Едновременно с това книжният пазар е наводнен от безумни заглавия и бездарни „писатели”, тъй като литературата безславно падна в ръцете на комерсиализацията и се превърна в продукт, целящ да удовлетвори нуждите на потребителите, вместо да служи като средство за възраждане на културата и духовния живот. Последиците от технологичната (д)еволюция на човечеството са налице, въпросът обаче е дали са обратими.
Може би един ден, когато осъзнаем, че човешкото битие би било съвсем безсмислено, ако не можем да си представим висящите мостове на Иершалаим, зелените хълмове на Африка или кънтящия глас на Рандъл Патрик Макмърфи; ако не приспиваме децата си с приказки за златни ябълки, орисници и стъклени пантофки, може би тогава най-сетне ще слезем от своята литературна Голгота и от бездуховни консуматори ще се превърнем в просветени хора, достигнали до безценното познание, че словото е най-съвършеното постижение на Сътворението и че именно от него животът се ражда.
