Миналата седмица 4-ото поред служебно правителство, назначено от Румен Радев, встъпи в длъжност и още на следващия ден обяви, че създава кризисен щаб заради тежката ситуация в енергетиката. А когато, казано на футболен език, започваш „още от съблекалнята“ с такъв анонс, значи положението наистина е тежко.
И да, българските медии напоследък са силно подвластни на „газовата“ тема – ще има ли газ през зимата, от къде ще дойде и на каква цена? Тези въпроси несъмнено са важни, даже жизненоважни, но казусът не се изчерпва с тях, макар точно такова впечатление да оставят и журналисти, и интервюирани от тях политически фактори и енергийни експерти.
Как обаче стоят нещата в действителност?
Преди всичко, България е член на Европейския съюз, а проблемът с газовите доставки от Русия е общоевропейски (или поне за голяма част от европейските държави). Логиката сочи, че и решението следва да е общоевропейско, тоест можем да се надяваме нашият национален газов проблем да се реши заедно с националните газови проблеми на други държави. Или поне можехме да се надяваме, преди да видим колко зле се справя Европейската комисия до момента. Затова май ще трябва да разчитаме основно на себе си или както се казва „помогни си сам, за да ти помогне и Брюксел“.
Какво можем да направим?
Отвсякъде ни се обяснява, че опциите са две – или да потърсим начин за възобновяване на доставките от Русия („Газпром“), или да полагаме усилия за „диверсификация“ чрез алтернативни доставки. Диверсификацията означава или азерски газ (когато стане готова интерконекторната връзка с Гърция), или закупуване на втечнен (LNG) газ (теоретично от всяка държава, която изнася такъв, към момента сериозно се спрягат единствено САЩ), който обаче може да бъде стоварен най-близо в терминал „Ревитуса“ край Атина, тоест пак ни трябва интерконекторната връзка. Но да приемем, че тя ще бъде готова преди зимата, и това в момента ни е най-малкият дерт.
По-големият е, че и двете опции крият рискове, а медийната врява в защита на всяка от тях е вече нетърпима. Но да караме поред:
- „Газпром“
Лобистите на руския държавен газов оператор натъртват най-вече две неща: 1. Че е по-добре да купуваме руски газ директно от доставчика, вместо… пак руски газ, ама по-скъп, защото минава през посредници, защото: 2. Така или иначе няма как да се снабдяваме в нужните количества с друг газ, освен руски. Последното, дори и да беше вярно (а то не е) в никакъв случай не трябва да се изговаря гласно. Поради простата причина, че да тръгнем (отново) на преговори от позицията на отчаянието, е възможно най-глупавият ход. И ако възстановим предишното ниво на доставки, това „синьо гориво“ ще ни излезе златно.
А и чисто прагматично, това за нас не е оферта. Доскоро Европа беше огромен потребител на руски газ, но вече не е. Което означава, че ако сме от малцината купуващи тази стока, тя ще е на по-висока цена. Големите обеми дават възможност за отстъпки, при малките не е така. Да не говорим, че плащайки си на „Газпром“ (на каквато и да е цена), ние на практика финансираме „хибридната война“ срещу нас.
- Диверсификация
- Газ от Азербайджан
Тук проблемите са основно два. Първо, руската компания „Лукойл“ вече притежава 19.99% от акциите в азерския газов проект „Шах Дениз“. И второ, на междудържавно ниво Азербайджан и Русия имат сключен договор за „стратегически съюз“, за който вече писах. Излиза, че ако искаме да се отървем от руската газова зависимост, едва ли Азербайджан е най-добрата алтернатива, предвид неговата (макар и по-малка) зависимост от Русия. А и къде е моралът в това да се откажем от руския газ заради военните действия на руската армия в Украйна и да приемем азерския газ, след като Баку отново атакува Нагорни Карабах?
- Втечнен газ
Привидно по-добрата възможност, тъй като не сме зависими от газопроводи, а танкери могат да пристигат от всякъде – Австралия, Катар, САЩ, Малайзия (това са най-големите износители на LNG през 2021 година). Освен изброените, съществуват и редица други възможни доставчици, включително… Саудитска Арабия, която се явява основен спонсор на ислямисткия тероризъм в Европа. Основният риск е доколко танкерите могат да бъдат съпоставими на газопроводите по отношение на обем и регулярност на доставките.
След всичко това, поне на мен ми идва да задам следните въпроси:
Добре, вместо да плащаме скъп руски газ на „Газпром“ и/или скъп втечнен газ на кого ли не, не може ли просто да си добиваме собствен, включително шистов? А ако добивите не покриват потреблението, да компенсираме с наши въглища? Защо трябва сме зависими, ако може да не сме? И не трябва ли държавата да се управлява от хора, които мислят на първо място за България, а не за Русия, САЩ или Патагония?
През изминалата седмица новият стар председател на КЕВР Иван Иванов обяви, че „Булгаргаз“ ни е препродавал руски газ с 20 евро по-скъпо, защото го е купувал чрез посредник. Имаше и протест пред президентството срещу зависимостта от „Газпром“. Това, което обаче ми убягва, са отговори на моите въпроси.
Къде е тази гледна точка в медиите? Не е ли логично, че от всички чужди зависимости най-добра е независимостта?
Ако напишете в Гугъл „шистов газ“ или „газ Черно море“, най-скорошните публикации, свързани с България, са от началото на май тази година. Защо сега, когато проблемът става все по-остър, върху възможностите за собствен добив на природен газ тегне медийна омерта?
За да намерим отговор на този въпрос, може би трябва да се върнем във вече далечната 2012-а година, когато 41-ото Народно събрание наложи мораториум върху проучванията за добива на шистов газ в България. С почти пълен консенсус. Единствено „Синята коалиция“ тогава бе на други позиции – петимата депутати от ДСБ и един от СДС гласуваха „против“, а други двама от СДС се въздържаха.
Да, ама сега СДС е в коалиция с ГЕРБ, която тогава се огъна под масовите страхове (изкуствено насадени познайте от къде?), че добивът на шистов газ застрашава околната среда. А ДСБ е в коалиция със „Зелено движение“, които тогава, макар и извън парламента, бяха едни от най-гласовитите противници на шистовия газ.
Без съмнение България се нуждае от национален план за справяне с газовата криза. Този план трябва да включва следните точки:
- Развиване на собствен добив на природен газ. Мораториумът върху шистовия газ да падне, а проучванията за конвенционален газ под българската акватория на Черно море да не спират. Разбира се, в един момент ще дойде и въпроса с концесиите, но при всички положения е по-добре да разчитаме на собствен добив, отколкото на външни доставчици.
- Ако собственият добив не покрива потреблението (което е по-вероятният сценарий), да се мисли в посока в каква степен газът може да бъде заменен с въглища.
- Да се инвестира в енергийна ефективност, т.е. в топлоизолация на сградите. Така можем да намалим нуждата от природен газ, без да изпитваме дискомфорт. Може би не чак с 15%, каквато е амбицията на Европейската комисия, но би било крачка напред.
- Да започнем да се преориентираме към отопление с електричество (климатици). Ток поне можем да произвеждаме, даже имаме и още два ядрени реактора по 1000 мегавата за АЕЦ „Белене“, които са закупени и доставени, но не са въведени в експлоатация.
Вместо това обаче медиите (ах, тези медии!) ни занимават с това доколко е запълнено газохранилището в Чирен. Сякаш това може да ни спаси. Капацитетът на въпросното хранилище е около 1/6 от годишното потребление на газ в България. След като през зимата потреблението се увеличава, колко време мислите, че можем да разчитаме при 100% запълняемост, ако всички доставки бъдат прекратени? Месец, месец и нещо? Според икономиста Михаил Кръстев, даже много по-малко – „максимум 1/3 от мрежата“.
Другото, с което ни занимават, е че „газ има до септември“. Което, обявено на всеослушание, ни поставя в адски неизгодна позиция пред който и да било потенциален доставчик.
„Газовата тема“ е пореден пример за сблъсъка между руската и „западната“ пропаганда в медиите, а пробългарската позиция отново се губи. Ах, тези медии, значи, като взема едно дърво…
*“Ах, този джаз“ в оригинал на английски език се казва “All that Jazz”.
