Република Южна Африка рядко попада в българския новинарски поток, а не би трябвало да е така. Окаяната съдба на тази някога процъфтяваща държава, превърната в комунистически коптор след края на Апартейда през 1990 г. и идването на власт на Нелсън Мандела и Африканския национален конгрес (АНК) през 1994 г., е учебникарски пример за последствията от прилагането на практика на левичарските утопии и за лъжата за злодея на всички злодеи – белия човек.
До 1990 г. под управлението на бялото малцинство Южна Африка е всичко онова, което разбираме под бяла държава[1] – богата и уредена държава със завидни икономически показатели и с висококачествено здравеопазване, образование и инфраструктура, в която царят редът и законността. Три десетилетия по-късно, „благодарение” на комунизма и на черния расизъм (не вярвайте на тези, които твърдят, че расизмът е само бял), ЮАР е не просто антипод на някогашната африканска приказка, а сбъднат кошмар за гражданите си. Мечтата за благоденстваща „Нация на дъгата” се оказа въздушна кула, срутила се зрелищно и довела до повсеместна разруха и мизерия, до нескончаема поредица от размирици, насилие, грабежи, палежи и убийства и до рекорден процент от населението на социални помощи. Повече можете да прочетете тук.
Истината за Южна Африка обаче няма да научите не само от българските медии, но и от световните. Създава се усещането за заговор между мейнстрийм медиите, които съзнателно и усърдно да крият какво всъщност става в ЮАР, тъй като събитията там не просто не се вписват в преобладаващия наратив, а категорично опровергават пропагандата, лееща се денонощно от тях. Политическата некоректност, с която е пропита всяка новина от този край на света, представлява сериозна опасност от счупване на стъкления похлупак, под който живеят голяма част от западняците, на които непрекъснато се внушава, че са източник на цялото световно зло и животът им трябва да премине в самобичуване, коленопреклонение и жертвоготовна отдаденост в името на расовата справедливост и на изкупването на бялата „вина” – „вината” за здравеопазването, за образованието, за инфраструктурата, за икономическите успехи, за работните места, за безопасността, за цивилизацията.
През 2018 г. канадската журналистка Лорън Садърн успя да се пребори с ляво-либералната цензура в мейнстрийм медиите, в социалните мрежи и в платформите за видеосподеляне. Филмът ѝ Farmlands разкри уродливото лице на режима в ЮАР след Апартейда и чудовищния геноцид, на който са подложени белите граждани на страната, принудени да живеят в квартали и във ферми, наподобяващи съвременни концлагери, като изнасилванията, изтезанията и убийствата на расова основа са ежедневие. Свидетелските разкази на героите на Садърн и на южноафриканци във „Фейсбук” смразяват кръвта и зловещо напомнят за Холокоста. Зверствата са толкова ужасяващи, че никой психически здрав човек с що-годе някаква ценностна система не може да си ги представи. Достатъчно е да споменем горенето на бели бебета, увити във вестници, и пребиването до смърт с пръти на бели деца. И не, това не са културни особености, а престъпления, за които не съществува никакво оправдание. Този ад се разиграва с благословията на целокупното държавно управление на ЮАР, което не просто не предприема нищо, за да защити белите граждани на страната, но и по предизборни митинги редовно се чуват възгласи „Убий бурите!”. Към това трябва да прибавим и закона за конфискация без право на обезщетение на земите на белите, независимо че управляващата АНК по никакъв начин не може да докаже, че европейците са откраднали земите на предците им, следователно конфискуваната земя се раздава на случаен принцип, не на действителни наследници, и няма място за сравнение с реституцията у нас след 1989 г.
Едва ли представлява някаква изненада, че до този момент никой от професионалните ловци на расисти и последна морална инстанция, начело с Американската демократическа партия, не е осъдил най-свирепите прояви на расизъм през 21-ви век. Нефелната ООН, която когато и да бъде закрита, все ще е късно и все ще е за добро, също се прави, че не забелязва престъпленията срещу човечеството, на които е арена Южна Африка. Вместо това офисният планктон е зает да бие тъпана колко гнусна расистка практика е т.нар. блекфейс в операта „Аида”, откъсваща Верона от цивилизования свят. Белите бебета огън да ги гори, важното е Аида да е автентична чернокожа. Ана Каренина също – белотата ѝ е факт на омразата. Морален релативизъм в най-чист вид, практикуван не само от психически нестабилните и лесни за манипулиране леви активисти, но и от успешно наречените от Талеб „интелектуалци, но идиоти”. Всички те са готови да се „бият до кръв” от радио и телевизионния ефир и в социалните мрежи, за да докажат, че убитият от безотговорния си баща Айлян Курди е жертва на кръвопиеца Асад и на „всички вас, които си пиете кафето пред компютъра”, а дрогираният рецидивист Джордж Флойд е герой, погубен от бялото превъзходство, но няма да обелят и дума за изнасилената, наръгана и пребита до смърт 21-годишна студентка Хана Корнелиус. Няма да казвам какъв е цветът на кожата на Хана, нито този на нападателите ѝ, сами ще се сетите. У нас жълтопаветната общност също се прави, че проблем няма, но за тях не съм сигурна, че изобщо могат да намерят ЮАР на картата. Кръгозорът им като че ли се простира до Украйна, а враговете им се ограничават до Путин, Гешев, Бойко и Ганя.
През миналата година мейнстрийм медиите отново се видяха принудени да обърнат внимание на Южна Африка заради т.нар. протести, последвали ефективната присъда за неуважение към съда на бившия президент Джейкъб Зума. „Протести” е политически коректната дума за състоянието на почти гражданска война, в което изпадна страната: безредици, мародерства, палежи и убийства, абдикирала полиция, разграбени магазини и аптеки, а оттам – недостиг на храна и на лекарства. Стигна се дотам белите граждани да се самоорганизират, за да бранят домовете и семействата си с оръжие в ръка на барикади, създадени от колите им.
Когато през 2018 г. започнаха да се появяват първите откъси от Farmlands, написах, че европейските държави, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия имат и кръвния, и моралния дълг да предложат убежище на белите южноафриканци, предвид, че става дума за християни от европейски произход, с които споделяме обща история, култура, ценности и начин на живот (направи го единствено Австралия). В България например има много пустееща земя. Голяма част от тези хора са фермери, които имат необходимите познания, изградени трудови навици и опит, за да обработват земята, да плащат данъци и да създават БВП.
По същото време дясната платформа „Консерваторъ” (по онова време „Мисълъ”) и Младежкият консервативен клуб (МКК) призоваха Министерството на външните работи на Република България да отправи покана и да предостави убежище на пострадалите от гоненията южноафрикански граждани. В позицията си те посочиха, че „да си фермер в Южна Африка е една от най-опасните професии на Земята. Убийствата на фермери в страната са бруталното ежедневие, а границата между правителствените лица и извършителите е почти невидима. (…) Това не са икономически мигранти, търсещи държавни помощи, а политически бежанци в истинския смисъл на думата. Хора с култура и светоусещане, близко до нас. Хора, които биха били полезни за обществото, което ги приеме, и които могат да помогнат да се справим с демографската криза, обезлюдяването и пустеенето на цели региони от България”.
Както можете да се досетите, МВнР не обърна внимание на този призив. „Приятелите на бежанците”, които през 2015 г., следвайки примера на опиянените от пропагандата свои западни „колеги”, използваха по най-безскрупулния начин смъртта на малкия Айлян, за да напълнят Европа с икономически имигранти с неизяснен произход и намерения, сред които неустановен брой крадци, изнасилвачи, убийци, терористи и обикновени ловци на социални помощи (т.нар. (брадати) майки с деца, инженери и учители), и за които изнасилванията в Кьолн бяха „преджобване с танцувални движения”, а терористите не са нищо повече от социално изключени душевноболни, изпаднали в амок, също не се трогнаха от престъпленията в ЮАР.
Четири години по-късно обаче се оказа, че южноафриканците нямат нужда от специална покана, а сами откриват и избират България за свой нов дом. Тези дни НоваТВ излъчи интересен репортаж за южноафриканско семейство, установило се в родопското село Славяново, където създало ферма и работни места за местните жители.
След като Карл и Ана изгубили фермата си в Южна Африка, приятели, купили земя по-рано у нас, ги довели в България, на тях им харесали природата, водата и почвата и се решили да започнат нов живот тук. Двамата се занимават със земеделие и животновъдство, като въвеждат нови технологии в селското стопанство, а усилията, които полагат да развиват бизнеса си, са наистина удивителни.
Семейството многократно определя България като остров на спокойствието, за разлика от родината им, в която човешкият живот няма никаква стойност, а отглеждането на деца там е немислимо.
Южноафриканците са се интегрирали отлично. Те изтъкват сигурността и дружелюбните, свестни и лоялни местни хора като причина и други техни сънародници да изберат страната ни.
От Карл разбираме, че у нас има над трийсет хиляди южноафриканци – работещи и пенсионери. Според него предимствата на родината ни са стабилната валута и достъпните цени на имотите, а на новите българи от ЮАР – парите и знанията, които носят.
Ана е на мнение, че трябва да ценим повече това колко безопасна страна е България – не ни се налага да се придвижваме с охрана, нямаме капаци на прозорците, можем да се разхождаме спокойно по улиците, а децата да играят навън. Според нея и българите, и европейците са малко разглезени и не оценяват какво притежават.
Историята на Карл и Ана е доказателство за валидността на аргументите, изложени в по-горе споменатата декларация. За всеки, чийто мозък не е промит от левичарската пропаганда, е очевидно, че с „гостите на Меркел” нямаме нищо общо – нито произход, нито език, нито писменост, нито култура, нито религия, нито начин на живот, нито дори хигиенни навици и че същите донесоха в Европа единствено страх, насилие и смърт, независимо че розовият комсомол ни убеждаваше, че щели да се включат в европейската икономика и да я развиват. Моя състудентка, живееща от години в Норвегия, дори ме убеждаваше, че „гостите” са способни да се интегрират чудесно във всяко едно европейско общество, но не успяват, защото били „травмирани” от лошото отношение към тях в България и в Гърция. Превеждам: българите и гърците сме виновни за атентатите в Европа. Седем години смърт на невинни хора, за да стигне госпожата до този извод.
От друга страна, белите южноафриканци са наши братя, изпаднали в беда, които идват в Европа, включително в България, с документи и без претенции, установяват се, намират си работа и наистина развиват икономиката ни, без да вдигат много шум. За жалост не всички имат късмета на семейството от Славяново. По време на миналогодишните събития жена от ЮАР коментира във „Фейсбук”, че чете послания от европейци, че са добре дошли, но никой не ѝ казва как да финансира бягството си, тъй като в родината си живее в крайна бедност. Ето защо, освен към Украйна, погледът ни трябва да бъде насочен и към Южна Африка като още една възможност за справяне с демографската криза и с обезлюдяването на малките населени места, но за да стане това, опасявам се, че Путин трябва да се съюзи с АНК и да обяви началото на „специализирана военна операция” срещу белите южноафриканци. Дотолкова е обезумял светът. А част от бежанците, от които имаме нужда, чакат някой да им подаде ръка.
И накрая едно предупреждение: гледайте Южна Африка, мислете за Западна Европа и за САЩ!
[1] Бялата държава е социален конструкт и няма нищо общо с цвета на кожата на населението. Япония и Южна Корея например са едни от най-белите държави, които можем да си представим. На африканския континент така можем да определим Ботсвана, независимо че преобладаващата част от населението са чернокожи.
