Въпрос на време е широката публика да разбере за Олег Кулинич. И това ще се случи вероятно по един от доказаните начини: било чрез екранизация на режисьор от калибъра на Стивън Спилбърг, било чрез поредния епистоларен шедьовър в жанра от автор от величината на Бен Макинтайър. А когато става дума за шпионаж, най-добрите творби са тези, които се държат максимално близко до реалния случай. Понеже сюжетът вече е написан, остава само да не бъде отнемано от него.
А Олег Кулинич е точно това, шпионин. При това такъв, хванат да действа на най-високо ниво.
Разбира се, най-добрият агент е онзи, който никога не бива компрометиран, поради което хората така и не разбират за него. Вижте само колко неблагодарен е този прашен занаят: славата е за тези, които са били разкрити; които са стъпили накриво или са били „осветлени” от независещ от тях пробив в системата. Ако търсите романтика в Студената война, ще я намерите именно там: в сенките и кьошетата, където са плетели своите интриги Ким Филби и Олег Гордиевски. Впрочем тези двамата (британецът работи уж за МИ6, но всъщност за КГБ, а руснакът точно обратното – официално за КГБ, но на практика за МИ6) имат интересна мимолетна интеракция. Когато Гордиевски, вече тайно вербуван от службите на Нейно Величество, иска автограф от самия Филби върху книга за Филби (простете тавтологията), който живее в Москва и се е превърнал в най-големия успех на съветския шпионаж, то британецът връща книжното тяло със следното послание: „На моя добър приятел Олег – Не вярвай на нищо в книгата”.
Иначе мотивацията на шпионите може да бъде различна: някои го правят поради идеологическа убеденост, други – заради финансови съображения. Ако Филби и Гордиевски решават да работят за врага поради дълбокото им неудовлетворение от системите на собствените им държави, то служителят от ЦРУ Олдрич Еймс го прави за пари (заплатата на служител от Агенцията изглежда твърде тънка, за да удовлетвори широкия вкус на екзотична съпруга и КГБ с готовност помага).
Ние не знаем от каква „порода” е Олег Кулинич; какво го е мотивирало да работи срещу страната си. Всъщност малкото неща, които можем да твърдим с относителна сигурност спрямо този човек, са следните.
Олег Кулинич е възпитаник на Академията на ФБС, създадена през 1992-ра година на основата на Висшето училище на КГБ. Предполага се, че е преминал на страната на руснаците някъде през 2014-та година, когато те окупират Кримския полуостров. Тогава той става актив на ФСБ (макар че е възможно вече да е бил такъв, но тогава да е бил активиран). През 2020-та година бива назначен за ръководител на Службата за сигурност на Украйна (СБУ), отговарящ за дейността на организацията спрямо окупирания Крим. През март месец текущата 2022-ра година той е отстранен от тази си длъжност, но продължава да има достъп до класифицирана информация, бидейки сътрудник не на кого да е, а на ръководителя на СБУ, Иван Баканов.
Ако тази оскъдна информация, която е налична към този момент относно Олег Кулинич, е коректна (нали не сме забравили думите на Филби по-горе – не вярвай на написаното!), то тя предполага поне няколко неща, две от които особено важни.
Първото е, че през 2020-та година руската ФСБ удря джакпота, когато неин агент бива повишен да оглавява клона на украинската СБУ, отговарящ за дейността на организацията спрямо Кримския полуостров. Образно казано, Киев е дал ключа на разбойника. Това е тотален провал за украинското контраразузнаване, доколкото означава, че към датата на повишението си Олег Кулинич вече е бил поне шест години актив на руските служби. Но доколкото полуостровът така или иначе е под контрола на руснаците, повишаването на Кулинич носи ползи за Москва от друго естество: агентът ще има достъп до по-голям и по-секретен характер информация, която ще предава на ФСБ. Ако приемем, че мъжете са готови да правят всякакви глупости за жените, то в шпионажа агентът е мъжът, а информацията – жената.
Второто е, че при планирането на военните си действия срещу Южна Украйна, руснаците явно са разполагали както с предостатъчно информация, така и с хора в тила на украинците, които да подпомагат по различен начин нахлуващата армия. Така например, в украинските медии вече се коментира, че извършваната от Зеленски през последните месеци чистка в СБУ е насочена срещу „пробитите” й елементи, част от които са на ръководни позиции във въпросната служба. Последните, отново според медийни, но този път англоезични публикации, са обвинявани например, че не са саботирали прехвърлянето на руснаците през Днепър в посока Херсон; че са издали на врага разположението на минираните участъци в Южна Украйна (или дори че са премахвали въпросните мини!); че са предоставяли най-различна информация на ФСБ, включително разположението и плановете на украинските отбранителни сили; че не са изпълнявали заповедите, дадени им от Киев. По собствените думи на украинския президент, повече от 60 служители на СБУ и прокуратурата пък работели срещу Украйна от окупираните територии.
Все още не е ясно – пък и едва ли някога ще разберем – колко от пробива в сигурността на Украйна, респективно, напредъкът на руските въоръжени сили именно в южната част на страната, е било следствие на дейността на Олег Кулинич. Но по естеството на тежките обвинения, които му готви Киев, сред които участие в престъпна група, предаване на държавна тайна и държавна измяна, изглежда така, че Москва доскоро е имала наистина ценен актив. Никак неслучайно залавянето на въпросния шпионин бе организирано така от украинските служби, че то да послужи като предупреждение към всички онези, които мислят да си сътрудничат с руснаците: прилежно заснето и пуснато за всеобща консумация.
И ако ние знаем малко за Олег Кулинич, то българските медии (с изключение на Дарик радио, „Сега” и „Свободна Европа”, които, ако не друго, поне споменават това име!) пък са наясно още по-малко. Всъщност родните средства за масова информация масово отразиха отстраняването на ръководителя на СБУ Иван Баканов, но някак не пожелаха да стигнат по-надълбоко, обяснявайки защо се е стигнало дотук. Според българските медии крушката си няма опашка.
„Хайде сега! То украинското контраразузнаване не е имало представа за дейността на този руски шпионин, пък вие искате да прочетете за него на първа страница на „24 часа!”, вероятно би възкликнал читателят на „Ах, тези медии”. И определено не би бил далеч от истината. Пък и не изглежда, че се е родил онзи акробат на шпионажа, който да измести голите цици от трета страница на „Телеграф”.
Като всяка шпионска история, и тази на Олег Кулинич изглежда интересна. Особено предвид това, че е обвита в неяснота, а ние не знаем почти нищо за този човек. Но липсата на интерес у медиите за двойния агент, работил едновременно за украински и руски служби, може да се окаже в случая полезна за всички нас. Защо една дописка да убива сюжет, който след време ще пълни киносалоните или книжарниците?
