Всеки вероятно е чувал израза „детска радост – шарени бонбонки“. На жаргон това се употребява „когато някой се кефи инфантилно на нещо или се занимава с прекален ентусиазъм с неподобаваща за възрастта му дейност“. Защо обаче в заглавието се влага „европейски контекст“, ще се запита читателят?
Ами защото в сряда бе оповестен годишният Доклад на Европейската комисия за върховенството на закона (резюме на български език можете да прочетете тук). Изводите и препоръките в частта му за България не са нещо кой знае колко изненадващо и навяват смътното усещане, че сме ги чували/чели и преди – както в предишни издания на доклада, така и от непрестанните натяквания на определени граждански и политически среди, известни като борци за съдебна реформа.
Нека да се спрем върху няколко ключови акцента.
За отчетността на главния прокурор
В доклада е записано, че „правителството пое ангажимент да създаде ефективен механизъм за отчетност и наказателна отговорност на главния прокурор и неговите/нейните заместници, както и съдебен контрол върху прокурорските решения за отказ от започване на разследване. Това би отговорило на дългогодишните опасения, посочени в предишните издания на Правилата за и в механизма за сътрудничество и проверка.“ Това в някои наши медии е представено като „липсата на възможност за ефективно разследване на обвинител номер едно е дългосрочен проблем“ (България он еър, bTV). Тенденциозните медийни внушения не са от вчера, но в случая фокусът не е върху тях, а върху Европейската комисия. Ден преди публикуването на доклада Конституционният съд отхвърли искането на главния прокурор Иван Гешев да се отмени задължителното му изслушване в правната комисия на Народното събрание. Нормално е това да не бъде отразено от авторите на доклада, но последните би трябвало да са наясно, че и преди решението главният прокурор беше изслушван поне веднъж на всеки 3 месеца. Което някак не кореспондира с тезата за „безотчетност“…
За липсата на ефективни присъди за корупция по високите етажи на властта
В доклада се посочва, че „все още липсват солидни резултати от окончателни присъди по дела за корупция по високите етажи на властта“. Тоест нямаме политици в затвора за корупция (за разлика от други държави, включително на север от нас). И това не се нрави на Европейската комисия. Добре де, в европейската юриспруденция нямаше ли един основен принцип, че човек е невинен до доказване на вина? Подчертавам, „доказване“, а не „вина“. И дали липсата на ефективни присъди не се дължи на до голяма степен „легализацията“ на корупцията у нас? Тук е мястото да се подчертае, че „корупция“ означава „покваряване“ и има преди всичко морално, а после правно измерение. Напълно е възможно много от корупционните практики вече формално да не нарушават законите. Ако е така, топката е в полето на законодателната власт, която може да променя законите, а не на съдебната, която е длъжна да ги съблюдава такива, каквито са към момента. Иначе, в китайската юриспруденция например, ако заподозреният умре, без да признае вина, се приема, че най-вероятно е бил невинен. Ама хайде да си останем „в Европа“.
За недостатъчната прозрачност по отношение на държавната реклама в медиите (ах, тези медии!)
Авторите на доклада са загрижени за „липсата на ясна регулаторна рамка, която да гарантира прозрачност при разпределянето на държавната реклама, въпреки че бяха предприети някои мерки за подобряване на прозрачността“. Да, тук е напипан проблем, но сякаш се губи същината. Факт е, че държавният дял от рекламата в медиите е значителен, но това е по-малкият проблем. По-големият е, че частната реклама е недостатъчна за медиите, за да се самоиздържат на пазарен принцип. Но не защото рекламният пазар е малък – той обикновено е функция на БВП, който пък се увеличи в пъти през последните 20-ина години. А защото в България има твърде много медии, съотнесено към аудиторията и рекламния пазар. И оттам следва борбата за държавната реклама.
Отношението на Европейската комисия към българската съдебна система твърде силно напомня на „умнокрасивите“ мантри за съдебна реформа. Но това далеч не означава, че Еврокомисията съзнателно и целенасочено подкрепя политическия дневен ред на „демократичната общност“ (и на нейните спонсори). По-скоро означава, че и в Брюксел, и на „жълтите павета“, са еднакво далеч от реалността.
Тук е мястото да подчертая, че инфантилността на едната страна в битката за овладяване на съдебната система, по никакъв начин не омаловажава греховете и недостатъците на другата страна. Но в случая е редно да се запитаме защо, поради каква причина, от Европейската комисия са скъсали с реалността? И какъв път са извървели до това скъсване?
За разлика от Европейския парламент, който е представителство на обществата, съставляващи ЕС, Еврокомисията е самовъзпроизвеждаща се структура от чиновници, превърнали се в каста (дори когато тя се попълва от националните политически елити, а не от вече национално обезличените „евробюрократи“, обикновено попълненията са на лица, които с охота приемат новата си, наднационална мисия). Това са почти единствените хора в близо половин милиардния съюз, които са формирали европейска идентичност над националната. С течение на времето те все повече заприличват на Политбюро на ЦК на КПСС от 80-те години (може и от по-рано, просто от тогава имам спомени) – откъснали се от обществата, от които произлизат, и вярващи в някакви „европейски утопии“ (както онези вярваха в съветските).
За целия извървян път до скъсването с реалността е трудно да говорим, поради една много проста причина. Ние, българите, през 90-те години на миналия век тръгнахме по своя път на европейската интеграция (или по-точно, на връщането ни в лоното на европейската християнска цивилизация, от която бяхме изкуствено извадени половин век по-рано). А когато стигнахме дотам, се оказа, че самият Европейски съюз се е променил. И за 15-те години наше членство продължава да се променя. Просто ние тръгнахме към представата ни за Европа от 80-те и 90-те години, в която едни бели, възпитани и усмихнати хора живеят сякаш под диригентската палка на Херберт фон Караян. А междувременно сме в…
Поредният доклад на ЕК няма кой знае какво значение. Както и предишните нямаха. Но е повод да се засегне една важна тема – европейската. Която все повече и повече ще бъде засягана в „Ах, тези медии!“. С градивна критика – без сляп ентусиазъм, но и без антиевропейщина. Защото Европа е нашият дом и ние не смятаме да го напускаме, понеже му е прокапал покрива, и ние трябва да го поправим, а не да смятаме студените дъждовни капки за брюкселска благодат.
Изображение: Bureaucracy vector created by macrovector – www.freepik.com
