На фона на всичко, случващо се през последните две години, за някои е напълно излишно, дори нелепо, да се говори за култура. Наред с това, за средностатистическия българин професии като актьор, певец или пък писател продължават да изглеждат смехотворни, нереалистични и безперспективни, захвърлени в купчинката на всички онези мечти и планове, които просто не могат да виреят на родна почва.
И все пак, в България има хора на изкуството, избрали да останат тук, където музиката, литературата и театърът се считат за едни нелоши хобита, но далеч не притежават статута на желаните сякаш от всички занимания, като например барманството, мъкненето на палети в някой леден склад или пък промоутърската дейност по главната в Пловдив.
Преди броени седмици стана ясно, че Асоциацията на артистите в България настоява за значително увеличение на актьорските заплати. Филип Аврамов, добре познат на родната публика, посочи още, че средната заплата, която един актьор получава в страната, е 900 лв. Гилдията дори обмисля евентуални стачни действия, с които да изрази недоволството си от ниските заплати и искането си те да бъдат увеличени.
Потребителите на социалните мрежи обаче останаха доста раздвоени относно намеренията на българските артисти. И макар да има такива, които пожелават успех на родните актьори, немалко са и онези, които реагират с недоволство и скептицизъм.
Някои не скриват възмущението си, казвайки, че заплатата се определя от таланта на артиста и че ако актьорите желаят увеличение на заплатите си, то трябва да го заслужат.
Оказа се, че няма единно мнение по въпроса дали трябва актьорите да получават държавна заплата и в какъв размер да е тя. И причината за това разединение е съвсем проста: българското общество, поне в по-голямата си част, няма в себе си изградена театрална, музикална и литературна култура. Следователно, няма как да се оценят реалните размери на значимостта на изкуството, а и съответно – на неговата липса. Казано по-просто – на повечето българи им е все тая дали и колко постановки ще се играят през идния театрален сезон, кой е носител на тазгодишния приз „Аскеер”, кой е номиниран за Нобелова награда и тн. И е все едно какво възнаграждение получават хората на изкуството, защото изкуството все пак не е „истинска” професия, не е например значимо като стругарството, че да си струва обсъждането на заплатите в сектора.
Мнозинството от онлайн потребителите смята, че актьорите трябва да заслужат заплатата си, да си я „изкарат”. Не е съвсем неоснователно едно такова мнение, защото все пак възнаграждението във всеки друг бранш се определя от свършената работа. И наистина, може би не би изглеждало удачно един артист да получава МИНИМАЛНА (по искането на Христо Мутафчиев) заплата от 1500 лв., имайки, да речем, само едно-две участия за месеца. Познавайки родната действителност, няма как да не подходим със скептицизъм, а дори и с откровен цинизъм, защото може би ще се намерят такива актьори, които ще участват от време на време в някоя постановка, но като цяло ще разполагат с неангажирани графици и свободно време, знаейки, че каквото и да става, държавата ще им осигури месечна заплата.
Интересно е да се отбележи, че част от коментиращите недоволството на българските актьори изразяват учудването си, че подобни намерения за стачкуване никога не са се чували по време на управлението на Бойко Борисов. Неколкократно се посочва, че причината за това са политическите пристрастия на председателя на Асоциацията на артистите – Христо Мутафчиев.
Дали политическата обстановка в страната сама по себе си е катализатор на недоволство или едва сега, поради една или друга причина, вече е възможно това недоволство да се афишира, остава въпрос на спекулации…
Ако пък тръгнем по друг път на разсъждение – този, в който артистите трябва да „заслужат” заплатите си, то отново ще трябва да се върнем на трагичния факт, че българското общество няма театрална култура. Тя е запазена предимно при по-възрастните, обиколили като ученици до един градските театри, но за младите поколения киноиндустрията, със своите гигантски екрани, 5D ефекти и друсащи седалки, измести отдавна любовта към театралните постановки, които сега често се считат за старовремско развлечение и едновремешна вехтория, от която няма нужда в съвременното общество. В такъв случай, от къде ще дойде заплащането на един актьор? От една страна, ако в дадена постановка няма поне 2-3 популярни имена, ако рекламата за събитието не е започнала поне месец преди него и ако билетът не е на сравнително поносима цена, надали залите на театрите ще са винаги препълнени. Тогава как бихме очаквали един току-що завършил актьор от НАТФИЗ да печели достатъчно, че да може спокойно да си плаща битовите сметки?
Търсейки отговори, се озоваваме в задънена улица. Не ни изглежда резонно държавата да плаща на някого, дори когато/ако той не върши нищо. Същевременно сме наясно, че хората, занимаващи се с изкуство, заслужават не по-малко възнаграждение от всички останали. Тогава?
Предлагам няколко посоки за разсъждение. На първо място – крайно време е, възпитавайки своите потомци и бъдещи управници на държавата, да направим усета и любовта към културата и изкуството задължителна част от тяхното израстване. Защото интелектуалното развитие на едно дете не се изчерпва само с научаването на азбуката и таблицата за умножение. То трябва да съдържа афинитет към словото, към четенето, към музиката и театъра. Трябва да изградим най-сетне представата, че изкуството не е една безперспективна нелепица, а връх в духовната и културна еволюция на човечеството, без която нямаше да се отличаваме кой знае колко от животните. И когато това се случи, театрите никога няма да бъдат празни, а артистите – гладни.
На второ място – добре е да стане ясно, че не всеки студент трябва непременно да стане актьор. Така, както не всеки кандидат-студент, записващ „Педагогика” от немай-къде, трябва да стане учител. Нито пък всеки трябва да стане лекар, адвокат, инженер, журналист и т.н. Когато актьорите са добри, кадърни, сърцати, талантливи – в залите ще има много повече от двама-трима унили пенсионери. Но ако са бездарни и мързеливи – може би не само инфлацията и ниската театрална култура на българите са причините да няма желаещи зрители.
Едно поне е сигурно – ужасяващо е, че в страна, член на ЕС, уж модерна и напредничава, артистите, имащи изключително отговорната задача да оформят и изградят духовното развитие на нацията, тънат в мизерия и забрава, понеже същата тази държава няма време и желание да им обърне внимание. И е наистина странно, задето после всички дружно се възмущаваме от медийните заглавия „Българите не ходят на театър”, „Българите не четат”. Защото е повече от ясно, че една интелигентна нация е способна на много повече от това да си стои вкъщи пред телевизионния екран и да пие ракия. А много хора се боят именно от това.
Предстои да се проследи дали Министерството на културата ще отговори на Асоциацията на артистите, обявили своето намерение за евентуално стачкуване. И дали най-сетне да бъдеш актьор в България ще започне да се счита за нещо съвсем нормално или ще продължи да буди само и единствено присмех.
