“Антируски заговор, безусловно, съществува – проблемът е само в това, че в него участва цялото възрастно население на Русия” Виктор Пелевин
Роман Косяков е млад талантлив руски пианист, един от фаворитите в Дъблинския международен клавирен конкурс. Дни преди началото на конкурса и след месеци упорита подготовка, той получава имейл от организаторите. В него му изказват благодарности за желанието да участва, но поради политиката на Русия, всички покани към представители на страната са оттеглени. “Много съм любопитен, пише в Туитър Роман, как точно това ще спре войната”?
В тази кратка история има всичко – демонстрация на полуадекватно поведение на организаторите, които можеха да допуснат руски пианисти, но да покажат несъгласието си по друг начин. От друга страна имаме напълно нормалното възмущение на творец, жертва на конюнктурата, забъркана от неговия атаман. Ето тук се сблъскват двете Русии – тази на Пушкин и другата, путинизираната Русия.
На пръв поглед това е чист цивилизационен избор. Пушкин е олицетворението на руската култура, на руския дух. На Чехов, Достоевски, Толстой и Лермонтов, на Стравински, Чайковски, Рахманинов и Шостакович, на всичко извисено и идващо от чистотата на славянската душа. Русията на Пушкин е пазителката на Православието във времената, когато неговата люлка е била под иноверското робство, тя е Рубльов и старецът Сергий Радонежки, но и Василий Блажени с неговата лудост. Както впрочем и Борис Акунин, и другите като него.
Руският дух е част от нашата общочовешка културна ДНК, както впрочем и българският, колкото и да е малък. Отричането му, като част от цялата човешка колективна памет, е равносилно на изтриване на собствените ни спомени. Затова е немислимо с лека ръка да зачеркнем хилядите страници, партитури, платна. Руската култура и изкуство са в тъканта на нашата реалност от 2022 година и за добро или лошо (защо пък да е лошо) няма как да бъдат изтрити оттам. Ние трябва да я приемаме с всичките нейни достойнства, но и с особеностите ѝ. Наскоро ми попадна едно от великолепните есета на Исая Бърлин. В “Мълчанието в руската култура” той развива тезата, че егоцентризмът е основната болест на руската култура: “Една от най-впечатляващите характеристики на съвременната руска култура е нейното остро самосъзнание. Със сигурност никога не е имало общество, което да е било по-дълбоко и по‑изключително загрижено за себе си, за собствената си природа и съдба. От 1830-те до наши дни темата на почти всички критически и творчески текстове в Русия е Русия.”
Може би този цитат най-точно обрисува състоянието на пасивност, в която се озова тя в последните десетилетия. Въпреки че как да очакваме културата да има войнстваща, активна роля, еквивалентна на политиката. Тя е по-скоро духовен лакмус на обществените процеси и тук се доближава функционално до религията. Разбира се, такава е всяка една християнска, и не само, култура – немската, американската, гръцката или индийската.
Целта тук обаче не е да изследваме ролята на културата, нито да се разсъждава върху спецификата на руската духовност. Тя е следствие от цезаро – папизма: историческата предопределеност на източните огромни империи. Можем спокойно да започнем от древните шумери и персийци, да минем през империите на Александър, на Чингиз хан, Поднебесната империя. И да свършим с Русия на Петър Първи и Екатерина Велика. Във всички векове от своето съществуване руската култура се създава и/или влияе от народи, живеещи върху територии, владени само и единствено с една форма на управление – монархията. И е нормално да не познава никаква друга реалност. Ето защо не виждаме някаква отявлена съпротива на последните събития: можем с много голяма сигурност да предположим, че тя припознава Путин като поредния Помазаник, като Христос, дошъл да управлява със силата на своята ординация. И докато той е гарант за имперско – монархическата аура на Русия, културата се чувства достатъчно защитена, за да се развива безпроблемно.
Ако има сътресение за спокойното пълноводно течение на едно национално творчество, то без съмнение, това е войната. Тя е повече или по-малко неочаквано зло, появило се изневиделица и като един същински Кашчей Безсмъртни с гръм и трясък разтърсва подредения всемир. Културата няма как да е подготвена за една такава внезапна и в същото време фундаментална промяна, при нея процесите не са толкова експанзивни. Затова в навечерието на “специалната операция” тя не беше подготвена за реакция. Друг е въпросът, дали нейният глас изобщо би бил чут, заглушен от къде-къде по-тенекиените рупори на армиите, маршируващи към Крим.
Путиновата Русия не е някакъв феномен. Тя е просто туморен израстък на имперския организъм на една огромна страна, бленуваща за доминантна роля в свят, който все по-малко прилича на оня, от миналото ѝ величие. И обърната назад, към славните времена на властване над огромни територии и безбройни племена и народи, тя търси реваншизъм за несправедливо оспорваната ѝ месианска роля. Раната е още прясна и мнозина с носталгия си спомнят за СССР, впримчил в четирите букви на абревиатурата си съдбите на толкова много държави. Затова никак не е случайно, че целта в момента е Украйна. И апетитите после ще се насочат към Литва – факт, за който се говори свободно в руската Дума на самата трибуна от депутатите на партията на Путин. Бляновете за възраждане на Съветските Социалистически Републики под някаква нова федеративна структура никога не са спирали. Дори да се доближи териториално до Русия от времето на Пушкин обаче, Путиновата версия няма как да има същото въздействие върху околния свят. И ще го разбере по много болезнен начин. Да си агресор през 2022 е доста по-различно от това да си такъв през 1922 година. Колкото и да се опитват да показват мускули, “остриета” като Лавров, Мария Захарова и особено личният фаворит Рогозин, нямат нужната аура, за да надмогнат образа на кресливи говорители на Владимир Владимирович.
Загледани в това какво прави Русия в Украйна, не виждаме обаче какво прави Русия в Русия. И как Путиновата версия съвсем успешно е поела по пътя да обезличи другата, без да осъзнава, че така подрязва собствения си клон. Колко от вас са чули или прочели новина, свързана с Матушката, в която да не се споменават Путин, война и Украйна. Кога последно е имало известие за признание на млади руски музиканти или спортисти. Това е следствие от световния бойкот, разбира се. Който за съжаление, освен икономически, има не по-малко негативна културна насоченост.
По презумпция не може и не бива да свързваме изкуството с политиката, те са два антипода. Затова е странно как се налага рестриктивна мярка върху културата на една страна, в следствие на нейната политика. Защото, който и да гледа отвисоко маршовете на Червения площад, “Ана Каренина” ще продължава да вълнува дълго след смяната на режима. Впрочем това го е казал още Хопократ: ” Животът е кратък, изкуството – вечно”.
В стремежа си да накажем и отричаме Кремъл, ние всъщност наказваме и отричаме Ермитажа. А не бива да бъде така – нима бихме горили книги на Вазов, заради поведението на Копейкин?
