Геополитическата ориентация на България е дефинирана още в края на миналия век и е наложена в първите години на настоящия, с приемането на страната ни в НАТО (2004г.) и в ЕС (2007г.). България е част от европейската християнска цивилизация, която географски се простира и извън границите на Стария континент – включва също САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а според някои трактовки, и държавите от Латинска Америка. Наричаме тази принадлежност „евроатлантически избор“, който е отстояван непоклатимо повече от две десетилетия, но напоследък изглежда, че се поставя под въпросителна – покрай войната в Украйна, покрай вътрешнополитическите ни сътресения, а също и покрай казуса „Македония“. Съществува ли обаче реалистичен сценарий, при който България преминава от „евроатлантическия лагер“ към някакъв „евразийски“ такъв?
Отговор на този въпрос дава международният анализатор и бивш депутат от Реформаторския блок Борис Станимиров в подкаста на Асен Генов „Контракоментар“. Станимиров много уместно посочва, че доброволният избор (какъвто е евроатлантическият) винаги е поставян на изпитание. Не е била поставяна на изпитание само принадлежността ни към Варшавския договор.
Не смятам, че има такава опция пред българското общество като „евразийски избор“, казва Станимиров. Русия има нужда от една буферна зона между себе си и Запада. Нейното желание е България (и евентуално други държави, ако успее да ги разколебае) да се превърнат в този буфер.
„Евроатлантическият избор на България е нейното най-голямо политическо постижение, но то е поставено пред предизвикателство и трябва да бъде защитавано. А българската политическа класа не е на нужната висота“, отбелязва със съжаление бившият депутат и посочва, че пропагандата на тиранията влиза много по-лесно в нашето общество, отколкото в такова с вековни демократични традиции.
Обществото е естествено опозиционно настроено. И тъй като официозната линия е проевропейска, всяко едно недоволство вижда отражение като реакция, като опозиционност на официалната линия, и съответно това се използва от проруската пропаганда. Но тези хора няма да отидат да живеят в Русия, нито да изпратят децата си там. Това е една естествена „проклетия“ на опозиционно настроените хора, но не е осъзнато евразийско поклонничество, уточнява Борис Станимиров. По-голямата част от българското общество е силно критична и мрънкаща към Запада, но не е русофилска до степен да иска да се присъединява към някакви московски сфери на влияние.
И нещо много важно, включително за медиите, на което Станимиров обръща внимание:
„Проруската пропаганда е вражески акт срещу България. И преди съм коментирал склонността на медиите да допускат вражеска пропаганда към България като „другата гледна точка“. Позор е, когато пред парламента има хора, които на други митинги веят руски знамена в момент, в който Русия е обявила България за „вражеска държава“ и е насочила ракети срещу нас.“ За връзката между Москва и „другата гледна точка“, четете тук.
А ето и обосновката на Станимиров защо България трябва да подкрепя Украйна в конфликта ѝ с Русия:
„В момента ние с Украйна сме в една лодка – ако Украйна падне, агресорът ще дойде на нашата граница. И това е реалност – в момента падат ракети до полската граница. НАТО не е вълшебство, магнитен щит, който да ни пази.“
Българският интерес е да бъдем част от евроатлантическия блок – там, където хората искат. Русия не предлага някакъв примамлив, алтернативен вариант. Русофилите, „копейковците“ не ни казват „в Русия е по-хубаво“ – те просто плюят по Запада. Цялата руска пропаганда е насочена да уязви другия лагер, но тя няма аргументи да похвали себе си. И това е нещо, за което трябва да се замислим, убеден е Станимиров.
За него проблемът на България не е само, че има „пета колона“, че има пропаганда, че има общество, подвластно на невежество и лъжа, а че не сме пълноценна западна държава. Не се чувстваме такива, нямаме самочувствие и нямаме усещане. И тук той се връща към „безкрайно изтърканата банална тема за правосъдието“. Едно от нещата, които нас тежко ни гнети и ни комплексира като общество и като европейци е, че ние нямаме чувството, че живеем в правова държава.
„Ние си буксуваме в собствената кал и трябва да издрапаме, за да станем наистина пълноценна част от западния свят. С всичките му недъзи, слабости, провали, липса на лидерство, глупости, в които заорава – аз по никакъв начин не идеализирам и не съм отчаян пропонент на днешния Европейски съюз. Той е левичарски, либерален, залита в тоталитарни крайности – в някакви идеологии, които се опитва да налага, в абсолютни безобразия, в много голяма степен се налагат нелегитимни решения. Но това е по-умният, по-свободният и по-проспериращ свят. И нашият интерес, още от Възраждането досега, е да сме колкото може повече в него“, обобщава Борис Станимиров.
Да бъдеш на страната на националния интерес е задължително, но само по себе си не е достатъчно. Също толкова важно е да можеш да артикулираш успешно правилната позиция, да приведеш най-релевантните аргументи и да поднесеш всичко това по приемлив и разбираем за аудиторията начин.
Когато става дума за геополитическата ни ориентация, много често се залита по елементарното противопоставяне „Русия – Запада“, в което едната страна е „безусловното добро“, а другата – „абсолютното зло“ (а коя точно каква е, зависи от пристрастията на говорещия/пишещия). В такъв тип противопоставяне и двете страни нанасят вреда, независимо, че едната е на правилната позиция. Затова гласове като този на Борис Станимиров трябва по-често и по-силно да се чуват в медиите. Ах, тези медии!
Изображение: Фейсбук