Първият успешен вот на недоверие в най-новата история на България свали правителството на Кирил Петков, качи залозите на политическото тържище и вдъхнови епично-комична медийна екстраваганца от преки и извънредни включвания, драматични монтажи, невротични изказвания, гласувания и прегласувания, елементарни, но напрегнати математики, сочни емоции и сексуални препратки. Пиршество от говорещи глави в телевизионни студия, прекъсвано за лайв от парламента. Както и лайв от парламента, прекъсван от пиршеството на говорещите глави в телевизионните студия. И почти през цялото време видео фон с дрон и камера от ръка на манифестации, които се идентифицираха като протести.
Характерът на градското лятно недоволство се видоизмени. „Протестиращите персонажи“ този път избраха за свой рекламен слоган виковете „Победа“ и оставиха традиционния си възглас „Оставка“ за по-натам. Просто този път дежурните демонстранти извървяха пътя от парковете до площада, за да подкрепят правителството, а не да го свалят.
Изобщо обратите бяха много, но краят се оказа предизвестен. Ала медиите вкупом успяха да внушат усещане за съспенс, за неочакван обрат и отворен финал. Великият майстор на киното Алфред Хичкок е обичал да илюстрира разликата между изненада и съспенс: „Да си представим, че под масата има бомба. Изведнъж тя избухва. Публиката е изненадана – до преди експлозията сцената е била абсолютно обикновена, просто двама души си приказват безинтересни неща на маса. За да има съспенс, публиката трябва да знае, че под масата има взривно устройство. Трябва да им покажем анархиста, който я поставя там. Сега през цялото време зрителите вече знаят, че под масата има бомба с часовников механизъм. Знае кога трябва да има взрив. В декора има и часовник, който отброява времето. Изведнъж публиката започва да се интересува и от привидно невинния разговор на масата. Тя отброява времето до взрива заедно с часовника. Приготвена е за нещо драматично. Очаква експлозията!“
Парадоксално, при този вот на недоверие бомбата щеше да избухне, ако правителството беше оцеляло. Това щеше да е неочакван финал. Или по-скоро – неочаквана среда, защото този политически цикъл/сюжет изобщо не е приключил. Но съспенсът по Хичкок беше налице. Нова Телевизия буквално имаше дигитален часовник, с който отброяваше секундите и минутите преди гласуването. В дните преди вота имаше огромен медиен фокус върху „реализираните“ отцепници от ИТН, с внушено очакване за още. Коментатори подсилваха внушението с превъзбудени речи за историческата отговорност и мисия на това правителство.
В един момент започна да се откроява пропаст между емоционалния медиен разказ за очаквания неочакван обрат и сухата реалност на простата аритметика. На закономерния и предизвестен разпад.
Веднага след вота Нова Телевизия и БиТиВи си поделиха доминиращото дуо на прясно падналото правителство – премиера Кирил Петков и финансовия министър Асен Василев. По Нова Петков определи стартиралия „края на агонията“ с изтеглянето на министрите си Слави Трифонов като „икона на злото“. По БиТиВи Василев продължи линията с основното рекламно изречение на вече свалената власт – „битката срещу мафията“.
Кирил Петков цитира и досадното клише от времето на Обама за „правилната страна на историята“. Депутатът Настимир Ананиев пък цитира Петков. Не знам кой иска да е от една страна с Настимир Ананиев, било то и правилната, но пък „Правилната страна на историята“ се оформя като нов-стар слоган за продължаването на промяната.
В дните преди вота на недоверие медийното пространство забълбука от паролите на прехода – мафия, мутри, задкулисие. В САЩ се обиждат на расисти и хомофоби. Тук си викат мафиоти. Медиите като цяло не се справят добре с въпроса: „Добре де, кои точно са мафиотите и какви конкретни доказателства има?“. Накрая всички са мафиоти. Или както би казал онзи класик с мускалите – маскари.
Фенове на правителството задръстиха публичното говорене с внушения, че медиите са срещу „Продължаваме промяната“ и играят за лошите, пардон, за опозицията. Може би затова имахме протести „срещу” опозицията и „за” властта. Но това внушение претърпя крушение. Националните телевизии предоставиха изобилие от ефир на самата власт, както и на нейни привърженици, професионално брандирани като експерти.
Вече загубих бройката на извънредните тв предавания, в които видях видни критици на опозицията като Даниел Смилов, Петър Чолаков, Хаджигенов, Алексей Пампоров…
В деня преди вота по БНТ Смилов каза аксиоматично, че е станало ясно как този вот не е за икономика и за Северна Македония. Нямаше въпрос от водещата: „Ама как така стана ясно? Какви са аргументите и доказателствата, че е станало ясно, обяснете, моля?“. Понякога водещите са твърде любезни с недоказаните и неаргументирани твърдения на събеседници. А понякога няма и време. Докато попита Смилов защо изказва лична хипотеза като гранитен факт и идва времето за прекъсване с лайв от парламента. И после от манифестацията, пардон, протеста.
Но критиците на вота на недоверие доминираха в студията, това няма как да се отрече. Минути преди гласуването по БиТиВи при Цветанка Ризова бяха Николай Хаджигенов, после Тони Николов и Явор Гърдев. Няма лошо, но може би е редно подкрепящите падналата вече власт да престанат с конспиративното говорене за „завладени медии“, които не дават на „добрите“ да говорят. Повярвайте ми, гледах часове извънредни предавания и „добрите“ бяха навсякъде. След толкова много „доброта“ направо ми се догледа някой филм със злодеи.
Когато говорим за филми, на дебатите Асен Василев шокира с репликата „Да го ду*ат бедните“, която е цитат от пародията на великия Мел Брукс „История на света: Част Първа“. Жанрът беше чудесно избран. Само добавяме, че Част Втора така и нямаше. Йордан Цонев пък сравни властта с хита на Стивън Содърбърг „Секс, лъжи и видео“.
А цялото упражнение в един момент изглеждаше като по-лек римейк на „Спасяването на редник Райън“ – „Спасяването на премиер Петков“. Тук вече продължение може и да има. За особеностите на българския политически трилър четете тепърва в „Ах, тези медии“.
Изображение: бТВ
