С писателката Здравка Евтимова за св. Паисий Хилендарски и подвига на будителството днес разговаря Ангел Карадаков.
Ангел Карадаков: Г-жо Евтимова, тази година отбелязваме много важни годишнини, свързани с живота на св. Паисий Хилендарски. Вие като писател, като творец, като човек, който е обърнат към словото, как гледате всъщност на това епохално дело, което св. Паисий прави, написвайки своята история?
Здравка Евтимова: Тази година наистина за България е изключително важна, защото отбелязваме 300 години от рождението на св. Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 г. в Самоковска епархия. Също така празнуваме 260 години от създаването на „История славянобългарска“, написана, когато той е на 40 години – през 1762 г., а пък през 1962 г. е канонизиран за светец от Българската православна църква, така че и тук имаме годишнина – 60 години от неговата канонизация.
Като се замисля, неговото дело е в такава степен мощно и всеобхватно, че едва ли има толкова силен и дълбок аналог в историята на други народи. По времето, когато Паисий Хилендарски написва „История славянобългарска“, българите са загубили в голяма степен своето чувство за общност, своето самосъзнание като народ и той решава да събере данни за историята на българите. Пребивава в Хилендарския манастир, по-късно, след разпра с другите монаси, го напуска и се премества в Зографския манастир. През 1762 г. завършва своята „История славянобългарска“. Бил е силно разгневен от отношението на гръцки и сръбски монаси към българите, от техните подигравки срещу българско име и това била основната причина за създаването на неговия епохален труд.. Оскърбителното и подигравателното отношение на другите монаси към всичко българско го провокира да отбележи в послеслова на „История славянобългарска“, че самият той не е преминал през специално обучение по граматика, нито по светски науки, но сърцето го боли за състоянието на духа на българския народ. Това е водещият мотив да започне издирването на документални извори за нашата история.
В „История славянобългарска“ са залегнали трудът на абата от Дубровник Мавро Орбини „Славянско царство“, както и историческото съчинение на кардинал Цезар Бароний „Църковни анали“, чиито руски превод „Деяния церковная и гражданская“ е използван от Паисий.
Св. Паисий Хилендарски се обръща към различни жития на български светци, грамоти на български царе, обикаля цялата българска земя, събирайки помощи за Зографския манастир. Неговият поглед неизменно е насочен към най-главното – да открие данни и факти, да ги събере и подреди, за да покаже на българите, че и те са имали много славни царе, с които могат да се гордеят. че са народ с богата история, който трябва да има много високо самочувствие. Делото на Паисий Хилендарски е толкова светло и велико, че аз не мога да не се вълнувам, говорейки за това.
Човек, притежаващ ренесансов дух, ренесансов поглед, Паисий пише в послеслова на „История Славянобългарска“, че вижда себе си и като автор и творец. Неговият труд е изключително важен, защото полага основите и началото на българското възраждане. Огромни са благодарността и обичта на всички българи, отворили сърцата си за величието на делото, огряващо пътя на св. Паисий Хилендарски. Той е един от духовните бащи на българския народ.
А.К.: Ако можем да си представим св. Паисий да напише своята история в днешна България, как би звучала неговата история? Бихме ли обърнали внимание на неговата история?
З.Е.: Той би могъл да обедини стремленията и мечтите на всички хора под българското небе. Какво е необходимо на нас, българите, днес, което един съвременен Паисий бе могъл да открие? На нас, според мен, е нужно много стабилно, здраво духовно и материално пристанище, където хората под българското слънце се чувстват сигурни, свободни, достатъчно силни и решени да отглеждат децата си в мир и свобода. Да бъдат сигурни, че разполагат с достатъчна защита за своите семейства, да имат работа и достоен хляб на масата. Имаме нужда от такъв духовен пристан! За да стигнем до това пристанище, ни е необходим кораб. Ако нямаме кораб, ние, българите, ще го направим. Ако нямаме моряци, ще станем моряци и ще стигнем до здравия пристан, сигурна съм. Точно това би ни поощрил да сторим съвременният български Паисий Хилендарски. Той може да носи всякакво име, но съм убедена, че един ден ще има такъв човек, който ще опише процеса на изграждане на новия достоен духовен дом на българите, създаването на българския кораб с ума, с таланта, със смелостта на всеки отделен член на обществото в нашата родина. Нека изградим у себе си способността да загърбваме разделението. Нека създаваме, отглеждаме и възпитаваме здрави и талантливи деца, нека изобретяваме нови машини и произвеждаме лекарства, нека бъдем моряци, за да управляваме кораба на българския дух. Нека расте нашето благосъстояние, нека живеем сигурно в българското пристанище, което ще изградим. Ако се роди нов Паисий Хилендарски и вдъхнови българите за подем, вярвам, че нашият народ наистина може да постигне удивителни резултати. Хората под българското небе притежават духовна сила, здрава връзка с българската земя, талант и умения за създаване на материални блага. Убедена съм, че всеки българин носи талант и днес трябва да го прояви! Съвременният Паисий Хилендарски би окрилил с думите и творбите си всеки човек. Може би не ще изрече „О, неразумни и юроде, поради что ти се срамиш да кажеш, че си българин“, а ще се обърне към сърцата ни с – „ О, разумний българино, погледни собствения си талант, вложи този талант умно, употреби го не само в своя собствена полза, а в полза на общността от хора – на българите, на гражданите под българското слънце.“ Тогава, обединявайки милионите таланти на млади и стари българи, вярвам, че ще достигнем до пристанището на доброто и благоденствието. Убедена съм, че ще се роди български мислител и творец, който ще опише този процес по достоен, талантлив и незабравим начин.
А.К.: И все пак бихме ли отворили ушите си да чуем днес призивите на св. Паисий? Да осъзнаем всъщност в какво се корени неговото дело?
З.Е.: Нашият духовен взор никога не е бил отклоняван встрани от епохалното дело на св. Паисий Хилендарски. Днес повече от всеки друг път, хвърляйки поглед назад, осъзнаваме, че във всеки момент неговата творба е имала непреходно, огромно значение. Днес тя продължава да излъчва сила и мощ, защото Паисий винаги ни напомня, че сме наследници и на българските царе, и на българските победи, но и на мрачните пропасти, с които изобилства националната ни история. Ние като народ трябва да познаваме и потреса от пропастта, и красотата на полета. Ще ги познаваме, ще ги помним, ще ги анализираме. Трябва да се гордеем със своето име. А как да постигнем това? Като създаваме у себе си качества и умения, като бъдем високо образовани и осъзнаваме, че невежеството е равносилно на загуба и провал. Като се убедим, че ниското самочувствие също е елемент на неуспеха. За да изградим високо самочувствие обаче, е необходимо да притежаваме висока грамотност, знания и умения, които никой никога не може да ни отнеме. В това послание е съсредоточена силата на св. Паисий днес. Да се гордеем със своя род, да се гордеем със своята родина и да бъдем действени в ежедневието си, т.е. да бъдем знаещи, да трупаме нови знания постоянно, всеки ден, да изграждаме у себе си твърдост в отстояването на собствените позиции, да държим сърцата си отворени за болките на другите хора, да се отнасяме с респект към човека срещу нас, да уважаваме знанията, които е натрупал в професионалната си област през годините. Да вярваме в древната латинска максима „Ковейки се става ковач“ – тоест да работим упорито всеки ден и всеки ден да създаваме красота и висококачествени продукти. Да бъдем конкурентноспособни, не само да живеем и овладяваме най-новите постижения на науката и техниката, но и да създаваме такива. Това означава да се стремим да достигаме върха и да се задържим там.
А.К.: Ако трябва да определите будителството, какво е то за вас? Кой човек днес може да се нарече будител?
З.Е.: За мен основният компонент на будителството днес е да успеем да отворим сърцата си, очите си, духа си за таланта на човека до нас. Преподавам творческо писане в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ вече трета година и имам възможност да наблюдавам как – като откриеш силата на нещо написано от младия човек, като му посочиш, че е употребил прекрасна метафора, красива фраза, очите му грейват. Младият човек, пък и не само младият, се окуражава, изпитва желание да полети. Виждаш как погледът му се променя, сияе. Това е будителството – да успееш да откриеш таланта у другия. Да му помогнеш да не стои с наведена глава, а да осъзнае, че в неговите ръце е ключът към успеха и щастието в живота, че има възможността да вложи силите си в борбата за благоденствие на неговата родина, неговия род, неговия роден град, неговото семейство. С други думи да бъде умен, да се усъвършенства, да бъде почтен, да укрепва силата на своя дух и да проявява последователност в постигането на целите си. Да избира не пътя на постоянното мрънкане, да отхвърля оплакването и сълзливостта, да действа с увереност, да върви напред достойно и с висока чест. Такъв човек ще бъде полезен и за общността, и за себе си, и за семейството си. Това е будителят – личност, способна да превърне таланта на всеки човек в двигател на напредъка на цялата човешка общност.
И аз много често давам такъв пример: хората понякога повдигат рамене и казват: „Така е писано“. Будителят би казал, че да, това така е писано, но умният човек, подготвената и образована личност ще прочете написаното в дълбочина. Ще съумее да открие пропастта по пътя и ще извика: „Хора, спрете! Тук е опасно!“ Така този мъдър човек ще предотврати опасността, ще спаси десетки човешки животи. Това е съвременният будител – личност, която доказва, че ние, българите, сме достойни хора, но за да бъдем такива, трябва в непрекъснат, упорит труд да обогатяваме духа си.
Леността и летаргията днес са синоними на същите безпомощно отпуснати рамене, на вдигналия бял флаг, сочещ, че сме се предали. Будителството е точно обратното – да не вдигаме бели флагове на безсилието, да не се предаваме, а да строим хубави пътища, да градим магистрали и домове, да лекуваме болните, да се грижим за децата, да създадем свободно пространство за духа на младостта, да осигурим достойни старини на възрастните хора, достоен живот за всички наши съграждани.
А.К.: Св. Паисий определя, че един от основните недъзи на тогавашното българско общество е неговото нерадение към историята и загуба на гордост и самосъзнание. А ако трябва днес да определим, какви според вас са недъзите, пред които българското общество е изправено и с които трябва да се справи?
З.Е.: На първо място ще кажа, че трябва да развиваме икономиката си, защото тя е основа на благоденствието. Това означава да използваме максимално своя научен и технически потенциал, да работим успешно в сферата на високите технологии, компютрите, биотехнологиите, всички сфери на приложната науката. Да действаме така, че да опазим природата на своята страна чиста, свободна от химически и биологични замърсители, да се борим за опазването на горите, на всички растителни и животински видове в България. Вярвам, че бихме могли, въз основа на икономическите постижения, да разполагаме с достатъчен материален ресурс за напредъка на нашата страна. Това би ни дало възможност да обърнем взора си и към духовното развитие на всеки отделен индивид, да оборудваме училищата и в големите, и в малките населени места с компютри, интерактивни средства за съвременно образование. Въпреки всички трудности наш дълг е да създадем научно-техническа база за пълноценно образование и специализирано профилирано обучение на младите хора.
Друго нещо, от което страдаме, е огромното разделение на българското общество. Където и да съм отишла, в каквато и да било професионална или творческа гилдия да съм работила, наблюдавам изострено противопоставяне между отделни кръгове и групи. Говоря за острота на лазерен лъч, но той не лекува болката. Този лъч дълбае нова рана. Ето това е, според мен, много важно днес – да овладеем болезненото разединение на българите. Да, нека има противоположни мнения, но да ги използваме като способ за обогатяване на кръгозора, а не като ботуш, стъпкващ на искриците на мисълта – което много често се случва днес. Нека отхвърлим от мислите и практиката си постулата – „Който не мисли като нас, е наш враг“. По-мъдро би било да вникнем в неговите аргументи, да извлечем полезното, да заявим – „Въпреки че мнението ми е различно от твоето, смятам, че имаш пълното право да мислиш така. Моля те, разгледай моите аргументи и прецени дали ще можеш да откриеш нещо полезно за тебе в тях.“
А.К.: Накрая на нашия разговор, да Ви попитам и един по литературен въпрос. Къде е настоящето на нашата литература и какво е бъдещето й?
З.Е.: Имах възможност миналата година да бъде член на жури в различни литературни конкурси и мога убедено да твърдя, че в България работят и творят талантливи хора, при това млади и отдадени на изкуството. Българските автори могат с висок успех да представят творбите си пред света. Не само в Европа, навсякъде, по всички географски ширини Произведенията им притежават дълбочина и мъдрост на мисълта, красота на изказа, мъдри философски идеи, интересни сюжети, към които другите народи биха погледнали с висок интерес. Това, което най-убедително разкрива силата на даден автор, е не принадлежността му към определен литературен кръг или политическа конфигурация, а неговото произведение. Българските писатели и поети осъзнават добре тази истина. Вярвам, че като народ и национална литература, имаме какво да покажем на света. Категорична съм в убеждението си, че българският народ, българите, притежаваме многостранни, мощни таланти във всички сфери на науката и изкуството. В частност, четейки младата българска проза, творбите на магистрите в лектората по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“ с увереност и с висока надежда споделям с читателите, че българската литература не само има бъдеще, а и че за нея ще се говори не само в Европа, но и в целия свят. Съвременната българска литература може да бъде едно от достойните, красиви и почтени лица на българската култура пред всички други народи в света.
Вижте и останалите ни интервюта тук.
