Почти всеки ден след 19 часа си пускам някоя новинарска емисия по основните български телевизии без звук, като едновременно с това гледам видеа или чета статии от световни медии.
Ето сега гледам по CBS на живо във фейсбук как секретарят по отбраната на САЩ Лойд Остин и генерал Марк Мили говорят на пресконференция от Рамщайн за последните решения за военна помощ за Украйна и намеренията това да повлияе на следващата фаза на войната през втората половина на лятото. Покрай угрижените им заявления човек спокойно може да пропусне, че немалка част от тежкото въоръжение по някаква причина ще бъде дадено да Гърция и Хърватия. И като цяло остава усещането, че целокупният Запад планира да дава толкова оръжие на Украина, колкото да не загуби войната, а Русия да не я спечели. Кой има интерес от продължителен военен конфликт в тази част на Европа? Предпочитам да търся отговори на такива въпроси в позициите на френските медии например.
В това време в една българска новинарска емисия познати и никому непознати лица в Народното събрание са се скупчили като агитки след футболен мач, а репортери с кахърни лица обясняват драматизма на ситуацията.
Ако отделим за малко погледи от пъповете си, за да се огледаме отвъд Ниш, с изумление ще открием, че медиите се занимават с коренно различни неща. Не искам да омаловажавам случващото се в нашата китна градина, но по света се случват събития, които за добро или лошо влияят на живота ни тук. Ефектът на пеперудата. Тези събития много често, да не използвам забранените думи „винаги“ и „никога“, не са интересни за българските медии. Да не се заблуждаваме, медиите във Франция, САЩ или която и да е друга страна си имат местен дневен ред. Но за четящия и особено за анализаторите, погледът през очите на тези местни разказвачи може да даде отговори на нашенски болки.
Френските медии се занимават с две основни теми. Първата е дали днес или в следващите два дена Еманюел Макрон няма „напълно изненадващо“ да се изтича по улиците на Киев под вероятно не съвсем дружелюбния поглед на Володимир Зеленски. Не заради дълбоката си човешка загриженост за съдбата на милиони украинци. В неделя е вторият тур на парламентарните избори, които засега губи от Жан-Люк Меланшон, поредният обединител на никога неугасващото ляво във френската политика. Французите много ги тегли към социализма. От векове. И няма, няма – пък изненадат и самите себе си с нелогични избори. После стачкуват. Стачките във Франция са друга весела тема, но сега има по-важни събития.
По българската телевизия вече върви вълнуващ разказ за нахакания син на пернишки прокурор, който вижда в себе си преродения Осман Пазвантоглу.
Втората тема за френските медии е възходът на лошите и непочтени централно-европейски страни. Предимно Полша. Те хем харесват поляците, че са по-разбираемите за тях славяни, хем така и не могат да простят на Мария Валевска, че разтури семейството на Наполеон. Преди десетина дена Le Monde публикува задълбочен анализ с метазглавието: “Руската агресия поставя ЕС пред любопитен парадокс – полското правителство, което е в сърцевината на западните помощи за Украйна, е по природа и практики най-враждебно към европейските ценности“.
Иначе казано, ако икономическият център на Европа се измести от оста Германия-Франция-Италия (например) в източна посока по линията на т.нар. инициатива Три морета и включи Украйна, дали тази „нова Европа“, която ще се окаже основен производител на храни в глобален план, няма да е някак неудобна. И дали това няма да измести и политическия властови център на Съюза в тази източна посока. Такива публикации внимателно, но много настоятелно дърпат за ръкава французите и им казват да не мислят толкова за увеличаващата се пенсионна възраст или цените на горивата. Да не стачкуват, а да си опичат акъла и много добронамерено и благородно да се изпълнят с тревога, че ще загубят статута си на домоуправител.
Българските новини вече отразяват вълненията на варненски писател, чийто разказ напълно случайно е избран да бъде преразказван от младото бъдеще на България по време на матурата по български език и литература. Той е много радостен, че справедливо е надвил всички соросоиди и рептилии с това признание за творчеството му.
Американските медии пък си имат свои важни теми. Всъщност последната седмица темата е само една. Всички телевизии излъчват на живо откритите изслушвания пред комисията на Конгреса за събитията от 6-и януари миналата година. Заседанията са внимателно програмирани да се доближават до по-гледаемите пояси на телевизиите. Само една самотна Фокс Нюз, като верен съратник на бившия президент, героично излъчва реклама след реклама и нито минута от разкритията на комисията. Ако ви интересува колко точно се е бил напил Руди Джулиани, когато в нощта на изборите е влетял в Белия дом и е искал с неподражаемия си трескав вид да говори с Президента и да го убеди веднага да спре броенето на бюлетините и армията да изземе машините за гласуване, интернет е щедър на избор. По-интересно ми е присъствието в студията на Карл Бърнстийн и Боб Удуърд, които са направили ново и допълнено издание на знаменитата си книга „Цялото президентско войнство“ за позорното оттегляне на Никсън, заради престъпната афера Уотъргейт. Тя цялата афера Уотъргейт се дължи на техните разкрития в „Уошингтън поуст“ през 1972. Преди дни се навършиха 50 години от първата им публикация във вестника. По-възрастните помним екранизацията на тази книга на Алан Пакула с Робърт Редфорд и Дъстин Хофман. Да не почваме да си говорим за кино, че няма да има край. Вечерните програми в основните големи американски телевизионни мрежи почти всяка седмица представят премиера на книги на всякакви публични личности. Повечето са истински личности и имат какво да разкажат за живота си. Наистина е впечатляваща бройката на тези книги. Явно им ги четат.
У нас не се издават много такива книги. Сигурно, защото няма да се четат. Или защото няма много личности, които имат какво да разкажат за живота си…
