Новината за номинирането на Георги Господинов за Нобелова награда за литература донесе твърде кратка екзалтация и някак си не успя да се натика в първа класа, редом с войната в Украйна, цените на горивата и дереджето на емигрантите след 31 май. Тя премина толкова бързо през новинарския филтър на агенциите и информационните сайтове, че дори и баш патриотите не успяха да си я присвоят за лично ползване. Всъщност за последното има съвсем логично обяснение – българските “патриоти”, особено тия, закърмени с поручик Галицин и Смуглянка, са вперили погледи, ръце и сърца на североизток и пулсът им бие в синхрон с потропването на ботушите на руския солдатин, маршируващ на 9 май пред погледа на Вова Путин. Лидерът им, придобил прякор на същински чехов герой – Копейкин, е зает да заплашва с разбиване на носове в Народното събрание, пред очите на гостуващи деца.Така че нямаме и не можем да имаме претенции към тях по темата.
Какво обаче знаем ние за номинацията на Георги Господинов? Първо на първо, познаваме го него. Чели сме “Естествен роман”, “Физика на тъгата” и “Времеубежище”, познаваме Гаустин и “Черешата на един народ”. Някои дори са слушали на живо негови рецитации или са били на литературните му премиери. Та, думата е за номинацията, която идва от българския ПЕН център. Някак си тя беше в реда на нещата и едва ли е имало колизия около издигането ѝ. Въпреки че наскоро Здравка Евтимова – председател на ПЕН, побърза да увери всички, че няма “скандал с номинирането на Георги Господинов”. То пък, гаче имаше скандал, щеше да се забележи нещо. Изобщо литературните скандали или, недай си боже, войни, у нас се отличават със завидна невидимост. Ето, дори аз, човек пописващ, с претенции да е homo scribens в някаква степен, не мога на прима виста да се сетя за сблъсък на две пера, на различни школи или течения в словесната ни родна изящност. Неуслужливата ми памет ме подсети само за един единствен скандал през последните години – този с пловдивската поетеса Албена Хинкова и нейния събрат по муза Славчев, дето я обидил, че не е мома. А тя баш кат ощипана мома, рипнала и чрез съдебно-медицинска експертиза доказала, че е непорочна. Съдът обаче я осъдил (съвсем порочно?) да заплати разноските по делото. И туй то. Буря в чаша вода, ялова работа.
Ние обаче се отклоняваме от основната цел на текста, която беше в каква, аджеба, категория да номинираме Зеленски. Не може да е за мир, въпреки че и вие се сетихте първо за нея, нали. Няма как, защото нали война се води. Въпреки че този довод може да бъде донякъде оборен. Фактите говорят, че носителите на наградата през годините са били личности или организации, които, с примера и действията си, влияят изключително много в общочовешки план. Това влияние може да е насочено към правата на човека, ограничаването на щетите от войните, хуманитарна дейност. А за украинския президент засега не е известна подобна активност. Разбира се, неговата дейност в момента е много по-отговорна от трупане на точки за наградата, която се дава на 10 декември в Осло повече от столетие.
Тук може би ще се намеси и вездесъщата геополитика – миналата година призът бе връчен на руския журналист Дмитрий Муратов за “усилията му за защита на свободата на изразяване, което е предпоставка за демокрацията и трайния мир“. Самият Муратов признава, че наградата е по-скоро за неговата медия “Новая Газета”, която управлява три десетилетия и чиято политика е по-скоро опозиционна на режима в Кремъл. Достатъчно е да кажем, че там е работила Анна Политковская. Ако се насочи към явно изразяване на позиция в конфликта, показвайки тенденциозно антикремълско отношение, норвежкият нобелов комитет би нарушил основен принцип на организацията. Така че тази категория отпада. Обаче проблемът е, че категориите не са няколко дузини, а само пет. А едва ли нашият кандидат може да се класира в сферите медицина, литература,химия и физика. Очевидно изводът е, че Нобеловата награда не може да бъде адресирана до Маринския дворец в Киев.
А всъщност трябва ли му на бившия комик подобна слава? От една страна, той се нуждае от всякаква международна легитимация и се стреми да се появява онлайн пред парламенти, кабинети, че и по време на откриването на кинофестивала в Кан, където заяви, “че е нужен нов Чаплин, който да докаже, че “киното не е нямо“ пред войната в Украйна”, каквото и да значи това изказване. Имаме диктатор, казва Володимир, къде е геният, готов да го осмее. Самият Зеленски е именно такъв – комедиен актьор, но колко различна е ситуацията 82 години по-късно. Човечеството преживя една Световна и една Студена война оттогава, революции сменяха стари режими. Тогавашните “добри” сега станаха касапи, сатрапи и чудовища. Та в тази логика, откъде трябва да дойде новият “Чаплин” – от Германия, САЩ или … . Ако изобщо има смисъл киното “да проговори”.
Защо му е на киното да става трибун на антируската полемика е въпрос, нелишен от свежия популизъм на времето, в което живеем. Че в някоя режисьорска глава се върти сюжетът на следващия антипутински американски екшън, е повече от ясно. Но едва ли един блокбастър, колкото и да е добър, е достатъчно ефикасно пропагандно оръжие. И защо точно киното, а не литературата или културата като цяло. Знаем как може да влияе една книга на съзнанието на масите, примерите са много. Но явно Зеленски се насочва към гилдията, защото може би познава най-добре нейния механизъм на работа. Или пък разчита на интересния паралел между Украйна и САЩ – и двете държави са имали бивши актьори за президенти. Каквито и да са мотивите му обаче, искреността му е вън от съмнение. Но да, той Нобел няма как да получи, поне засега.
Ами като не може на едното място, защо не пробваме другаде? Почти е сигурно например, че Володимир Зеленски ще е следващото лице на Time. Няма никакво съмнение в това – щом през десетилетията на корицата на списанието са се появявали Хитлер (по ирония, седмица след снимката на Сара Рузвелт, майка на американския президент), Итало Балбо, Херман Гьоринг, Мусолини и Франко, спокойно можем да кажем, че критериите на Time са по-скоро лице от мейнстрийма. Така можем да обясним появата на Грета Тунберг, електронната цигара и Спайк Лий. Либералните му издатели няма как да пропуснат възможността да моделират тренда на американския светоглед за пореден път, което означава, че въобще няма да е учудващо, ако видим другата седмица лицето на Зеленски на корицата, а за човек на годината бъде обявен Путин. Апропо, Вова е бил Person of the Year на Time Magazine за 2007 година. Иронично, нали. Nil permanent sub soli, нищо ново под Слънцето, са казали римляните. И правилно.
Без да гадаем, сигурни сме, че украинският президент Зеленски ще стане лице на Time. И после може спокойно да бъде избран за “Мъж на годината” на Клуб М, например. Което едва ли ще се случи на Георги Господинов.
снимка: www.president.gov.ua
