Не знам дали това медийно събитие е голямо. Не знам дали разтърси медийното пространство. Всъщност знам, че не го разтърси, защото събитието е все още по-скоро бутиково. Става дума за националния конкурс за християнска журналистика „Казвайте истината“ на Фондация „Покров Богородичен“ и портала Православие БГ. Наградените текстове може да видите като проследите горния линк, а аз искам да поговорим за друго.
Християнската журналистика представлява голям интерес за „Ах, тези медии!“, защото е крехък гласец на една по-различна истина в морето от крясъци на тщеславие и омраза. И е интересна, не защото е крехка, а защото е различна. За съжаление самата журналистическа общност (към която аз не се числя и затова не знам доколко е редно да говоря за нея, но непрекъснато го правя) сякаш не е съвсем наясно с християнската журналистика. Разглежда я като жанр, а тя не е. Прието е да се смята, че християнската журналистика представлява текстове, които се състезават кой от кой повече да прилича на църковна проповед, кой от кой да е по-умилителен и по-небесен. И колкото повече тези текстове се увличат в надпреварата, толкова повече се отдалечават от журналистиката като активна (и агресивна) комуникация, толкова повече се изнасят към периферията на медиите, толкова повече излизат в „полето на страницата“ или, казано на латински, стават маргинални. А християнската журналистика не заслужава да бъде маргинална. Нещо повече: християнската журналистика е длъжна да не бъде маргинална и е длъжна да пази този дълг с настървението на рицар-кръстоносец.
Мисля, че в християнската журналистика можем да обособим три рода: нравствено-емоционална, познавателна и приложна. Нравствено-емоционалната е онази журналистика, в която и сега се правят повечето от опитите. Тя има важната задача да споделя християнската етика, да посочва нейния произход, да дефинира доброто и злото в неговите конкретни битови (а и не само битови) проявления и да го разглежда през очите на различни хора и в контекста на различни ситуации. Да се занимава с т.нар. „чисто човешка“ страна на нещата, с вълненията в най-съкровените кътчета на душата. Нравствено-емоционалната християнска журналистика е най-близо до поезията и до есето, доколкото често е споделяне на лични преживявания във връзка с даден проблем.
Познавателната християнска журналистика е нещо друго. Тя се развива, сама по себе си, също в три направления: догматично, литургично и историческо. Нейната цел е да запознава с факти и да ги обяснява на съответния журналистически език, в съответния медиен код, докато станат разбираеми. Когато е догматична, тя запознава публиката с догматите на християнството – тринитарния, христологичния, пневматологичния и т.н. Християнството, тъй като не е от този свят и тъй като не е измислено от човеци, понякога звучи парадоксално и трудно за разбиране само с ума, ако е изключено сърцето, а днес сърцата на много хора са изключени през повечето време. За разбиране на християнските догмати е нужен колкото интелект, толкова и интуиция; колкото аналитичен, толкова и синтетичен подход. Позитивизмът е неприложим към разбирането на християнските догмати, защото той иска всичко да изследва и всичко да доказва.
Литургичното направление в познавателната християнска журналистика има за цел да запознае публиката с всичко онова, което се случва в храма и с неговия мистичен смисъл. Тъжен факт е, че повечето от хората, които присъстват на литургия, всъщност не знаят на какво присъстват. Никой не им е обяснил, че са част от извършването на безкръвната жертва на Новия завет, защото след Като Христос пожертва Сам Себе Си, всяка друга жертва е немислима; никой не им е обяснил, че литургията, освен че изобразява цялото Евангелие в действия, всеки път принася на Бог в жертва самия Него. Затова и често в църквите можем да видим как, докато се чете епиклезата – молитвата, с която се призовава Светия Дух да слезе над даровете и да ги претвори в истинска плът и кръв Христови (а не в символ на плътта и кръвта, както си мислят мнозина) – много хора се занимават с нещо друго, само по себе си благочестиво в техните представи – палят свещи, обикалят иконите да ги целуват и т.н. Пълно неразбиране. Пълно незнание.
Историческото направление в познавателната християнска журналистика е онова, което запознава публиката с историята на Църквата. Недопустимо престъпление е да се изучава политическа история или пък история на изкуството, изолирано от историята на Църквата, на смъртоносните ѝ битки с ересите, на сложния танц със светската влас, на изкушенията и паденията, на победите и тържествата. И още по-тъжно: историята на Църквата изобщо не се изучава, освен в семинариите и богословските факултети. Най-сетне християнският поглед е различен и към „всемирната“ история, защото за християните тя не е поредица от цикли, не е исторически материализъм с измислените си необходимости, а целеустремен процес, който започва от Едемската градина в деня на грехопадението и свършва в деня на Страшния съд, като сюжетът на цялата история е един – поправяне на грешката и спасението на човека, което завършва с обòжение.
Стигаме най-сетне до третия род – приложната християнска журналистика. Наричам я „приложна“ съвсем условно, доколкото при нея християнският мироглед се „прилага“ към всеки един журналистически жанр. Както казах по-горе, християнската журналистика сама по себе си не е жанр. Един спортен репортаж също може да е християнски. Новините могат да са християнски, прогнозата за времето – също. Дори и готварските рецепти могат да са християнски. Всичко зависи от гледната точка, от мирогледа, върху който се гради журналистическият текст. Ако този мироглед е християнски, то и журналистическият продукт, независимо от своя жанр, ще бъде християнски.
Кое да е водещото при определянето на християнската журналистика: формата или съдържанието? Съдържанието е conditio sine qua non. Ако то е неправилно или непълноценно, изобщо няма какво да говорим за християнска журналистика. Това, което, мисля си, трябва да се оценява, поощрява и култивира, е формата. Ключовата дума е „журналистика“. Журналистиката не е толкова създаване на информация, колкото пренос на информация.
Относно богословската основа на текстовете, мисля, че нещата са ясни – едва ли днес можем да кажем нещо повече от светите отци или да допълним (прости, Боже!) Светото Писание. Следователно проблемът остава как вече казаното от отците да стигне до хора, до които не е стигало и до които не би стигнало с досегашните средства. Да пишеш проповеди е като да чукаш на отворена врата, състезавайки се със Златоуст. Този жанр си има утвърдена публика, пък и не знам изобщо доколко е правилно да наричаме омилетиката „журналистически жанр“. Задачата на журналистиката е да намери онези форми, които да докарат словото на Истината дори и до невярващите, дори и до колебаещите се, дори и до онези, които се интересуват от съвсем друг, често сензационен вид текстове. И това не е формализъм, защото формализмът не се интересува от съдържанието, докато за нас съдържанието е непоклатима основа, която се подразбира, а ние сме скромни зидари (не масони, Боже опази!), които търсят тухличките, с които да строят нагоре.
Поздравления за конкурса „Казвайте истината“! Дано догодина се явят още повече автори с още по-талантливи текстове!
