През тази година отбелязваме 300 години от рождението и 60 години от канонизацията на св. Паисий Хилендарски, както и 260 години от написването на „История славянобългарска”. В поредица от интервюта ще Ви срещнем с хората на духа и съвременни будители, които ще споделят своите мисли за делото на св. Паисий, будителството днес и мисията в това да пазиш историята и вярата на народа си.
Днес ви срещаме със Западно и Средноевропейския митрополит Антоний. С него за Паисиевото дело, мисионерството сред сънародниците ни в чужбина, както и за ценностите на съвременния българин, разговаря Ангел Карадаков.
Ангел Карадаков: Ваше Високопреосвещенство, през тази година има три много големи годишнини, свързани с делото и живота на св. Паисий Хилендарски – 300 години от неговото рождение, 60 години от канонизацията му за светец, както и 260 г. от написването на „История славянобългарска”. Нека започнем разговора си от там какво трябва да означават тези годишнини за православните християни и за всеки българин?
Митрополит Антоний: Първо трябва да кажем, че това са едни знакови годишнини за целия български народ, заради това, че връщайки се назад във времето, се срещаме молитвено и в благодарната ни родна памет с делото, пред което се прекланяме на св. Паисий Хилендарски. Той е едно от светилата на роднината ни, която Божията крепка десница е запалила на небосклона на нашите земи и то във времена, в които българският народ е имал много голяма нужда. Не напразно св. Паисий Хилендарски е наречен и „мост между две епохи”. Епохата, която води българския народ към изход – от тъмнина към светлина, защото именно онова кандило на вярата, което е горяло в неговото сърце, в неговата скромна монашеска килия в Хилендарския манастир, е изиграло ролята подобно на онзи квас (от евангелието), който заквасва цялото тесто.
Българският народ в онези години на изпитания, на оскъдяване на любовта между човеците и вярата в Бога, е намерил твърда опора в думите на св. Паисий Хилендарски, написани под неговия труд „История славянобългарска”. Историята на славния български народ, фактологически и исторически подкрепена с много силен духовен заряд, за да повдигне падналото самочувствие на българския народ по времето на робството.
Св. Паисий Хилендарски може да бъде смятан за един от първите будители, който поставя началото на Възраждането на България, на българския дух, народ и вяра. Затова и Бог в житейския кръстопът на българския народ е изпратил именно това светило, та да могат хората да не се загубят и лутат в мрака, а да го следват, да бъдат изведени до вечната светлина, която е Христос. За нас, св. Паисий Хилендарски е велик светец, мъдър духовник, наставник на мнозина във вярата, българин от цялото си сърце и цялата си душа.
А.К.: Неговото дело е епохално и с това, че то полага основите на Българското възраждане и борбата за църковна независимост. Как обаче делото на св. Паисий Хилендарски днес, в 21 век, отеква в нашето общество?
М. А.: За голямо съжаление, като че ли в нашето общество, което в контекста на съвремието се лута между избора си – модернизма или секуларизма, все по-малко хора се сещат за това велико, епохално дело на св. Паисий Хилендарски. Точно днес, когато се намираме отново пред изпитанията на нашата вяра, оскъдяване на морала, на ценностите, на добродетелите, на подтиснатото самочувствие на българите и поради неблагоприятните икономически условия, ако щете, българският народ има нужда от твърда опора и да следва примера на св. Паисий Хилендарски, и да се вслуша в неговите думи.
Защото независимо от това, че сме по-малка държава, страна с по-ограничени възможности, ние като българи сме съхранили вярата си в Бога дори в най-мракобесните, най-трудните времена за българския народ, кандилото на вярата не е преставало да гори. Може да е мъждукало, но е имало своя пламък.
Българският народ, подрастващата младеж, все повече и повече трябва да разгръщат „История славянобългарска”, да разгръщат житието на св. Паисий Хилендарски и да черпят от него пример на подражание и утеха, защото св. Паисий е живял в трудно време за сънародниците си. Загърбил родна стряха, загърбил бащиния си дом, той се е отправил към място, където бил сам физически, но не духовно. Знаем, че духовно не е бил никога сам, защото с него е бил Христос, светите ангели и ангелоподобните монаси, негови братя на Хилендарски манастир в онова благословено от Св. Богородица място – Св. Гора – Атон. И подобно на него трябва и ние да загърбим суетата на заобикалящия ни свят, да търсим потребното в духовен аспект за всички нас, защото знаем, че Бог няма да ни остави без храна, без облекло, без покрив. Но когато ние търсим, както и четем в Свещеното Писание, Царството Божие първом, то всичко останало ще ни се придаде. Затова нека не загърбваме именитите български будители и възрожденци, светиите на родната ни святост, които все повече и повече ни показват, че светостта е достижима и в нашето съвремие и тук, и сега, стига само да положим живота си в ръцете на Бога и да положим душата си за ближния. Трябва да бъдем жертвоготовни, да жертваме, разбира се не на всяка цена и не винаги, нашия живот, но да жертваме личното си удобство, да жертваме нашия комфорт, да жертваме нашето време в услуга на нашето общество и най-вече да го жертваме за Бога, защото тези жертви са благоугодни Богу.
А.К.: В своята „История славянобългарска” св. Паисий отправя един много остър упрек към българите, като даже се обръща с прилагателното юроде, към онези, които се срамуват да бъдат българи. Вие като митрополит на Западна и Средна Европа, виждайки много наши сънародници, които живеят в чужбина, как смятате дали съвременният българин се срамува да се нарече такъв или пък обратното – даже повече се бори за своята идентичност?
М.А.: Нашите сънародници, които живеят далеч от нашата родина, естествено, винаги са подчертавали своите корени, своя произход, своята вяра. В голямата си част. Тези, които аз срещам в Западна и Централна Европа, и в храма, и извън него, са хора, които обичат България, които обичат своята история, които се опитват всячески и по всякакъв начин да съхранят своите корени. Да, може би има такива, които водени от материализма и заработването на насъщния и увлечени в този материален свят, забравят за своите корени и искат да се интегрират все повече и повече в съответната държава, и като че ли искат да забравят, че са българи, но няма как. Знаем една народна поговорка, която казва, че кръвта вода не става.
Българите сме благословен от Бога народ. Закърмени с православната вяра в сърцето ни, където и да сме – и близо, и далеч, и в родината, и извън нея, ни тегли винаги към храма, към красивите български традиции и обичаи, към това да ги споделяме заедно на големи празници, да си спомняме славното минало на нашите прадеди, на тези, които са дали най-милото си – живота си за освобождението на нашата родина, борбата за духовна и физическа свобода, за това да се съхрани и езикът, и писмеността, и нашата вяра. Това е и посланието на св. Паисий Хилендарски в нашето съвремие, че ние сме призвани да бъдем будители. Както духовниците, така и всички вярващи християни да бъдем будители, да бъдем посланици на любовта и на мира. Да бъдем тези, които полагаме душата си за своето стадо, за своето паство, та да можем да изпълним завета Христов да бъдем едно, обединени от благодатния покров на Светата ни Църква.
А.К.: Времето, в което ние живеем, много пъти е определяно от критици на съвремието ни, че е безпаметно. Време, в което хората не си спомнят за миналото, не търсят достатъчно в миналото – и като отбелязваме годишнини, и като говорим за исторически личности. Безпаметно ли е нашето време днес, безпаметни ли сме ние? И нуждаем ли се от нов Паисий, който да ни събуди?
М.А.: Мисля че, когато всички ние припомняме нашата история, когато се връщаме назад, за да се поучим и да почерпим вдъхновение, трябва да говорим всячески на онези, които нямат възможност да чуят или пък са затворили сърцето си. Вината в това, че мнозина не желаят да чуят за нашата история по една или друга причина, е преди всичко в семейството, училището и в нашето общество. Задачата на семейството, като основна градивна единица на обществото и малка Църква, е да възпита и отгледа децата в морални нравствени добродетели, като съхрани в тях обичта към родината. Тази обич към родината се съхранява с познаването на историята, с познаването на традициите, с владеенето на книжовния красив български език, такъв какъвто са го говорили нашите предци. Естествено, в контекста на делото на св. Паисий Хиледарски, всеки трябва да прочете „История славянобългарска”, за да види че в най-мрачните и трудни времена, е имало светлина. Това е тази светлина, която ние трябва да следваме и ще ни отведе до тихия пристан, където е Христос.
А.К.: Днес много хора се възприемат като будители. Било писатели, било поети, било журналисти, общественици и т.н. Хора от различни професии, всяка сама по себе си близка до будителството, но като духовник, като духовен приемник на св. Паисий Хилендарски, който е и монах и проигумен в Хилендарския манастир, според вас какъв трябва да бъде един будител? Какво той трябва да изпълва в себе си? Какви послания трябва да носи в обществото?
М.А.: Преди всичко задачата на будителя в контекста на първите будители, сред които са и св. Паисий Хилендарски и св. Йоан Рилски, св. Софроний Врачански, е да събуди заспалата душа на хората. Душата е унила и заспала тогава, когато я няма тази духовна храна, т.е. духовната храна трябва да бъде дадена от хора с духовен заряд, които я носят в себе си. Това на първо място са тези, които Бог е призвал на тези просветни поприща – учителите. Не бих могъл да персонифицирам кой може да бъде будител, защото всеки може да е такъв, стига да съхрани в себе си нравствеността, устоите и обичта към родината. Да преподава тези устои с чисто сърце, непринудено, нелицемерно, воден от чувството за справедливост и това да се съхрани нашата история, а преди всичко – нашите красиви традиции и вяра.
