Тази неделя буквално съм разкъсан между шест теми, всяка от които по свой начин заслужава да бъде тема на седмица. Какво всъщност е „тема на седмицата“? Дали е онова събитие, което променя дневния ред на обществото? Или пък събитието, което предизвиква най-много шум в медийното пространство? Или пък събитието, което довежда до най-френетичен екстаз академиците в социалните мрежи? Признавам, че все още не съм си изработил ясни критерии, но това едва ли е толкова важно.
Безспорно една от водещите беше темата за
украинските бежанци в светлината на изказването на Калина Костадинова и на фона на сирените по случай Ботевия празник.
Толкова водеща, че вече се занимахме отделно с нея. След като я разнищихме по всички правила на медийния анализ, от тази тема остана горчивото обобщение, че из най-ярко осветените области на обществения живот дефилират миниатюрни хора, които все още не са се научили да прикриват чувства като егоизъм, надменност, арогантност и липса на всякаква емпатия към хора и събития, които не показват потенциал да допринесат за кариерите или материалното им благополучие. И докато ние обсъждахме тези хора, други хора решиха да блеснат, като проснат на улицата дълго парче син плат и приканят хората да оставят на него цветя и онези банални плюшени мечета, които станаха модерни по железопътни гари и гранични кльонове през далечната вече 2015 година. С тях невинни девойки посрещаха левантийски младежи, които после ги щипеха по дупетата в сянката на готическите катедрали. Да, тези арт изблици на съпричастност вече се изтъркаха, но все още има общественици, които ги считат важни за благото на пиара. Много характерно е, че с коментари за украинските бежанци се ангажираха всички – от безименните мъдреци в социалните мрежи до „лидерите на обществено мнение“, които по списък обикалят телевизионните студиа. Всички те бяха обединени от едно – срама от собствената държава, която се излага пред чужденците, па били те и бежанци. Но това не е нищо ново, тъй че темата не е подходяща за тема на седмицата.
Бой в Парламента
Представете си картинка. Първи юни – ден на детето. Освен всички други радости, на този ден децата трябва да получат и незабравими изживявания, да посетят интересни места. Едни ги водят в музея, други ги водят в зоологическата градина, а трети – в Народното събрание. Виждам как учителките за пореден път строго вдигат пръст пред устните си – „ш-ш-ш-шт!“ – и дечицата, притихнали, се промъкват на балкона в пленарната зала, за да надникнат отгоре как чичковците и лелките изковават закони. И точно тогава, не щеш ли, г-н Искрен Митев – депутат от ПППП – нарече от пленарната трибуна г-н Костадин Костадинов – депутат от (и лидер на) „Възраждане“ – „Копейкин“, а г-н Костадинов много мрази да го наричат така. Пред смаяните погледи на дечицата той отиде до президиума и заплаши, че „ще разбие носа на тоя тъпак“. „Хи-хи-хи…“ – развълнуваха се дечицата. После Копей…, пардон – Костадинов съпроводи Митев до банката му, а пък оня го дръпна за вратовръзката. До това води дрескодът в Парламента.
Горчивата истина е, че в нашето Народно събрание депутатите и да се сбият не могат като хората. Я как се бъхтят в другите парламенти по света! Та това е едно от най-забавните неща на демокрацията! Обаче у нас – не. Само дърпане на вратовръзки. И прави ще бъдат безименните мъдреци и „лидерите на обществено мнение“, ако се срамуват от това. Тази е и причината боят в Парламента да не стане наша тема на седмицата – защото не е никакъв бой.
Референдум за еврото
И като стана дума за Костадин Костадинов, дето го дърпали за възела (така в някои краища на страната наричат вратовръзката), той, в пореден пристъп на популизъм, предложи да се проведе референдум по въпроса за приемането на еврото. И веднага произлезе дебат. Защитниците казаха, че е хубаво да го приемем, защото ще отпаднат таксите за превалутиране, ще дойдат повече инвестиции и оттам – по-високи доходи; ще се вдигне кредитният рейтинг и ще паднат лихвите по дълговете. Критиците отговориха, че е лошо, защото ще се вдигне кредитният рейтинг и ще паднат лихвите по дълговете. Така хората няма да забогатеят, но държавата ще се полакоми да тегли заеми и ще станем като Гърция, чийто дълг в момента е два пъти БВП; ще се стартират безсмислени проекти с ниска добавена стойност, едни пари ще се изядат и ще се изакат, без да оставят диря в народната памет. Що се отнася до отпадането на таксите за превалутиране, то хората няма и да разберат, че са отпаднали, това по никакъв начин няма да промени живота им.
Пак не успяха да разберат! Всъщност интригата не е „за“ или „против“ еврото, а „за“ или „против“ референдума за еврото. Мой приятел и вещ финансист написа нещо от рода (цитирам по памет) на: „Значи народът е компетентен да избира управниците, но не е компетентен да се произнася по въпроса с еврото?!“. Съвсем не, драги приятелю и вещ финансисте, не си прав! Народът е некомпетентен да се произнася и по двата въпроса и това е трагедията на демокрацията. Зрялата демокрация се познава по това, че народът все повече копнее да го оставят на мира. Той не иска да взима решения. Иска само да мърмори, когато решенията е взел някой друг.
Какво е да участваш в референдум по тема като тази за ядрената енергетика или еврозоната? Това е все едно да избираш между Цеца и Меца, дето нито си ги виждал, нито си чувал за тях. Едни ти казват, че Цеца била руса, но други контрират, че била изрусена. Едни ти казват, че Меца имала големи цици, но други те просвещават, че били от силикон. Затова демокрацията е представителна, за да могат много хора, които не разбират от нещо и не са длъжни да разбират, да изберат някого, който разбира, и той да решава вместо тях, за да се стига по този начин до правилни решения. Така поне е на теория. Ако в „Пирогов“ докарат паднал от покрива, последното нещо, което ще направят, е да проведат референдум с участието на всички болни дали да му отрежат краката или да не му ги отрежат.
Дискусията за референдума, посветен на еврото, е тъпа и затова не става за тема на седмицата. Споменаваме я, само защото се шумя около нея, а шумотевицата е комай единственият критерий нещо да бъде номинирано при нас. Много се шумя също и около средните пръсти на публичните фигури.
Средните пръсти в народната традиция
Друг на мое място вероятно би се изкушил да каже, че май само той не е показвал среден пръст, но аз не мога да се похваля с такова нещо. И действително, почти няма публична фигура да не е заснета как го показва някому. През миналата седмица това беше певецът-депутат (или депутатът-певец – както ви се харесва) Христо (Хазарта) Петров, който вероятно за своята съпартийка Деница Симеонова е „просто Ицо“. Разкъсаха го. След като описаха колко е прост, вулгарен и друсан, напомниха, че всички се били тресли от възмущение, когато среден пръст показали Кошлуков и Каракачанов, но когато Хазарта, Тошко и председателят на парламента показали – никой не се тресял, защото те били техни хора от умнокрасивитета. Ами, вие, дето го говорите това, мигар не се тресете в тоя момент? Нищо, важното е вечно някой да е скандализиран и да гори в справедливо възмущение! Не, и това няма да бъде тема на седмицата.
Джони Деп „нанася удар срещу всички жени“
По принцип светът на „звездите“ ми е неимоверно досаден. Досаден ми е до такава степен, че едва ли съм в състояние да изредя имената на 10 актуални звезди (например чувал съм кой е Джони Деп, но не съм чувал коя е…, чакайте да погледна пак…, Амбър Хърд), но тъй като медиите избухнаха по-ярко, отколкото даже за евровия референдум на „Възраждане“, длъжен съм да включа и тази тема от седмицата. Каква всъщност била работата? Бившата жена на Деп изляла в цяла статия куп клевети за това как била подложена на домашно насилие от Деп, за което Деп я осъдил на 15 милиона долара. И сега в цялата либерална общност положението е „Плачи да плачем!“. У нас най-неутешим е „Дневник“, който излезе със заглавие „Експерти по домашно насилие определят делото „Деп срещу Хърд“ като „катастрофа“ за жените“. Кога конфликтът успя да стане „мъже срещу жени“! То така може да се каже, че измирането на динозаврите е несправедлив триумф за бозайниците. Активистките от #MeToo със сълзи на очи казали, че движението се чувства експлоатирано, че това е „токсична катастрофа и една от най-големите клевети“. Думата „токсичен“ напоследък е модерна, когато трябва да се говори за нещо отвратително като например гадният и гнусен биологично-социален вид, наречен „бял хетеросексуален мъж“. Адвокатите на… как беше… Амбър Хърд пък се оплакали, че вонята в социалните мрежи повлияла на заседателите. Но дали някой си е дал труда да измери в коя посока помията е била по-изобилна – от Деп към Хърд или от Хърд към Деп. Защитниците на традиционната нормалност ли са били по-агресивни и непоносими, или активистките на #MeToo? Склонен съм да се ангажирам с известни подозрения, без да съм води статистика на воплите в социалните мрежи. Туй е то свободата, Санчо! Не, и това няма да бъде тема на седмицата. Поне докато в интригата не се включи и BLM. И „Спаси София“, стига там да не са прекалено заети с междублоково земеделие.
За тема на седмицата, според журито на „Ах, тези медии!“, състоящо се от мен и от никого другиго, демократично бе обявена
Тортата на Мона Лиза
На пръв поглед това не е събитие, което ни засяга, но ако се замислиш, е символ и еманация на всичко, което ни засяга, което се мъчи да диктува живота ни и да го съсипва. Вижте само заглавието: „Екоактивист замери с торта „Мона Лиза“ в Лувъра“ и ми позволете да цитирам началото на текста, защото то е описание на съвременния секуларен, либерален, мултикултурен, толерантен и глобалистичен свят в едно изречение:
„Екоактивист, дегизиран като възрастна жена в инвалидна количка, хвърли парче торта по картината „Мона Лиза“ на италианския художник Леонардо да Винчи, изложена в Лувъра в Париж, съобщават световните медии“.
Мона Лиза е началото на Ренесанса, а тортата – неговият край. Има два вида хуманизъм – такъв, който произлиза от любовта и преклонението пред човека като пред образ Божи, и такъв, който почива върху вярата във вселенската непостижимост на човека като венец на природата, която вече не може дори и по еволюционен път да постигне нещо по-съвършено от него, ако не броим „шестата раса“ на Ню ейдж, но по времето на Леонардо тя се е намирала все още на пет века напред в бъдещето. Странно как зли еволюционисти са готови да проповядват, че в един момент еволюцията ще спре! Такъв беше и онзи Фукуяма с теорията си за края на историята след победата на либералната демокрация, ама ми увря главата и се покая. Дори и другарят Димѝтров учеше, че колелото на историята няма да се върти вечно, а само до окончателната победа на комунизма. После ще спре и повече няма да има нито исторически, нито диалектически материализъм. По времето на Леонардо Ренесансът съвместява и двата вида хуманизъм. Затова ренесансовото изкуство е приемливо, макар и прекалено чувствено и сетивно.
В началото на вектора от Леонардо до осквернителя с торти е реализмът на Ренесанса, после идва романтизмът, модернизмът и най-сетне постмодернизмът, в който се къпем днес по принуда. Тортата по Мона Лиза е хепънинг. Ако я бяха размазали в извънработно време, та хората да видят само резултата, тогава щеше да е инсталация. Усещате ли как се опитвам да цитирам един популярен и брутално мръсен виц?
Размазаната Върху Мона Лиза торта от екоактивиста, предрешен като бабичка-инвалид – това е алегория на нашата действителност. Ето защо именно този сюжет в днешната неделя – на светите отци от Първия вселенски събор, който утвърди Символа на вярата – определям за тема на седмицата в медиите. Ах, тези медии!
