Миналата 2021 г. приключи с един ключов въпрос – ще има ли руска война в Украйна? Със същия въпрос започна настоящата 2022 г. Руската армия в близост до източната граница на Украйна непрекъснато нарастваше и това се оформи като устойчива тенденция. Отделно от това, през февруари на територията на Беларус започна съвместно руско-белоруско военно учение. Засилена военна активност на руската армия се наблюдаваше и на други места – Черно море, Балтийско море и т.н. Успоредно с тези явления поне на повърхностно равнище руската страна изразяваше склонност към дипломатическо участие. В средата на януари се проведоха три срещи между Руската федерация и САЩ, НАТО и ОССЕ.
Някъде по това време темата за напрежението по източната украинска граница получи своето устойчиво присъствие в новинарските емисии на водещите български медии и постепенно започна да си проправя път към публицистичните формати. На този етап обаче медийното отразяване все още беше ориентирано към отделните събития, свързани с руската военна активност, а оформилите се тенденции в поведението на Кремъл оставаха „под радара” на медиите и на много от експертите, а оттук, и на по-широката публика. Общо взето тази ситуация в българското медийно пространство се запази до самото начало на войната – 24/02. Необхващането на цялостната обстановка стана причина за изненадата, с която част от експертната общност у нас и още по-голяма част от обществото се отнесе към пълномащабната военна инвазия (специална операция според кремълския речник), която руската страна започна в Украйна.
Обхващането на цялостната картина в случая изискваше да се види как в руския контекст се съотнасят помежду си военната активност и участието в дипломатическите формати. Анализът на тенденции и процеси обикновено се прави чрез прилагане на определен аналитичен подход към конкретна ситуация, която е налична в реалността. Когато става дума за потенциална военна опасност, аналитичният подход предполага преценка на ползите и загубите, които инициаторът би имал и ако се окаже, че загубите ще преобладават, то логично би било да се изведе прогнозата, че война няма да има. В случая става дума за загуби в политическия и икономическия смисъл на думата, тъй като от чисто човешка и хуманна гледна точка, войната по принцип е загуба, поради което е неприемлива в контекста на съвременното цивилизационно развитие. Затова след Втората световна война започва изграждането на редица международни организации, имащи за цел максимално да ограничат прибягването до военни действия при разрешаването на международни проблеми и мирните средства за комуникация да придобият пълен приоритет.
Разбирането за съотношението ползи/загуби обаче е валидно, когато става дума за страна с работещи институции, такива в които вземането на управленските решения има институционален характер. Ако отново насочим поглед към медийното отразяване, би трябвало да отбележим, че водещите български медии нямат почти никакъв принос и не са помогнали по никакъв начин на българското общество да опознае състоянието на Руската федерация при управлението на Владимир Путин. Дори през 2014 г. след анексирането на Крим в някои медии се прокраднаха коментари, противопоставящи историята на съвременното международно право. Тогава се появиха твърдения, че едва ли не Украйна няма исторически основания да съществува като независима страна и на това се базира основанието на Русия за посегателствата спрямо нея, въпреки международноправните противоречия. Де факто в нашето публично пространство липсват отговори на базови въпроси, свързани с поведението на Русия при управлението на Путин. На какво се дължи апетитът към чужди територии? Откъде идва агресията? Вътрешнополитическото състояние на Руската федерация ли е причината за избирателното съблюдаване на международното право от страна на Кремъл? Всъщност всички тези въпроси водят към един отговор, свързан именно с институционалното състояние и вземането на управленските решения в руската държава. При закърняване на институционалните механизми на една държава, следствията логично са свързани с непредвидимост, отсъствие на рационални решения и непрекъснато нарастващ авторитаризъм.
Във връзка със закърнелите институционални механизми в Русия могат да се посочат предостатъчно примери. Тук обаче би било удачно да се приведе един, който направи впечатление около признаването от Путин на сепаратистките територии в Донбас малко преди началото на войната на 24/02. На въпрос от руския президент към ръководителя на външното разузнаване Сергей Наришкин относно неговото отношение към признаването на ДНР и ЛНР, стана ясно, че високопоставеният разузнавач не е напълно наясно със случая, както и с решението, което очевидно Путин вече беше взел във връзка с двата сепаратистки региона в Донбас. Или с други думи главата на външното разузнаване не е бил част от процеса по вземане на решение за ключов въпрос, касаещ цялостно управлението на държавата и определено тясно свързан с последвалото нахлуване на руските войски в Украйна. Именно проблемите с институционалната среда в Руската федерация могат да обяснят и начина на съотнасяне в руски контекст между военната активност и участието в дипломатическите формати. По принцип военната активност може да бъде използвана за подобряване на някакви преговорни позиции. При подобни обстоятелства демонстрирането на военен потенциал играе ролята на авангард, а активното средство е дипломацията, чрез която става търсенето и намирането на оперативните решения. Ситуацията от края на миналата и началото на настоящата година обаче много трудно може да се интерпретира през този тип взаимодействие между военна сила и дипломация. Просто в Европа отдавна съществува институционална инфраструктура и институционални механизми, които позволяват на всяка една страна да постави въпросите, които я притесняват пред международната общност и те да бъдат разгледани в дипломатическа среда. Или с други думи при тези обстоятелства демонстрацията на военен потенциал не е необходима, защото не играе никаква роля. На практика се получава така, че докато Кремъл е симулирал готовност за участие в дипломатически формати, всъщност е подготвял активно инвазията си в Украйна. Ето в това именно се изразява злоупотребата на Русия с дипломацията. Чисто и просто тя е използвала дипломатически инструментариум за прикриване на агресивни намерения. Тези важни обстоятелства също до голяма степен убягнаха при медийното отразяване и представяне на темата за руската заплаха към Украйна. А индикации за тях имаше и те можеха са бъдат открити в ултимативното поведение на руската страна, което ясно се виждаше както по време на срещите в международен формат в средата на януари, така и след това, когато редица европейски лидери и министри посетиха руската столица в опит да се информират подробно за намеренията на Путин и евентуално да го убедят, че всички проблеми, независимо от това как той ги вижда, могат да имат мирно решение и в действителност това е единствения легитимен вариант. Всъщност стратегията на Запада беше да опитва да поддържа диалог и докато беше възможно, той намираше начини последователно да я прилага.
Логично, не сработи и разбирането, че война не се започва тогава, когато ползите от нея биха били по-малко от вредите. За управление, при което решенията се вземат от ограничен авторитарен елит, е съвсем разбираемо, че обективно разбиране за ползи и вреди трудно може да има. В действителност това е принципен проблем на всяко едно авторитарно управление. То не функционира рационално и поради това решенията, които взема и прилага също не са рационални. От Кремъл и руското външно министерство използваха понятието – колективен Запад, но сякаш не оцениха напълно и докрай способността му да действа наистина единно и организирано. При това Западът даде яснота на Руската федерация, че е способен да налага санкции още през 2014 г., когато кремълският авторитарен режим реши, че безнаказано може да посегне на Крим. Разбира се, тогавашните санкции бяха ограничени и колебливи, но обективно погледнато от тогавашна гледна точка те трудно можеха да бъдат нещо повече. По онова време нито Украйна, нито Европа и САЩ бяха подготвени за чак толкова грубо погазване на международното право. Анексията стана бързо и практически без сериозен отговор на терен от украинската армия, която тогава е със скромни възможности и няма нищо общо със сегашното си състояние.
Така руското посегателство срещу Крим остана встрани от европейското обществено мнение. Когато обаче демократичните страни решат да предприемат определени действия, те задължително трябва да разполагат с необходимата опора в своите общества. Сегашните далеч по-решителни действия на Запада срещу Русия са възможни, именно защото общественото мнение е запознато с руската агресия и то подкрепя действията на своите правителства. Освен това самото място на Руската федерация в системата на международните отношения към момента е силно девалвирало. В подкрепа на въпроса за злоупотребите на Кремъл с дипломацията може да се отбележи и много сериозното разминаване между думи и дела, което характеризира поведението на официалните представители на страната. Многократни бяха твърденията, че руската армия просто провежда учение близо до източната украинска граница и няма никакво намерения да напада съседната държава. Точно тази неустойчивост на руското поведение доведе до това страни като Финландия и Швеция да преразгледат начина, по който досега са участвали в международните отношения и да се ориентират към членство в НАТО. Неутралитетът е възможен тогава, когато има предвидимост и доверие в отношенията между държавите. Очевидно е, че през следващите години Русия ще бъде източник на нестабилност и напрежение в геополитиката. В този смисъл логично е да се очаква, че системата на международните отношения ще продължи да се укрепва спрямо възможните негативни влияния, за да може на страните, активно участващи в нея да им е гарантирана сигурността, стабилността, демократичното функциониране на институциите и адекватните решения в сферата на публичното управление.
Изображение: NBC News
