Предлагаме ви доклада на Иван Стамболов пред международната онлайн конференция „Църквата и войната“, с което приключваме цикъла, посветен на християнската гледна точка към войната.
(„Ах, тези медии!“)
Всеки човек, замесен във война, независимо от коя стана и на какво ниво, усеща, че участва в нещо нередно. Ако човекът е биологична единица, хищно млекопитаещо, тогава всичко е наред, войната е нормална. Но ако човекът има и духовна част, което е извън всякакво съмнение, то войната не е нормална, а отклонение от нормата. Войната е нов и различен ред, в който всеки върши десетки неща, които в мирно време не би извършил. Затова някои се питат дали по този начин не оскърбяват и не прогневяват своя Творец. Главният двигател на тези терзания е вроденият страх от Бога у всеки морално здрав човек. Затова пред идеолозите на съвременните войни стои задачата как този страх да бъде елиминиран.
Преодоляването на страха от Бог в никакъв случай не означава отричане на съществуването на Бог, нито отказ от нашите задължения към Него. Човек преодолява страха Божий чрез „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Пс. 140:4). Без тези „думи лукави“ Божият страх е налице и така трябва да бъде. Но за да може да бъдат въвлечени във война много хора, повечето от които морално здрави, страхът от Бога трябва да се преодолее, а това става по три начина – с внушаване на убеждението, че сме на страната на доброто и Бог е с нас („С нами Бог, разумяйте, языцы“), с приемането на отсъствието, несъществуването на Бог, или пък заместване на Бог с нещо (някой) друг – антихрист.
За да видим каква е връзката между войната и страха от Бога, трябва да разгледаме, макар и набързо, няколко основни положения. И те са: ролята на мирогледа за това как човекът възприема и оценява средата, в която живее; ролята на медиите за формиране и официализиране на мирогледа, доколкото медиите са проводник на пропаганда, на целенасочено внушение в полза на една или друга кауза. Затова не може да не се спрем върху мирогледа и антропологията на медиите и да не ги сравним с християнските мироглед и антропология. Така ще се опитаме да изведем дефиниция на съвременната война (защото считаме, че е различна от предишните въоръжени конфликти, нищо че и тях ги наричаме „война“). Накрая ще видим връзката между страха Божий, съвестта и любовта и тяхното влияние върху мнението ни за съвременната война.
Различните видове мирогледи и ролята им за
осмислянето на света.
В ежедневието ни се струва, че всичко е ясно. Струва ни се, че е лесно да си съставим мнение или да вземем решение, стига да знаем „как стоят нещата“. А едва ли има човек, който да не е сигурен, че знае „как стоят нещата“. Но всъщност мирогледът определя всичко. По един начин ще се лекувате, ако приемате, че болестите се предизвикват от микроби, по друг, ако вярвате, че са резултат от магии, и по трети, ако смятате, че имат връзка с разположението на небесните тела и съответстващите им метали и скъпоценни камъни. По един начин ще разглеждате природата, ако приемате, че светът е сътворен от разумен демиург, и по съвсем друг, ако вярвате, че е възникнал случайно. Едно е да приемаш, че расата е по-важна от класата, и съвсем друго, че класата е по-важна от расата. Първото се нарича нацизъм, а второто – болшевизъм. Спорът между тези два по същество тоталитарни мирогледа доведе до големи пакости и промени света. Това са мирогледите. Трудно е при наличието на различни мирогледни системи, а още по трудно става когато тези системи са конкурентни или дори враждебни една спрямо друга. Тогава навсякъде избуява лъжата и се появяват специалисти по лъжа, появяват се и цели институции, сред които са, за жалост, и медиите – нашите очи и уши към света.
Мирогледът и антропологията на медиите.
За някого може да прозвучи парадоксално, но съвсем малка част от информацията, която получаваме, я получаваме директно от своя сетивен опит или от свидетелствата на хора от своето обкръжение. Почти всичко, което знаем за света, получаваме от медиите. Като в този случай нека към тях да причислим и училището с неговите учебни помагала, и литературата, която четем по свой избор, за развлечение или помъдряване. Книгите също са медии, не бива да забравяме това. Дори и увереността си, че формата на земята е геоид (ротационен елипсоид) черпим от космически снимки, които стигат до нас с любезното съдействие на медиите. Иначе нашите сетива ни казват, че е плоска. Узнаването, че между 1 септември 1939 и 2 септември 1945 година се е състояло мащабно събитие, наречено Втора световна война, също дължим на опосредствани източници, тоест на различни видове медии. А инструментът, който ни позволява да черпим знание от медиите, се нарича „вяра“. Ние не знаем, че сме част от Слънчева система, най-близката до звездата планета от която е Меркурий. Не знаем това, а сме повярвали на някого, който ни е казал. По същия начин вярваме, че съществува елементарна частица, наречена неутрино, за чиято маса вярваме, че е равна на нула. Вяра.
Във време на война медиите са ужасни, защото бълват лъжа. И са опасни, защото дори и в две напълно противоположни позиции могат да намерят и формулират оправдание за всяка от тях. Въоръжени с презумпцията че истината е относителна, медиите могат да изградят всякакви правдоподобни конструкции.
Какъв е мирогледът на медиите? Каква е тяхната антропология?
Мирогледът им е ясен. Дори да не го манифестират, това е материалистическият мироглед, стигащ до откровен позитивизъм, тоест не си заслужава да се говори за нищо, което не подлежи на доказателство посредством научен експеримент. Светът се е появил в резултат от Big Bang, макар че дойде време авангардната наука да оспори и това. Животът е резултат от случайност, от уникално и неповторимо никога повече стечение на обстоятелствата. А пък разумът и чувствата (които поетите наричат „душа“, без да влагат в това истинския смисъл на думата) са се развили чрез безбройни случайни мутации, някои от които – ама не повече от една на милион – са се оказали полезни. Всичко това е отнело умопомрачително огромно количество време, а през 19 век Дарвин го е нарекъл еволюция. Еволюционният възглед е важна част от официалния мироглед, който лансират медиите. Според него основният мотор на развитието е междувидовата и вътревидовата борба. Не бива да забравяме това, когато се опитваме да опишем отношението на медиите (пък и не само на медиите) към войната. Войната, погледната като междувидова или вътревидова борба, веднага става нещо естествено и следователно – добро. Това е истината за войната според официалния мироглед, независимо от всички лицемерни стонове на човечност и съпричастие.
Антропологията на медиите също е очевидна. Там човекът, като изключим политиците, е представен в три свои разновидности: 1) малкият човек, който трудно се справя в суровия свят и трябва да му съчувстваме; 2) активният гражданин, вечно негодуващ от някоя несправедливост и протестиращ за правата си, и 3) героят на телевизионните реклами, щастливият кредитополучател, който преоткрива истините за живота, вселената и всичко останало чрез поредния препарат против запек или гъбички по ноктите на краката. Човекът от рекламите не е Божие творение. Той няма никакви отговорности към Твореца си. Този човек има единствения ангажимент да се забавлява и да преоткрива себе си. Той се подчинява на единствената повеля: „Улови мига и бъди такъв, какъвто си! Не е нужно да се променяш, не е нужно да се усъвършенстваш! Бъди какъвто си и се забавлявай!“.
До този мироглед закономерно води секуларната държава и най-вече идеята за социална държава (Sozialstaat, welfare state), иначе казано – съблазните на този свят, мечтата по земния рай, която води до забрава на всичко небесно. Въоръжен с този мироглед, човекът не познава граници на желанията си. Полага му се от всичко по много и колкото повече успее да заграби, толкова по-умен и успешен го приема обществото. А когато въоръжиш и държавите с такъв мироглед, войната идва от само себе си.
Релативизъм и синкретизъм в медиите
Медиите, с изключение на някои специализирани християнски медии, независимо дали са национални или регионални, дали са проправителствени или опозиционни, лансират мирогледа на релативизма и синкретизма. Според първото, всяка истина е относителна в зависимост от гледната точка, а според второто, дори да има някаква универсална истина, то тя е разпиляна на парчета у всички – всеки държи парче от цялата универсална истина и просто трябва да се открие начин тези парчета да бъдат събрани. Към нещо такова се придържа Ню ейдж и, за голямо съжаление, донякъде и икуменизмът, който препоръчва религиите (първоначално християнските деноминации, но скоро и останалите) да се фокусират върху това, което ги обединява и да игнорират онова, което ги отличава една от друга. Тоест, ако ислямът признава Христос за пророк и за действителна историческа личност, това е достатъчно, а че отрича неговото единосъщие с Бог – това не е от чак толкова решаващо значение.
Дори когато взимат категорична страна в някакъв спор, медиите пак, макар и неизказано, изповядват релативизма. Защото след време може да им се наложи да вземат другата страна. Затова важно място в етичните кодекси на медиите заема текста за плурализма, според който на публиката трябва да бъдат представени всички гледни точки. А това че съответната медия в даден момент ще застане зад една от тях, е вече въпрос на пропаганда. И на конкретни ангажименти, които утре може да са други.
Релативизмът позволява на медиите да обявят всичко, което пожелаят, за истина. Разбира се, този ефект е временен, защото в крайна сметка Истината (с главна буква) ще възтържествува и ще посрами всяка лъжа. Но дотогава медиите са господари на истината (с малка буква) и толкова по-истинска е една тяхна истина, колкото повече ресурс е инвестиран в нея.
Какъв е изходът от медийния релативизъм, как човекът да „намери себе си“ в потока на всичко, с което го заливат? Очевидно трябва да открие за себе си нещо абсолютно и непроменливо и да се придържа към него. А какво по-абсолютно и непроменливо от Бог? И да не забравя какво всъщност представляват медиите. Те винаги обслужват конкретен интерес, изпълняват конкретна поръчка, като се интересуват от истината и справедливостта само дотолкова, доколкото да не се компрометират непоправимо в очите на публиката. Да, те изпълняват голямата задача да ни запознават с факти и мнения, които иначе няма откъде да знаем, но използват това като носител на някаква пропаганда. Винаги. Пропаганда, дори само на определен начин на мислене, може да се прокара даже в прогнозата за времето. Медиите се стремят към сензационност, задоволяват и поощряват вкуса към уродливото. Насилието и страданието са любими теми и доставят радост на медиите, радост, зле прикрита зад неубедително тъжните и състрадателни физиономии на репортерите.
Ако християнската гледна точка не само към войната, а към целия свят и всичко в него, отсъства от медиите, нещо повече – ако тази гледна точка е непозната за медиите – как тогава можем да се запознаем с християнската гледна точка към войната? Единственото спасение (а то, за жалост, днес не е дадено всекиму) е да имаме вече изграден християнски мироглед и според него да оценяваме онова, което се случва около нас, включително и онова, за което ни говорят медиите. Тогава ще можем да си обясним дори такива сложни и драматични събития като войната. А какво значи мирогледът ни да е християнски?
Християнският мироглед
Това значи да сме убедени, че материалният свят е сътворен по план и се развива в съответствие с Промисъл, който ние не разбираме докрай, въпреки че активно участваме в него. Значи също да сме убедени, че сме създадени по Божи образ и всичките ни достойнства, най-вече творческия порив, са дарования, с които изпълняваме основната задача на живота си – да се богоуподобим, освен образ да станем и подобие Божие. Най-сетне значи да не разглеждаме историята като поредица от цикли, предизвикани от определени причини и следствия, а като монолитен процес със свое начало в Едемския рай и свой край в деня на Страшния съд. Историята е устремна от едното към другото и е част от плана за богоуподобяването на човека, което може да стане единствено по негова воля и по негов избор. Може да се каже, че страхът от Бога е и страх от това дали сме направили правилния избор. Ето това е с две думи християнският мироглед и той очевидно е твърде различен от разпространявания в образователната система и чрез медиите. Как тогава изглежда войната през този мироглед?
Войната през вековете
Войни е имало през всички времена и е по-лесно да бъдат описани, отколкото оценени. Темата за войната пронизва цялото Свещено писание от Иисус Навин до Армагедон. По време на война християнството излиза от катакомбите и става официална държавна религия – от битката при Сакса Рубра, когато Константин вижда в небето кръста и думите „с това ще победиш“. Още в своите „Отговори до българите“, изпратени на св. княз Борис-Михаил, папа Николай I ги съветва да се откажат от конската опашка и да приемат бойни знамена с кръст. Митрополит Методий Кусев в края на 19 век стига дори дотам да нарече убийството на врага на бойното поле „висша проява на любов към ближния“ и от определена гледна точка е прав, защото като убиеш врага в една справедлива война (по-късно ще видим що е то справедлива и несправедлива война) изпълняваш не един, а два акта на любов към ближния: 1) спасяваш семейството и народа си от страдание; 2) даваш възможност на врага в последния миг от живота си да се покае и да се помири с Бог (в случай че има нужда от това – обстоятелство, което ти, който го убиваш, няма как да знаеш). Така или иначе Църквата всяка година на Богоявление освещава бойните знамена, с което показва активното си отношение към темата за войната. И наистина – ако един народ е носител на добро, ако носи Бог в сърцето си, този народ заслужава да бъде защитен от войнството си, когато друг народ или нечестива вътрешна сила (както е при гражданските войни) се опита да го покори и дори да го унищожи.
Работна дефиниция на термина „война“
Макар че много въоръжени конфликти в историята са нaречени (съвсем основателно) „война“, за нашите конкретни нужди под война ще разбираме военните конфликти между секуларните национални държави, родени след буржоазните революции през 18 и 19 век. Това са събития, които превръщат материалния интерес и търговската печалба в явни и определящи ценности. Целта оправдава средствата, но много зависи каква е целта. И никога една война не е имала само една цел и не е водела до само един резултат. Било ли е цел на кръстоносните походи (които тук не наричаме „война“) освобождаването на Божи гроб и светите земи? Било е. Било ли е цел оземляването на огромни маси лумпенизирани селяни? Било е? Било ли е цел завоюването на нови феодални владения за западната аристокрация? И това е било цел.
Целите на съвременните войни не са много по-различни. И днес има благородни каузи, и днес някой „освобождава“ някого, и днес агресорът твърди, че се отбранява. Но другите, икономическите и политическите цели, са по-неприкрити и по-цинични. И затова принос имат същите онези медии, които преди малко разкритикувахме така строго.
Често войната не е нищо повече от поле за реализация на военната индустрия. Когато не е само това, тя е разпределение на политическо влияние и контрол над природни ресурси. Но за жалост покрай тези хладни разумни доводи, войната е и отприщване на злото у човека, оправдаване на злото, на жестокостта и на всички други „дарове“ които сме получили от бащата на лъжата. На война човекът излиза от себе си. Или пък се връща към себе си, след като всички задръжки паднат и убийството е простено и даже благословено?
Секуларизацията и войната
Съвременната война – това, което се съгласихме за нуждите на нашия разговор да наричаме „война“, – е резултат от подмяната на съборността с национализъм и на Църквата с национална държава. Всеки човек има необходимост да се идентифицира с някаква общност (на това много разчитат например политическите партии). Общността едновременно приобщава и отличава, типичен пример са вратовръзките на английските елитни колежи. Аз съм горд, че съм като Иван, но в същото време и по същия повод съм горд, че не съм като Стоян. Това привидно противоречие – уеднаквяването и изпъкването – оформя нашата идентичност. Върху този инстинкт виреят футболните агитки. Този инстинкт обслужват и ключодържателите с емблеми на автомобили, понякога съвсем скромни.
Националната държава е политическо образувание, изникнало върху идеята за нация. Има много определения за нация и не е наша задача в момента да извеждаме дефиниция, но нека речем, че нацията е народ, който освен всичко друго е субект на властта и я упражнява чрез някакви демократични механизми и институции. Националната държава от своя страна – доброволно или насилствено – ражда национализма. Национализмът е ключовата доктрина на войната.
Ако обратната страна на съборността е колективизмът, то национализмът е по-близо до колективизма, отколкото до съборността. При колективизма личността е индивид, бурмичка от голямата машина, плочка от пъзел, която сама по себе си не изобразява нищо. Оттам алиенацията, екзистенциализмът, постмодернизмът и други печални състояния на съвременната философска мисъл.
При съборността (характерна за Църквата) индивидът е личност. Не е частица от цялото, а самото цяло в неговата пълнота. У всеки християнин Църквата е цяла като парче от холограма и затова св. Максим Изповедник си е позволил да каже на монотелитите: ако всички отидете в ереста и в църквата остана само аз, то аз ще съм Църквата. Съборността е църковна антропология, колективизмът (национализмът) – секуларна. Следователно съборността не е и не може да бъде доктрина на войната. Според съборността Църквата е богочовешки организъм, а кръстените християни са членовете на този организъм. Главата е Христос. Ние сме всички заедно в Христос и всеки от нас поотделно – в Светия Дух. Затова личността не губи своята цялост за разлика от индивида, който може и да я загуби. Така че от гледна точка на Богочовешкия организъм войната (особено между християнски народи) е лудост, съизмерима с лудостта един човек с дясната си ръка да реже лявата. Войната е масово убийство, но от гледна точка на съборността е и самоубийство.
Има три вида участници в една война. 1) Икономическите елити (в т.ч. и олигархията, която е хибрид между икономическа и политическа власт) и висшите политици; 2) Военните, за които войната е професия (и нека тук не забравяме, че и най-великият пълководец е просто човек, силно ограничен в представите си за света и събитията, човек, който остава искрено изненадан от резките обрати в тези събития); 3) Войници и понякога младшите офицери, които едва ли са желали да се окажат на фронта, но попаднали там озверяват, грабят и изнасилват. Четвъртият вид са населенията на воюващите държави, защото неминуемо биват въвличани и те във всеобщата лудост.
Всички тези хора намират оправдание на войната от своята си гледна точка. Секуларизацията и отпадането на страха Божий прави всяка цел приемлива и важна, а оттам стават приемливи и средствата за нейното постигане. Както е казал Достоевски: където няма Бог, всичко е позволено. Войната е предприятие, в което всичко подлежи на статистика и оценка, включително и човешките животи и съдби.
Една и съща война може да е различна според различните гледни точки. Коя е неизменната, абсолютната отправна точка? Очевидно Божията воля. Като цяло войните са справедливи и несправедливи. Прието е да се смята, че една война е несправедлива, когато е нападателна, и е справедлива (това може да е същата война от противоположната гледна точка), когато е отбранителна. По принцип в повечето случаи е така, защото агресорът е инициатор на злото, извършител на греха, но не винаги. Справедлива ли е войната на Иисус Навин? Справедливо ли той разруши стените на Йерихон? При Йерихон Иисус Навин беше нападателят. Справедлива е, защото изпълнява Божия промисъл за избрания народ. Войните са справедливи, когато следват Божията воля, и несправедливи, когато ѝ противоречат. Deus vult, обичаха да казват кръстоносците. Затова една война може да бъде едновременно справедлива и несправедлива, защото едни вършат волята Божия, а други ѝ се противят. Войната е страдание, но страданието не винаги се е приемало така драматично, както го приема съвременният човек с всички свои „неотменими“ права, научен че щастието, удоволствието и забавлението му се полагат. За съвременния човек смъртта е нещо много по-ужасно и неприемливо, отколкото е в действителност. Роля затова може би играе и убеждението, че с физическата смърт всичко свършва. Край! И не се замислят, че вероятно наистина би било по-добре всичко да свърши, защото ако ти дръпнат шалтера, няма да носиш отговорност за делата си. Но пък и забавлението ще свърши.
Когато Църквата оценява дадена война като справедлива или несправедлива, трябва да имаме предвид, че не само индивидите, но и народите имат някакъв вид душа, макар и не такава, каквато имат хората. Приемайки това, Църквата разглежда конфликтите между народите като конфликти между отделни човеци с всички плюсове и минуси, защото мнението на даден народ за войната, в която участва, изглежда монолитно, въпреки че мненията на отделните човеци може и да са различни.
Страхът от Бога като част от християнския мироглед
Страхът от Бога е особен вид страх. Той не е страхът, който озлобява звяра и го кара да напада. Понякога животното напада от глад, но много по-често напада от страх. Злите кучета са наплашени кучета. Много рядко животното напада и убива за удоволствие и това го правят най-вече животни, дълго култивирани от човека и заприличали на него.
Може би най-фундаменталното различие между секуларния и църковния мироглед е въпросът за мерилото. Според секуларното разбиране мерило за всяко нещо е човекът. Гледната точка на човека е меродавна, явленията се оценяват според неговия морал и интереси. Кислородът е нещо добро, защото човекът го диша и си поддържа огъня с него. Иначе, сам по себе си, кислородът не е нито добър, нито лош. Мерило за красотата според секуларизма също е човекът, макар че това се оборва лесно като се запитаме за кого е красив мъжкият паун и си отговорим, че той е красив преди всичко за женския паун, а не за човека. Тогава трябва ли да кажем, че мерило за красотата е женският паун?
Според църковния мироглед мерило за всичко е не човекът, а Бог. Понякога наистина гледните точки съвпадат, но то е така, единствено защото човекът е сътворен по образ Божий. Източник на морала, критерий за добро, за истина и за красота е единствено Бог. И това определено прави доброто, истината и красотата обективни, а не субективни, каквито се мъчи да ги изкара споменатият вече релативизъм. Злото е отсъствие на добро, адът е отсъствие на Бог. И тук също мерилото е Бог, защото няма отсъствие без присъствие. Ако трябва да се изкажем съвсем извъртяно: отсъствието е липса на присъствие.
Войната е екстремно състояние и е нормално в нейните условия морално здравите хора да се сещат повече за Бог. По време на война и природни бедствия страхът от Бога е най-силен. Затова сатаната чрез своите служители се мъчи да го изкорени. Това става по три начина:
- Като внушаваш, че Бог е на наша страна и благославя военните действия, знамената, оръжията и т.н. В някои религии Бог даже обещава на геройски загиналите богати трапези и десетки девици в отвъдното.
- Вторият начин е да внушиш, че просто Бог няма, не съществува. Всичко е диалектически и исторически материализъм. Позитивизъм. Единство и борба, количествени и качествени изменения. Религията е опиум за народите, но войната си е война и даже е Велика, когато партията реши. Политиката е концентриран израз на икономиката, а войната е продължение на политиката с други средства. Най-сетне войната е осъществяване на безапелационна историческа необходимост, в която народите проявяват своите добродетели и вòйните остават да живеят вечно – не в рая с девиците или в ада, – а в паметта на признателните поколения.
- Третият подход за отстраняване на страха от Бога е нещо средно. Не против Бога, а вместо Него. Вижте и днес руските ордени – там където у другите християнски армии има кръст, при тях е петолъчка, пентаграмът на сатанистите. Известно е, че пентаграмът, познат още на най-древните цивилизации, е фигурата, която описва траекторията на планетата Венера от гледна точка на Земята – тоест пътят на падащия Денница. „Ние, вашите лидери – казват поклонниците на пентаграма, – сме Бог. Нашата идеология си има месия, апостоли, мъченици и светци. Не бива да се страхувате от нас, докато вършите нашата воля. Следователно не бива да се страхувате и от Бог. Тоест третия начин за изолиране на страха Божий е начинът на антихриста.
Ако страхът от Бога е жив, лесно ще преценим дали една война е справедлива или не, на коя страна е правото в една война, доколкото може да има такава страна, защото независимо от каузите, войните се състоят от много на брой грозни и даже ужасяващи случки. Нещо повече: ако страхът от Бога е жив, то е твърде вероятно тази война изобщо да не се случи.
А страхът от Бога ще е жив, когато е жива съвестта – гласът на Бога у всекиго от нас. Чуден е страхът от Бога. Той не е страх да не претърпиш беда (макар че и това също), а страх да не оскърбиш любимо същество. Следователно дори и страхът, когато е страх от Бога, произтича от любовта. А любовта е преди всичко отстъпчивост, пренебрегване на себе си в името на Другия. Мисля, че ако са живи страхът Божий, съвестта и любовта у хората и у народите, то войните ще бъдат практически невъзможни. Освен това мисля… но хайде този път да не завършваме така.