„Райхът бе създаден от нас чрез пропаганда“
Йозеф Гьобелс
„Всяка пропаганда е лъжа, дори когато казва истината“
Джордж Оруел
Всяка книга е по-добра от филма, който е направен по нея. Това клиширано твърдение е добре познато и по-често е вярно, а по-рядко се случва екранът – голям или малък, да създаде шедьовър, надминаващ книжния първообраз. Изкуството винаги е изпълнявало функцията на медия, даже може да се каже то е било първообраз на това, което днес наричаме медии. Словесното изкуство винаги е било по-силно и по-въздействащо от изобразителното изкуство, може би защото словесността е най-яркото проявление на Божественото подобие на човека, като се има предвид, че „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:1). Макар да имат значителен словесен елемент, театралното и филмовото изкуство са все пак повече изобразителни, отколкото словесни; по-важна е формата, как актьорът казва нещо, отколкото съдържанието на дадената реплика или фраза. Вероятно това е обяснението защо често книгите се възприемат като по-добрата медия, годна по-качествено да предаде дадена идея от автора до публиката, каквато е по принцип функцията на медиите – да бъдат „среда“, през която да протичат идеи, мисли, мироглед.
Като споменахме за мироглед, разбира се, веднага се сещаме за неговата зла противоположност – идеологията. Ако за мирогледа едно произведение на изкуството е неговата повест, оповестяването му, изразяването на идеология чрез средствата на изкуството, се нарича пропаганда. Киното винаги е било изключително мощно пропагандно средство. Едва ли има нужда да излагам аргументи какви върхове на идеологическата пропаганда са достигнали във филмовото изкуство, както болшевишка Русия, така и нацистка Германия, а и всеки друг тоталитарен режим и неговата идеология, която в своята сърцевина на практика винаги е колективистична и човеконенавистна спрямо личността.
Ако отместим поглед към съвремието, в американското кино в последните две десетилетия се наблюдава значителна доминация на т.нар. „комиксови“ екранизации – на вселените на „Марвел“ и на „Ди Си Комикс. За техните общо взето еднотипни истории за супергерои, водещи непрестанна борба срещу „суперзлодеи“, може безпроблемно да бъде наведена и отстоявана тезата, че са не по-малък апотеоз на идеологията за свръхчовека, отколкото са произведенията на Лени Рифенщал. И все пак чисто интуитивно и инстинктивно прекият паралел между Супермен (което название буквално се превежда като „свръхчовек“) и нацисткия „юберменш“ ни убягва. И единственото възможно обяснение е, че макар комиксовите герои и злодеи да изобразяват свръххора, това не се прави с пропагандна цел. Комиксовият разказ често върви в линията на утвърдени архетипни образи и събития, което го прави много по-близък до народните приказки, до митовете и легендите, които са словесната форма за предание на родовата памет откакто свят светува. За разлика от тоталитарното „изкуство“ този разказ изначално не може да бъде пропаганда, защото той няма за цел да убеди някого в каквото и да е било, а просто да предаде натрупаната от поколенията мъдрост, пък – „Който има уши да слуша, нека слуша!“ (Матей 13:9).
Казаното до тук обаче в никакъв случай не означава, че към западното кино следва да се проявява по-малка бдителност. Филмовото изкуство, като всяко друго, е податливо на това от инструмент за предание на истината, да се превърне в такъв за лъжа, пропаганда и манипулация. Тази трансформация настъпва в момента, в който изкуството бъде превърнато в средство за прокарването на някаква идеологическа цел. А напоследък, особено при лидерът на съвременното западно кино – Холивуд, се наблюдава застрашително увеличаване на идеологическия товар. Там вече години расово-феминисткият дебат, който неминуемо е с политическо-иедологическа основа, доминира. Накрая Американската киноакадемия се докара дотам, че на най-престижния ѝ и тържествен форум да плющят шамари (както вече писахме в „Ах, тези медии!“), а либералната преса, без дори да ѝ трепне окото и с класически болшевишки плам, защити насилника и поруга сатирика. Западното общество пък си отдъхна, че всички замесени, особено двамата главни „герои“, са чернокожи, иначе фантазията бледнее пред възможните аспекти на потенциалния скандал.
Да се върнем на това, с което започнахме – неизбежното сравнение между книга и нейната екранизация. Разбира се, те никога не биха могли да бъдат напълно еднакви, най-малко заради това, че пред книжното слово липсват каквито и да е граници, докато всяка филмова продукция следва да се съобразява с някакви дори чисто технически реалности. Трайно обаче се наблюдават отклонения, които явно не са необходими, а твърде често изглеждат преднамерено и натрапчиво включени в екранизацията с някаква нередна, очевидно идеологизирана цел. Критично настроеният човек усеща нередността чрез същите инстинкт и интуиция, които ни карат да не възприемаме Супермен като постигнатата мечта на Хайнрих Химлер за съвършената арийска издънка.
В настоящата рубрика „Криворазбраната интеграция“ ще разглеждаме примери, в които западната киноиндустрия се превръща в инструмент на идеологическата пропаганда. Ще търсим оригинални режисьорски концепции, криещи зловещи пропагандни цели. Особено внимателно ще проверяваме да видим дали „творческите свободи“, които си позволяват режисьори при екранизирането на книги, са действително такива – творчески, полезни и необходими, или представляват извращаване на литературното произведение до степен филмът да е практически неговата противоположност. Ще изтъкваме и добрите примери, в които идеологическите съображения са били пренебрегнати пред необходимостта да бъде представена обективната истина каквато е в действителност, за да не бъде подкопано доверието в цялостна истинност на произведението и оттам неговата основна идея да бъде справедливо пренебрегната.
Съвсем скоро в първата статия от рубриката ще разгледаме „Звездните рейнджъри“ на носителя на най-много призове от най-престижната награда за фантастика „Хюго“, с автор Робърт Хайнлайн, както и едноименната екранизация от 1997 г. на режисьора Пол Верховен.
След като киното е било инструмент на най-умелите медийни манипулатори в историята, след като „Броненосецът Потьомкин“ и „Триумф на волята“ са били оръжия на тоталитарната пропаганда, наравно с „Комсомолская правда“ и „Фьолкишер Беобахтер“, не виждаме причина да отделяме големия екран от групата на иначе по-обичайните печатни, радио и телевизионни медии. Ах, тези медии!
