От 1 април държавните детски ясли и градини са безплатни. Това решение е поредният израз на тежката неадекватност и на напълно сбърканата семейна политика на правителството. Благодарение на тази евтина популистка мярка, всички, които нямат деца на възраст ясла или градина, плащат от данъците си таксите на тези, които имат такива. Далеч по-смислено беше да се въведат данъчни облекчения за родителите, докато децата им навършат пълнолетие, и на хората да им остават пари сами да покриват този разход, вместо останалите да плащаме за услуга, която не ползваме. Запазената марка на правителството на „промяната” обаче си остават некомпетентните преценки, блестящите с глупостта си решения и имитирането на дейност. Запазената марка на медиите пък си остават раболепното мълчание и нулевата критичност към безсмислените политики, с които четворната коалиция ни баламосва.
Тази седмица на фокус е истинският проблем, свързан с детските заведения. Със сигурност сте чували шегата, че в България е по-лесно да влезеш в университет, отколкото в детска градина. За съжаление, това отдавна не е шега, а тъжната действителност. Липсата на места в яслите и в градините в големите градове, особено в София, и това, че в много случаи няма кой да гледа децата, които не са се класирали, за поредна година предизвика основателен гняв сред родителите. По данни на БТВ в София над 23 600 деца кандидатстват за 13 691 места в 194 градини и в 24 самостоятелни ясли. Частните градини в столицата са 86 на брой, а местата в тях са между 5000 и 5500. Месечната такса е около осемстотин лева, като част от родителите получават компенсация в размер на около триста лева. Дори при това положение в някои райони местата в частните детски заведения също са запълнени. Според Столична община до края на годината ще бъдат завършени още 14 детски градини с 1500 места, което е крайно недостатъчно за близо десетте хиляди деца, отпаднали при класирането.
Първото решение на проблема е в съзвучие с българската традиция – на помощ да се притекат бабите и дядовците. Не всяко семейство обаче може да разчита на тях – едни баби и дядовци все още работят, други живеят в различно населено място, трети не са в добро здравословно състояние, а четвърти вече не са сред живите.
Второ възможно решение е единият от родителите да напусне работа (обикновено това е майката), за да се грижи за детето, но за целта е необходимо доходите на другия родител да са достатъчно високи, за да покриват нуждите на цялото семейство. В България, особено в настоящата криза, този вариант попада в сферата на фантастиката, особено за семействата с повече от едно дете. Не бива да забравяме, че има и такива със самотни майки и бащи, които нямат друг избор, освен да балансират между професионалните и личните си задължения.
Трето решение е родителите да прибягнат до услугите на бавачка, като могат да ѝ плащат почасово или да я наемат на пълен работен ден срещу месечно възнаграждение, но и в двата случая, за да си позволят подобен сериозен разход, те трябва да разполагат с необходимите финансови средства. Друг недостатък на този вариант е, че семейството допуска в дома си непознат човек, поради което се налага да го провери внимателно и да контролира пребиваването му в жилището и как се справя с поетата отговорност.
Четвърто решение са родителските кооперативи – няколко приятелски семейства се организират на принципа на взаимопомощта, без да целят печалба. Родителите наемат помещение, обзавеждат го с всичко необходимо за отглеждането, обучението и забавлението на най-малките и се грижат за тях на ротационен принцип или ангажират специалисти, като споделят всички разходи и участват активно в работата на кооператива (пазаруване, готвене, чистене, пране и т.н.). В кооперативите, както и в частните детски градини, допълнителните уроци (чужд език, спорт и прочее) се заплащат допълнително. Недостатъкът, освен инвестицията на време и труд, е, че сред родителите могат да възникнат несъгласия по най-различни въпроси, свързани с отглеждането на децата, затова е важно семействата, сформиращи кооператив, да са на една вълна и да изповядват едни и същи ценности. Подобни организации са вариант не само когато децата не са се класирали за градина, но и когато родителите имат по-високи изисквания или предпочитат да опазят наследниците си поне през първите им седем години от индоктринацията от страна на Държавата и на токсичните НПО-та, впили се като паразити в образователната система, като същевременно не ги лишават от контакти с техни връстници и им предоставят възможност за активна социализация. В този случай месечните разходи също не са за пренебрегване.
Най-много все пак са хората, разчитащи именно на детските ясли и градини. Тук започва ролята на Държавата. И преди 1 април държавните детски заведения бяха най-евтиният вариант за родителите, като месечната такса беше около шейсет лева – разход, който не натоварва бюджета на повечето семейства. Следователно проблемът не беше и не е в таксите за държавните ясли и градини, а в това, че броят им в София е недостатъчен, а СО, колкото и нови детски заведения да строи, очевидно не успява да насмогне на нарастващия брой деца, затова е необходимо по-активното участие на частния сектор. За момента обаче е трудно да се насърчава изграждането на частни детски градини, защото таксата за тях не се субсидира, за разлика от тази за общинските. Ако се направи реформа и се въведе ваучер за всяко дете, независимо дали градината е държавна, или частна (на принципа „парите следват детето”), тогава частните заведения могат да намалят таксите, като ваучерът покрива половината сума, а другата половина се поема от родителите, без да ги обрича на лишения.
Данъчните облекчения за семейства с деца до 18-годишна възраст, нарастващи с всяко следващо дете, също предполагат допълнителни финансови средства, с които родителите да подсигурят грижа за най-малките. Категорично не бива да се допуска раздаването на пари на калпак, защото подобна мярка би насърчила раждаемостта единствено сред най-маргинализираните слоеве на обществото. Вече имаме опит в това отношение с детските надбавки, които по наше мнение трябва да бъдат премахнати, и целевата група на семейната политика да бъдат работещите и плащащи данъци граждани.
В случай, че все пак се наложи единият родител да напусне работа, за да се грижи за дете до седемгодишна възраст, друга възможна мярка би била това време да бъде признато за трудов стаж, а здравните осигуровки на родителя да се поемат от Държавата, докато детето не тръгне на училище. Същата мярка би могла да се приложи и спрямо работещите баби и дядовци.
Добре би било да се регламентира и възможността за продължителен неплатен отпуск с цел отглеждане на дете и работодателите, отказващи такъв, да бъдат санкционирани.
С други думи, необходима е коренна промяна на семейната политика, като за целта не е нужно да откриваме топлата вода, достатъчно е да се поучим от по-умелите от нас. Безспорният лидер в това отношение през последните години е Унгария. Основните мерки, въведени от правителството на Виктор Орбан, са:
– данъчна система в подкрепа на големите семейства;
– субсидии за младите семейства с цел закупуване на жилища и на големи автомобили;
– платен отпуск по майчинство до три години.
За успеха на цитираните мерки е показателен фактът, че през 2019 г. „Евростат” отчита 5,7% повече раждания (на унгарски деца, не на имигранти!), отколкото през 2011 г., и спад на абортите с 26%, откакто Орбан е на власт.
The European Conservative пише, че „целта на консервативната семейна политика е да даде на хората възможност да се грижат за семействата си чрез спестовност, усърден труд и предприемчивост. (…) Въвеждайки плосък данък върху доходите и данъчни облекчения, които не зависят от размера на дохода на данъкоплатеца, унгарското правителство отказа да наказва гражданите си за това, че работят усилено и инвестират в своето бъдеще”[1].
Проблемът може да се реши и чрез насърчаване на преселването на семействата извън София. За целта е необходимо властимащите да осмислят значението на израза „София не е България” и да работят активно за децентрализацията на държавата и за развитието на икономиката на по-малките градове, а защо не и на селата, както и за подобряване на здравеопазването и на инфраструктурата. Нарастващият брой възможности за работа онлайн също може да допринесе за завръщането на семействата в по-малките населени места, чиито предимства са:
– собствените жилища, благодарение на които се пестят пари за наем или за ипотека;
– малките разстояния, спестяващи пари за транспорт и време за придвижване, а това означава повече време, което семейството да прекарва заедно;
– по-ниските цени в местните вериги супермаркети;
– безпроблемен достъп до най-близката или най-желаната детска ясла или градина;
– по-ниските нива на стрес;
– по-интензивните лични контакти;
– възможността децата да израснат в по-здравословна среда с природа на една ръка разстояние и с множество безплатни или на символични цени забавления.
Един от факторите, спъващи демографското развитие, безспорно е кризата с местата в детските ясли и градини, създаваща финансови затруднения дори на семейства с иначе прилични доходи, както и излишно обществено напрежение. Нуждата от политика в подкрепа на семейството и от популяризиране на семейните ценности е осезаема. Ако управляващите ни искат да разрешат най тежкия проблем на нашето общество – демографския, е крайно време да въведат смислени мерки за целта, вместо да ни замазват очите с популистки небивалици, които могат да минат само пред хора, лишени от критично мислене и свикнали да се задоволяват с трохите.
Ролята на медиите (ах, тези медии!) е да насърчат обществения дебат за подходяща държавна политика, както и да пропагандират семейството като висш идеал в противовес на материализма и на хедонизма, които често се оказват спирачка за демографията. Децата не бива да бъдат представяни като допълнителен разход и тежест за семейния бюджет, а като инвестиция в бъдещето, която в даден момент ще доведе до увеличаване на семейното богатство. Кратък „наръчник” по въпроса предлага Теодор Димокенчев. Материала можете да прочетете тук.
[1] Превод от английски: Любомир Талев.
