В понеделник бе 9 май – не просто дата-символ, а даже два символа в един ден. „Ден на Европа“ и „Ден на победата“.
Когато някой каже „Девети“, обикновено има предвид 9 септември 1944 година – дата, която разделя българското общество, или поне тази част от него, която има съхранена родова и/или историческа памет. За едни, 9 септември е празник – „освобождение от фашизма“ и начало на социализма. За други – ден на траур, в който почитаме паметта на десетки хиляди българи, избити без съд и присъда на и непосредствено след тази дата (някои под „Девети“ визираме 9 юни 1923 година, но да не усложняваме нещата).
През последните години подобно разделение има и на 9 май, най-вече относно фаворизирането на едното или другото историческо събитие. Тези, които празнуват 9 септември, празнуват и „Деня на победата“, като обичат да изтъкват, че без него нямаше да има „Ден на Европа“ (дали?). Другите, за които 9 септември е черна дата, в мнозинството си ентусиазирано празнуват „Деня на Европа“, като в същото време считат за неуместно в България да се отбелязва „Деня на победата“ – като се започне от факта, че актът на безусловна капитулация на Германия във Втората световна война е в късните часове на 8 май 1945 година (просто по московско време е 9 май заради часовата разлика), и се стигне до поставянето на България сред победените страни във войната.
А какво в действителност представляват двете събития?
Извън идеологическите клишета и пропагандата (била тя съветска/руска или „западна“) 8(9) май 1945 година е края на Втората световна война в Европа. Тоест, събитие с огромно значение за континента. Но начинът, по който отделните страни би следвало да го отбелязват, до голяма степен зависи от историческата им съдба. Конкретно за България: от чисто военна гледна точка страната ни може да се смята за победител, тъй като участието ѝ в заключителния етап на войната (септември 1944 – май 1945) е достатъчно добре документирано, а подвизите на българската войска при Страцин, Стражин, Драва и Мур, са безспорни. На Парижката мирна конференция обаче България не получава статут на съвоюваща страна и е наредена сред победените. С всички произтичащи за това последствия – икономически, политически, дори имиджови.
На 9 май 1950 година френският външен министър Робер Шуман прочита декларация, която довежда на до създаването на Европейското обединение за въглища и стомана (предтечата на днешния ЕС). Тази дата се превръща в „Деня на Европа“ и се чества във всички държави членки на Европейския съюз (че даже и в Турция, която е извън Съюза и скоро няма изгледи да стане част от него). Но да се върнем на декларацията. Прочетохте ли я? А сега вижте архивни кадри от едно друго събитие, пак на „Девети“, само че ноември 1989 година – падането на Берлинската стена. Кое от двете ви „грабна“ повече?
Ако гледаме на 9 май от българска перспектива, то би трябвало да правим две неща:
- Да сведем глави, почитайки паметта на българските войници и офицери, загинали във Втората световна война, без обаче да се превъзнасяме по чужди празници. Защото Русия може да има всички основания да празнува „Деня на победата“, включително и с традиционния военен парад на Червения площад в Москва, то България няма кой знае какво да празнува.
- Да изразим полагаемото се уважение към „бащите основатели на Обединена Европа“, но без да се престараваме в еуфорията. Едно, че както каза лейди Маргарет Тачър през 1988 година в Брюж, „Европа не е творение на Договора от Рим“, но по-важното е, че обединението за въглища и стомана, ако и да означава много за народите на страните по договора, то за нас и за останалите европейски народи от бившия Източен блок остава ирелевантно. За разлика от споменатото вече падане на Берлинската стена. Просто първото не предотвратява нито Берлин’53, нито Будапеща’56, нито Прага’68. А второто наистина отваря пътя ни към „голямото европейско семейство“.
Вместо това обаче виждаме поредната конфронтация в обществото (тази година дори още по-изострена покрай войната в Украйна).
И тук следва въпросът: защо пиша всичко това именно в тази „медия за медиите“, а не някъде другаде? Ами защото именно медиите (макар и не само те) са изиграли своята роля (с действия и бездействия), за да се стигне дотук. Медиите формират обществени нагласи, медиите влияят върху мнението на хората. Винаги. И ако българските медии не го правят в „българоцентрична“ посока, винаги се намира някой друг, който да ги използва за свои цели. Този друг могат да бъдат корпорации, НПО-та и най-лошото – чужди държави. Ако националният елит (политически, икономически, културен, духовен, интелектуален) остави медиите на автопилот, то те неминуемо ще залитат по нечий чужд дневен ред.
Това по принцип. А конкретно за 9 май, медиите трябва да обяснят на аудиторията две простички неща. Първо, че ако претендираш, че си български патриот и в същото време празнуваш празник на държава, която на Парижката мирна конференция е била против това България да бъде призната за съвоюваща страна, то твоята патриотична претенция, най-меко казано, „дрънчи на кухо“. И второ, казионната еуфория по „Деня на Европа“ не те прави повече европеец, а те прави по-откъснат от българската реалност.
Също така нямаше да е зле тази година медиите да са по-изискващи от военното министерство аргументирани обяснения защо тази година нямаше Гергьовденски военен парад. Версията, че армията ни е твърде ангажирана с бежанската криза, първоначално звучеше смислено, но после издиша, след като в различни поделения все пак имаше военни демонстрации.
Ах, тези медии, кога ще осъзнаете, че вашата работа не е само да информирате и да предоставяте „всички гледни точки“, а най-вече да образовате, да възпитавате и да формирате ценности? Както са го правили вашите предшественици от Възраждането до 9 септември 1944 година. Един друг „Девети“…
